предавателя с релето за обработка на данни на дроида.
— Готово — отбеляза тя и погледна към Скайуокър. Той беше заспал, облегнат на дървото.
Мара изсумтя възмутено.
— Джедай! — прошепна тя и се обърна към дроида: — Започвай.
Отпусна се внимателно на земята, изкълченият глезен се бе пооправил, но тя не искаше да го натоварва излишно. Дроидът изпиука въпросително, горната му част се завъртя към Скайуокър.
— Казах ти да започваш! — повтори тя заплашително.
Дроидът отново изпиука обидено. Лампичката му просветна веднъж, за да извести, че е поискал връзка с компютъра на изтребителя, и пак проблесна при получаването на отговора. Изведнъж дроидът запиука развълнувано.
— Какво става? — настоятелно попита Мара, извади бластера и се огледа. Всичко изглеждаше спокойно. — Да не би най-накрая да получи отговор?
Дроидът изцвърча утвърдително и отново извъртя горната си част към Скайуокър.
— Добре, да чуя — изръмжа тя. — Хайде, ако вътре има нещо за него, после ще му го пуснеш отново.
Премълча, че съобщението можеше да изисква да излезе от гората сама. Ако беше така… Дроидът излезе леко напред и на скупчените листа се показа холограма.
Но не беше Карде, както предположи, а блестящ протоколен дроид.
— Добър ден, господарю Люк — започна дроидът с писклив глас. — Предавам ви поздрави от капитан Карде, а, разбира се, и на вас, лейди Мара — добави той, сякаш току-що се бе сетил за нея. — Той и капитан Соло са изключително щастливи да научат, че и двамата сте живи и в добро състояние след катастрофата.
— Капитан Соло! Мара не можеше да откъсне поглед от холограмата, чувстваше се зашеметена. Какво, в името на Империята, бе направил Карде? Нима бе казал на Соло и Калризиан за Скайуокър?
— Вярвам, че ще можеш да разшифроваш съобщението, Арту — продължи пискливо дроидът. — Капитан Карде предложи да ме използват и да усложнят още малко аналоговия код. Според него в Хилард сити са се разположили имперски щурмоваци и очакват да се появите.
Мара стисна зъби и погледна към заспалия пленник. Не бяха успели да заблудят Траун. Той знаеше, че Скайуокър е тук, и просто очакваше да залови и двамата. С огромно усилие тя успя да задуши надигащата се в гърлото и паника, подхранвана от умората. Не, Траун не знаеше, поне не беше сигурен. Само подозираше. Ако знаеше със сигурност, в базата едва ли щеше да е останал някой, който да изпрати това съобщение.
— Капитан Карде е казал на офицерите от имперската флота, че бивш служител на организацията е откраднал ценни части и се е опитал да избяга, а след него се е втурнал да го преследва настоящ служител на име Джейд. Тъй като изобщо не е споменал, че Джейд е жена, предлага при излизането от гората вие с лейди Мара да си смените ролите.
— Друг път — измърмори тя под нос. Ако Карде очаква, че с удоволствие би дала на Скайуокър бластера си и покорно би тръгнала пред него, по-добре да помислеше отново.
— Така или иначе — продължи протоколният дроид, — каза, че с капитан Соло работят върху план за пресрещането ви преди щурмоваците. Ако не стане, ще направят всичко възможно, за да ви измъкнат. Май засега нямам какво повече да ви кажа. Капитан Карде ограничи съобщението до една минута реално време, за да не може някой да засече откъде предаваме. Пожелава ви късмет. Грижи се добре за господаря Люк, Арту, а и за себе си.
Изображението изчезна и проекторът на дроида се прибра в корпуса. Мара изключи предавателя и се приготви да прибере балона с антената.
— Идеята не е лоша — измърмори Скайуокър.
Тя погледна стреснато към него. Очите му бяха затворени.
— Мислех, че спиш — възкликна тя, но думите й не прозвучаха убедително.
— Не спях — сънливо уточни той. — Просто дремех. Но идеята е добра.
Мара изсумтя:
— А, не! Ще опитаме да заобиколим с няколко километра северно и да влезем в Хилард сити откъм равнината — тя погледна часовника си и вдигна глава към небето. През последните няколко минути се бяха събрали тъмни облаци и закриваха синьото небе. Не бяха дъждовни, но бързо поглъщаха остатъците от дневната светлина. — Но това може да го оставим и за утре — изправи се тя и отново усети болката в глезена си. — Ако искаш да… е, нищо — млъкна отново. Ако се съдеше по дишането му, отново бе задрямал. Значи оставяше на нея задачата да подреди лагера за нощувка. Чудесно.
— Не мърдай — изръмжа тя към дроида и се обърна да вземе животоспасяващия пакет.
Електронният писък на дроида я накара светкавично да се обърне, ръката й се стрелна към бластера, погледът й претърсваше наоколо за опасността. Нещо тежко се стовари върху гърба й, кожата й избухна в стотици хиляди парещи иглички и тя заби лице в земята. Последната й мисъл, преди чернотата да я погълне, беше, че трябваше да убие Скайуокър, когато бе имала възможност.
Сигналът за тревога на Арту извади Люк от леката му дрямка. Отвори очи и видя как огромната маса мускули и нокти се стоварва върху Мара.
Скочи на крака, сънливостта му веднага изчезна. Ворнскърът стоеше до Мара, предните му лапи лежаха върху раменете й, животното извърна глава настрани и се приготви да забие зъби във врата й. Мара лежеше неподвижно ничком на земята и не беше ясно загинала ли е, или е в безсъзнание. Арту, твърде далеч, за да стигне до нея навреме, бясно въртеше колела към ворнскъра, извадил микроскопичния си оксижен, все едно възнамеряваше да се бие с него.
Люк пое дълбоко дъх и изкрещя.
Това не беше обикновен вик, а гръмогласен нечовешки вой, който накара кожата му да настръхне, изпълни просеката и отекна в далечните хълмове. Това беше смразяващият кръвта рев на краатски дракон, който преди толкова много години Бен Кеноби бе използвал, за да изплаши хората от пустинята в Татуин.
Ворнскърът сякаш изобщо не се стресна. Но пък явно бе озадачен и временно остави плячката си. Пренесе тежестта си отчасти върху гърба на Мара и се обърна към посоката на звука.
Люк кръстоса поглед с животното, опасявайки се да мръдне, за да не наруши магията. Успееше ли да задържи вниманието му достатъчно дълго, за да може Арту да стигне до него с оксижена…
Макар прикована към земята, Мара леко помръдна. Люк вдигна ръце пред устата си и изкрещя отново. И този път ворнскърът едва-едва се мръдна в отговор.
С рев, който бе едновременно ръмжене и боен вик, Мара се претьрколи изпод хищника и протегна ръце да го сграбчи за гърлото. Това беше единствената възможност, която Люк щеше да получи. Борбата между ворнскъра и ранения човек едва ли щеше да трае дълго. Той се оттласна от ствола на дървото и скочи към животното. Но не успя да стигне до него. Стегна се да посрещне съприкосновението с тялото на хищника, но опашката на ворнскъра изплющя, удари го здраво по раменете и през лицето и го прати на няколко метра на земята.
Люк се изправи почти начаса. Като през пелена усещаше пламтящата от болка резка, разсякла лицето и челото му. Ворнскърът изръмжа при приближаването му и размаха острите си като бръсначи нокти, за да го принуди да се дръпне назад. Арту стигна до мелето и бодна с оксижена предната лапа на хищника. Почти нехайно ворнскърът помете оксижена и парчетата от него се пръснаха по тревата наоколо. Едновременно с това опашката тресна дроида и той се наклони на една страна. Опашката се завъртя още веднъж и ударът замалко не го довърши.
Люк стисна зъби, умът му препускаше в търсене на подходящ план. Отвличането на вниманието бе само отлагаща тактика, но веднага щом престанеха да представляват заплаха за него, ворнскърът щеше да се нахвърли върху Мара, която все още го стискаше за гърлото. Хищникът можеше да пререже ръцете й с нокти или да отхвърли със сила хватката й. След загубата на оксижена Арту не разполагаше вече с никакви оръжия и ако той продължеше да го налага с опашката си…
Опашката!
— Арту! — извика Люк. — Опитай се да сграбчиш опашката!
Дроидът тозчас треперливо извади големите си щипци. Люк го наблюдаваше с крайчеца на окото си,
