опитвайки се да държи заети главата и предните лапи. Опашката замахна отново, още веднъж и с триумфален писък Арту я сграбчи. Победното пиукане почти веднага се превърна в пронизителен стържещ шум. Ворнскърът без никакво усилие изтръгна щипците от корпуса на дроида.
Но вниманието му бе привлечено назад за няколко секунди и точно от това се нуждаеше Люк. Пъхна се под хванатата от дроида опашка, протегна се към Мара и откачи лазерния меч от колана й.
Изтърколи се назад и скочи на крака, камшичестата опашка изплющя към него, но Люк вече бе извън обхвата й, от другата страна на Арту. Включи меча, прокара блестящото острие покрай предните лапи и удари животното по носа.
Хищникът изпищя от гняв и болка и се дръпна назад от странното същество, което го бе жилнало така неочаквано. Люк го удари още няколко пъти, опитваше се да го изтласка по-далеч от Мара, за да включи лъча на пълна мощност.
Внезапно ворнскърът отстъпи от тялото на Мара и с гладко движение скочи към Люк, който със също толкова елегантен замах го преряза на две.
— Почти навреме — долетя откъм краката му дрезгав глас. Той погледна надолу, Мара бутна част от мъртвия ворнскър от себе си, поизправи се и се подпря на лакът. — Какви, в името на светлината, бяха тези глупави игрички с него?
— Едва ли щеше да си доволна, ако ти бях отрязал ръцете при евентуална грешка — задъхано отговори Люк.
Пристъпи към нея, тя седна, а той й подаде ръка. Мара я отблъсна. Извърна се, подпря се на ръце, застана на колене, уморено се изправи и се обърна към него. В ръката си държеше бластер.
— Пусни лазерния меч на земята и отстъпи назад — задъхано заповяда тя и подсили думите си със замахване на оръжието.
Люк въздъхна и поклати глава:
— Не мога да повярвам — прибра лъча и пусна меча на земята. Адреналинът се оттегляше от кръвта му, лицето и раменете го боляха ужасно. — Да не би да пропусна да забележиш, че аз и Арту ти спасихме живота?
— Забелязах. Благодаря — Мара се приближи и прибра лазерния меч, без да сваля насочения към него бластер. — Може би ми се отплащате, задето не ви застрелях преди два дни. Иди ей там и седни.
Люк погледна към дроида, който тихо бръмчеше:
— Имаш ли нещо против първо да прегледам Арту? Мара погледна към дроида и каза през свити устни:
— Разбира се, върви — мина покрай двамата, взе животоспасяващия пакет и се завлече до едно от дърветата в края на поляната.
Арту не беше толкова зле, колкото се опасяваше Люк. Оксиженът и щипците бяха откъснати чисто, никакви жици или други части не стърчаха, за да причинят някаква друга неприятност. Люк затвори, доколкото можа, двата отвора, говорейки тихо и окуражително на дроида.
— Е? — попита Мара, облегна се на дървото и внимателно започна да маже с мехлем раните от ноктите на хищника върху ръката си.
— Засега е добре — отвърна Люк, върна се при другото дърво и седна. — Бил е раняван и по- тежко.
— Чудесно — кисело каза тя. Обърна се към него и го изгледа настойчиво: — Успя да те подреди доста добре, нали?
Люк внимателно попипа парещия белег през челото и лицето.
— Ще се оправя.
— Не се и съмнявам — изсумтя Мара с преливащ от сарказъм глас. Наведе се и свали гамашите си. — Бях забравила, че си герой.
Люк впи поглед в нея. За пореден път се опитваше да разбере сложните и противоречиви черти в характера на тази странна жена. Дори от три метра можеше да види, че ръката, с която нанасяше мехлема, трепери, вероятно от стреса и от преумората. Сигурно и от страх — намираше се на косъм от смъртта и щеше да е просто глупава, ако не си даваше ясна сметка, от какво се бе спасила. Но независимо от усещанията си бе решена да не позволи нищо от тях да избие над твърдата като скала повърхност, която с такава последователност бе изградила. Като че ли се страхуваше да покаже каквато и да е слабост… Внезапно, сякаш усетила погледа му върху себе си, тя вдигна глава и изръмжа:
— Вече ти благодарих. Какво повече искаш, орден за храброст ли?
Люк поклати глава:
— Просто искам да знам какво се е случило с теб.
За миг в зелените очи проблесна старата омраза. Но само за миг. Нападението на ворнскъра, дошло след двата усилни дни на преход и безсъние, бе взело своя страховит дан от силата на чувствата й. Гневът в погледа й се стопи, на негово място се виждаше единствено уморена студенина.
— Ти ми се случи — отговори тя, тонът й бе по-скоро уморен, отколкото хаплив. — Ти дойде от мръсна пропаднала ферма на една ужасна планета и опропасти живота ми.
— Как?
По лицето й се разля задоволство:
— Наистина ли нямаш представа, коя съм аз? Люк поклати глава:
— Сигурен съм, че ако съм те срещал, непременно щях да те запомня.
— Я стига — остро се сопна тя. — Великият вездесъщ джедай! Вижда всичко, чува всичко, знае всичко, разбира всичко. Наистина не сме се срещали, но аз бях там и ти можеше да ме забележиш, ако си бе направил труда. Бях танцьорка в замъка на Джаба Мошеника в деня, когато ти дойде да спасяваш Соло.
Ето го значи отговора на загадката. Тя беше работила за Джаба и когато той го уби, бе унищожил живота й.
Люк я изгледа намръщено. Не, стройната фигура, грациозността, бързината и сръчността наистина можеха да са на професионална танцьорка, но пилотските умения, изключително точната стрелба, необяснимите познания за лазерния меч — това никак не се вписваше в картинката. Мара очакваше реакцията му, предизвикваше го с изражението си да проговори.
— Но ти не си била само танцьорка — най-сетне каза той. — Това е било само прикритие.
Долната й устна леко потрепери:
— Много добре. Предполагам, че позна благодарение на прехвалените си джедайски способности. Продължавай, дотук се справяш отлично. Какво правех там всъщност?
Люк се поколеба. Имаше толкова възможни обяснения:
ловец на глави, контрабандист, таен телохранител на Джаба, шпионин от съперничеща престъпна организация…
Не, познанията й за лазерния меч… Всички парчета изведнъж си дойдоха на мястото.
— Чакала си мен — отговори той. — Вейдър е знаел, че ще отида там и че ще се опитам да спася Хан, и те е пратил да ме заловиш.
— Вейдър ли? — тя направо изплю името с отвращение. — Не ме карай да се смея. Вейдър беше глупак и освен това вървеше на ръба на предателството. Моят господар ме изпрати при Джаба не за да те наема, а да те убия.
Люк зяпна, по гърба му полазиха студени тръпки. Не можеше да бъде… Вгледа се в измъченото й лице и с внезапна увереност разбра, че е истина.
— А твоят господар — тихо каза той — е бил императорът.
— Да — гласът й прозвуча като съскане на змия. — И ти го уби.
Той усещаше задушаваща буца в гърлото, единственият звук наоколо бе побеснялото тупкане на сърцето му. Не Люк уби императора, Дарт Вейдър беше, но Мара сякаш не бе готова да обърне внимание на тази подробност.
— И все пак грешиш. Той наистина се опита да ме привлече на своя страна.
— Само защото аз не успях — избухна тя, мускулите около гърлото й се стегнаха. — И чак след като Вейдър те доведе при него. Какво, да не си мислиш, че императорът не знаеше за предложението на Вейдър да ти помогне да го свалите от трона?
