на Мара отне страховете му. Тя не бе потънала в спомени, а напрегнато се ослушваше.
— Изглежда, идват от юг — каза тя след малко. — От север май не долавям нищо.
Люк се ослуша:
— И аз не долавям. Чудя се… Арту, можеш ли да направиш звукова карта?
Чу се утвърдително пиукане. След миг от корпуса на дроида се показа проектор и на няколко сантиметра над падналите листа под краката им се появиха две цветни карти.
— Права съм — посочи Мара. — Отпред са няколко, останалите са на юг. На север е съвсем чисто.
— Значи трябва да завием на север — кимна Люк.
ГЛАВА 28
Тя го изгледа намръщено:
— Откъде си толкова сигурен?
— Помисли! Те знаят, че сме се насочили към Хилард сити, и са съсредоточили силите си към най-прекия маршрут.
Мара се усмихна пренебрежително:
— Прелестна джедайска наивност! Вероятно не ти хрумва, че само защото не можем да ги чуем, не означава непременно, че не са там.
Люк се надвеси над картата:
— Е, разбира се, може и да са устроили засада — съгласи се той. — Но защо да го правят?
— О, стига, Скайуокър, това е най-старата тактика в учебниците. Щом плячката не може да се промъкне през обръча, тя се скрива някъде н чака по-добра възможност. А ако не искаш да се дебнете така цяла вечност, й оставяш малък, привидно свободен коридор — тя клекна и прокара пръст през неоцветената част на картата. — Допълнително предимство за тях е, че ако тръгнем на север, за да избегнем шейните, ще е ясно, че искаме да скрием нещо от тях.
Люк сбърчи чело:
— Не че се нуждаят от някакво доказателство. Мара сви рамене и се изправи:
— Някои от офицерите все още изглеждат склонни да се съобразяват със законите. Въпросът е какво ще правим сега?
Люк отново погледна към картата. Според изчисленията на Мара бяха на не повече от четири-пет километра от края на гората. Това правеше около два часа, дори по-малко. Ако имперските войници вече се бяха разположили пред тях…
— Сигурно ще се опитат да ни обкръжат — бавно започна той. — Ще изпратят още хора на север и на юг, а вероятно и зад нас.
— Ако вече не са го направили. Може и да не сме ги чули, те не знаят с каква скорост се движим, така че сигурно са се разпръснали в по-голям обръч. Вероятно са използвали десантни колесници и следотърсачи с въздушни шейни. Това е стандартната процедура за разгръщане на щурмоваците в мрежа.
Люк замислено облиза устни. Щурмоваците нямаха представа, че една от жертвите им е много наясно какво правят.
— И как ще се промъкнем?
Мара си пое дъх със свистене през зъби и отговори спокойно:
— Няма начин. Освен ако не намерим още оръжия и муниции.
Някъде напред отново се чу свистящото бръмчене, усили се и после бавно затихна с отдалечаването на шейните.
— В такъв случай — каза Люк — може би е най-добре да тръгнем право напред и да им се обадим, преди да са ни видели.
Тя изсумтя пренебрежително:
— Като обикновени туристи, които нямат какво да крият ли?
— Имаш ли по-добра идея?
Мара го изгледа убийствено. Но това беше по-скоро по навик, зад надменния й поглед не личеше желание за спор.
— Не — призна тя накрая. — Сигурно искаш и да си сменим ролите, както предложи Карде.
Люк сви рамене:
— Не е възможно да си пробием път с оръжие. И ако си права, че се опитват да ни приклещят, няма да успеем също да се промъкнем тихомълком. Единствената възможност, която ни остава, е да блъфираме, а колкото по-правдоподобна история разкажем, толкова по-голям е шансът да се измъкнем.
Мара недоволно стисна устни.
— Сигурно си прав — поколеба се, извади пълнителя от бластера и му подаде оръжието заедно с кобура.
Люк претегли бластера на ръка.
— Те може и да проверят дали е зареден — спокойно изтъкна той. — Аз бих го направил.
— Виж, Скайуокър, ако си мислиш, че ще ти дам заредено оръжие…
— А ако някой ворнскър ни нападне, преди да сме попаднали на имперски патрул — прекъсна я тихо Люк, — няма да успееш да го заредиш толкова бързо.
— А може би това изобщо не ме интересува — отвърна тя.
— Може и да е така — кимна Люк.
Тя го изгледа отново, но и този път в изражението й липсваше увереност. Стисна здраво зъби и му подаде пълнителя.
— Благодаря — Люк зареди бластера и го пъхна в кобура на лявата си китка. — Арту?
Дроидьт веднага разбра какво се иска от него. Няколко трапецовидни панела, неразличими от останалите в горната му част, се отвориха и откриха дълбока ниша. Люк се обърна към Мара и протегна ръка.
Тя погледна към него и се обърна към тайното отделение.
— Значи така си го направил — кисело каза тя, извади лазерния меч и му го подаде. — Винаги съм се чудила как си успял да вкараш меча през охраната на Джаба.
Люк прибра лазерния меч в тайника и Арту затвори капака.
— Ще го поискам, ако имам нужда от него — каза той на дроида.
— Няма да ти свърши голяма работа — предупреди го Мара. — Ефектът от йосаламирите се простира на няколко километра от края на гората, нито един от номерата с неочакваната атака няма да проработи край Хилард сити.
— Знам — кимна Люк. — Предполагам, че вече сме готови да тръгваме.
— Не още — погледна го Мара. — Остава да направим нещо за лицето ти.
Люк вдигна вежди:
— Едва ли Арту може да го скрие.
— Много смешно! Нещо друго имам предвид — Мара плъзна изучаващ поглед наоколо и тръгна към един странен на вид храст на десетина метра от тях. Стигна до него, дръпна надолу ръкава на туниката си, за да покрие ръката й, и внимателно откъсна няколко листенца. Върна се и заповяда: — Вдигни си ръкавите и протегни ръце.
Той се подчини и тя внимателно втри листото над китката му.
— Да видим дали ще свърши работа.
— А какво точно трябва… — Люк млъкна, ръката му пламна в непоносима болка.
— Чудесно — със задоволство отбеляза Мара. — Алергичен си към него. Успокой се, болката след малко ще изчезне.
— Е, благодаря — изръмжа той. Но болката наистина намаляваше. — А какво ще стане с отвратителния сърбеж?
— Ще продължи още малко — отвърна тя и махна пренебрежително с ръка. — Опитай се да не мислиш за него. Какво ще кажеш?
Люк стисна зъби. Сърбежът не беше кой знае колко мъчителен, а й тя беше права. Там, където бе втрила листото върху кожата, тя бе потъмняла, бързо се подуваше и по нея се появиха мехурчета.
