— Изглежда отвратително — промърмори той.
— Доста — съгласи се тя. — Сам ли ще се справиш и с лицето си, или ще го оставиш на мен?
Люк стисна зъби. Нямаше да е приятно.
— Ще се оправя.
Усещането наистина бе отвратително, но когато стигна до брадичката и започна да втрива листата, болката на челото вече бе поутихнала.
— Надявам се, че не съм го втрил твърде близо до очите — измърмори през стиснати зъби и хвърли листото в гората. Бореше се с надигащото се желание да започне да се чеше с ноктите на двете си ръце. — Ще е хубаво да мога да виждам до довечера.
— Ще се оправиш — увери го Мара и огледа резултата със задоволство. — Лицето ти е доста ужасяващо. Със сигурност изобщо няма да приличаш на снимките, с които разполагат имперските патрули.
— Добре — той пое дълбоко дъх и се опита да се вглъби в джедайското упражнение за овладяване на болката. Без Силата не беше много ефикасно, но сякаш поне малко помагаше. — Колко време ще изглеждам така?
— Отокът ще спадне след няколко часа и до утре ще изчезне напълно.
— Абсолютно достатъчно. Готови ли сме вече?
— Напълно — Мара се обърна с гръб към Арту, вдигна дръжките на носилката и пое напред. — Да тръгваме.
Движеха се с доста добра скорост въпреки леката болка в глезена на Мара и сърбящото го лице. За негово облекчение след около половин час сърбежът взе да отслабва, като остана единствено безчувствеността на отока.
Но нещата не стояха така добре с глезена на Мара и като вървеше зад нея и Арту, той ясно виждаше как тя се опитва да го щади. Допълнителният товар от носилката на Арту й пречеше доста и на два пъти той замалко не й предложи да се откажат от разменените роли, но се въздържа. И двамата бяха наясно, че това бе най-добрата възможност да се измъкнат от лапите на имперските войници. Освен това тя бе твърде горда, за да отстъпи.
Изминаха около километър под постоянния шум от прелитащите в далечината шейни, когато изведнъж попаднаха на патрул. Двама моторизирани следотърсачи в блестящи бели брони изскочиха пред тях и повелително им изкрещяха да спрат. Люк изобщо не бе доловил да се приближават, което означаваше, че са били съвсем близо и предварително са знаели местоположението им. Явно ги бяха засекли от известно време и ги бяха проследили. Люк си даде сметка, че бе постъпил правилно, като не предложи на Мара отново да си разменят ролите.
— Стой! — извика ненужно единият от войниците, когато изскочиха пред тях с извадени и готови за стрелба бластери в ръце. — Представете се, в името на Империята!
Време беше да започнат с представлението.
— Момчета, страшно се радвам, че попадаме на вас — извика Люк, като вложи в гласа си толкова облекчение, колкото издаваше отеклото му лице. — Случайно да разполагате с някакъв транспорт? Скъсах си краката от ходене.
В погледа на войниците блесна едва доловимо колебание.
— Представете се! — повтори единият.
— Казвам се Джейд — отвърна Люк и махна към Мара: — Нося подарък на Талон Карде. Не ми се вярва той да е пратил някакъв транспорт за нас, а?
Последва кратко мълчание. Люк реши, че двамата войници се съвещават или се обаждат в базата за заповеди. Изглежда, фактът, че затворникът е жена, ги поразколеба. Но дали това щеше да е достатъчно, бе съвсем друг въпрос.
— Ще дойдете с нас — заповяда войникът. — Офицерът иска да поговори с вас. Ей, жено, свали дроида и се дръпни назад.
— Нямам нищо против — каза Люк. Вторият войник се приближи с шейната и застана пред носилката на Арту. — Но вие сте ми свидетели, че я водих с мен. Карде доста често се измъква от плащането на обещаното възнаграждение, но този път номерът няма да мине.
— Да не си ловец на глави? — попита първият с очевидно презрение в гласа.
— Точно така — отвърна Люк, като вложи в думите си професионална гордост в противовес на презрението на войника.
Не че имаше нещо против тяхното отвращение, напротив, разчиташе на него. Колкото по-здраво залегнеше в главите им грешното впечатление, толкова по-дълго нямаше да заподозрат измамата. Някъде дълбоко в съзнанието му проблесна въпросът, дали един джедай би използвал такава хитрина. Вторият войник бе привързал носилката на Арту отзад на своята шейна и потегляше с нормална за пешеходец скорост.
— Последвайте го! — заповяда първият и се завъртя така, че да остане последен. — Но първо хвърли бластера си на земята, Джейд.
Люк се подчини и всички тръгнаха. Първият следотърсач се забави, колкото да вдигне бластера, и ги последва.
След около час излязоха от гората. Двете шейни останаха с тях през цялото време, но по пътя малката им група се разрасна. От двете им страни се подредиха още следотърсачи, които от време на време се въртяха, за да говорят със задните или с предните. С приближаването на града се появиха и тежковъоръжени щурмоваци, които заеха позиции от двете страни на затворниците с вдигнати пред гърдите бластери. Моторизираните следотърсачи се дръпнаха встрани, за да могат да наблюдават по-голям периметър.
Когато най-сетне излязоха от гората, ескортът им наброяваше повече от десетина следотърсачи и двайсет щурмоваци. Беше впечатляваща демонстрация на военна сила и повече от самото издирване показа на Люк сериозността, с която тайнственият командващ имперската флота се отнасяше към инцидента. Дори на върха на могъществото си Империята не отделяше с лека ръка толкова много щурмоваци.
На голата поляна между гората и отдалечените на петдесетина метра първи сгради на Хилард сити ги очакваха трима души — двама щурмоваци и мъж с каменно лице и майорски пагони на мръснокафявата имперска униформа.
— Почти навреме — промърмори той, когато Мара и Люк приближиха. — Кои са?
— Мъжът твърди, че се казва Джейд — докладва един от щурмоваците със студения бездушен глас, който използваха всички. — Ловец на глави, работи за Карде. Жената била негова пленничка.
— Да, била е досега — уточни майорът и погледна Мара. — Как се казваш, крадло?
— Сенри Кифа — кисело отговори Мара. — И не съм откраднала нищо. Талон Карде ми е длъжник, и то голям. Взех само това, което ми се полага.
Офицерът се обърна към Люк и той сви рамене:
— Това си е работа на Карде. Искаше да я хвана и ето, водя му я.
— Както и откраднатото от нея — офицерът погледна към Арту, вързан на прикрепената за шейната носилка. — Свали дроида — заповяда на следотърсача. — Земята тук е достатъчно равна, за да се движи сам. Остави го при затворниците и се върни в частта си. Вържете ги, тук няма корени, в които да се препъват.
— Чакайте малко — възрази Люк, когато един щурмовак се приближи към него. — Защо и мен?
Офицерът леко повдигна вежди:
— Не си доволен ли, ловецо на глави? — предизвикателно попита той.
— Да, никак не съм доволен. Затворникът е тя, а не аз.
— Засега и двамата сте затворници — отвърна майорът.
— Така че млъквай — изгледа намръщено лицето на Люк:
— Какво, в името на Империята, ти се е случило?
Очевидно подутото лице нямаше да може да мине за естествен белег.
— Паднах в някакви храсти, докато я преследвах — изръмжа той. Щурмоваците здраво вързаха ръцете му отпред. — В началото щипеше ужасно.
