— Последна възможност да промениш решението си — предупреди го тя.
Отговорът му беше кратък и по същество. Когато отдолу долетя тихият сигнал на Ралра, че всичко е наред, и двамата вече бяха готови. Чубака се спусна през отвора. Лея бе здраво завързана за тялото му.
Очакваше, че преживяването ще бъде крайно неприятно, но не бе осъзнала, че ще бъде и изключително страшно. Уукитата не се промъкваха през краищата на преплетените клони, както си бе представяла, а използваха ноктите си, които бе видяла още при пристигането си първия ден, увисваха на четири крака и така се предвижваха.
Притиснала лице към рунтавите гърди на Чубака, Лея стисна зъби, отчасти за да не тракат при подскачането, но най-вече за да не изкрещи от страх, че може да падне. Усещането беше подобно на акрофобията. която бе изпитала в лифта, но хиляди пъти по-силна. Тук липсваха дори несигурните лиани, а между нея и тъмната бездна отдолу бяха единствено ноктите на уукито и тънкото въже, което ги свързваше с Ралра. Искаше й се да извика, да ги помоли да спрат или поне да вържат края на въжето за нещо здраво, но се страхуваше да издаде дори и звук, за да не наруши концентрацията на Чубака. Дишането му звучеше като грохота на водопад, усещаше как през тънката материя на долната й туника от раната на гърдите му се процежда топла лепкава кръв. Сгушена в него, заслушана в тежкото му пресечено дишане, тя се страхуваше дори да попита колко е ранен.
Изведнъж спряха. Отвори очи, до този момент несъзнателно ги бе стискала здраво.
— Какво става? — попита с треперещ глас.
— Врррагът ни откррри — приглушено изръмжа Ралра отстрани.
Лея се стегна и се извъртя, доколкото можеше, претърсвайки с поглед предутринната сивота зад тях. Ето го: малко тъмно петно. Някакъв тип въздушен плъзгач, застанал извън обсега на лъка.
— Едва ли можем да се надяваме, че е спасителен екип, нали? — с надежда попита тя.
Чубака с ръмжене посочи очевидното опровержение на предположението й — плъзгачът бе изключил абсолютно всички светлини.
— Но пък не идва по-близо — изтъкна Ралра.
— Искат ме жива — каза Лея, по-скоро уверявайки себе си. — Не искат да ни изплашат — огледа преплетените клони и бездната под тях.
Докато търсеше за какво може да се залови, изведнъж осъзна какво трябва да направи.
— Дай ми останалото въже — извика тя на Ралра и погледна назад към надвисналия плъзгач. — Всичкото.
Събра смелост, завъртя се в импровизираната носилка на врата на Чубака, пое подаденото от Ралра въже и го завърза здраво за един от по-малките клони. Чубака изръмжа.
— Не, не ни бавя много — увери го тя. — Така че не падай. Намислила съм нещо. Да тръгваме.
Потеглиха отново, може би малко по-бързо от преди. Лея отново се притисна към гърдите на Чубака и за своя изненада разбра, че макар да продължаваше да се страхува, вече не бе така парализирана от ужас. Може би промяната се дължеше на усещането, че вече не е само пионка или излишен товар, чиято съдба изцяло е в ръцете на уукитата, на сивокожите нападатели или предопределена от силата на гравитацията. Сега поне отчасти контролираше събитията.
Продължиха напред, като Лея внимателно размотаваше и отпускаше въжето. Черният плъзгач ги следваше с изгасени светлини, без да изостава. Тя не го изпускаше от очи, знаеше, че избраното време и разстояние са решаващи за номера, който бе намислила. Трябваше да изминат още няколко метра…
В ръцете й оставаха още около три метра от въжето. Тя бързо направи здрава примка и погледна към преследвачите.
— Приготви се — прошепна на Чубака. — Стой! Чубака замръзна на място. Лея стисна мислено палци, извади лазерния меч зад гърба на уукито, включи лъча и пусна въжето.
Лазерният меч се спусна надолу като блестяща играчка и се завъртя в полуокръжност като махалото на часовник. Достигна най-ниска точка от завъртането и започна да се изкачва в другата посока, като излезе точно под плъзгача.
Лъчът досегна двигателите и всичко наоколо се освети от ярка експлозия. В следващия миг плъзгачът полетя надолу с изскачащи от двете му страни огнени езици. След секунди се скри в мъглата под тях, отблясъците от огъня бързо се превърнаха в неясна светла точка. После се стопи и тя, а в тъмнината остана да се полюлява единствено лазерният меч.
Лея потрепери и облекчено си пое дъх:
— Да идем да го приберем — каза тя на Чубака. — Мисля, че вече спокойно можем да се върнем на повърхността. Съмнявам се, че горе е останал някой от тях.
— И след това пррраво на коррраба ли? — попита Ралра, докато се придвижваха към клона, на който тя бе вързала въжето.
Лея се поколеба, сети се за пришълеца, който я нападна в стаята й. Застанал срещу нея с изписано на лицето и тялото му неразгадаемо чувство, той беше толкова зашеметен или изплашен, че дори не бе забелязал връхлитането на Чубака.
— Да, на кораба — отговори тя. — Но не направо.
Нападателят седеше неподвижен в ниското кресло в малката стая за разпити в участъка. Леката превръзка отстрани на главата му беше единственото видимо свидетелство за удара на Чубака. Седеше с ръце в скута, сплел объркано пръсти. Бяха му взели всички дрехи и оръжия и му бяха дали да облече една от огромните роби на уукитата. В друг случай голямата дреха щеше да придава комичен ефект, но не и при него. Нито робата, нито ленивата отпуснатост прикриваха усещането за смъртоносната дарба, която носеше като втора кожа. Беше и сигурно завинаги щеше да остане член на опасна и решителна група отлично подготвени убийци.
И беше помолил специално да види Лея. Лично. Чубака се надвеси над нея и за пореден път изръмжа възраженията си.
— И на мен не ми се нрави много — призна Лея, погледна към екрана и се опита да събере смелост. — Но той ме остави жива, преди ти да връхлетиш в стаята. Искам да разбера, трябва да разбера защо се опитват да ме отвлекат.
В главата й за момент проблесна споменът за разговора с Люк в навечерието на битката при Ендор. Спокойната му увереност, че трябва да се изправи срещу Дарт Вейдър въпреки страховете й. Замалко не заплати с живота си за това решение, но в края на краищата именно то им донесе победа.
Но Люк бе видял някакви малки остатъци доброта, погребани дълбоко вътре във Вейдър. Нима тя долавяше нещо подобно в този непознат убиец? Или я тласкаше единствено нездраво любопитство? А може би състрадание?
— Ти може да наблюдаваш и да слушаш от тук — каза тя на Чубака, подаде му бластера си и пристъпи към вратата. Лазерният меч остана закачен на колана й, макар че нямаше представа, дали може да се възползва от него на толкова малко разстояние. — Не ни прекъсвай, освен ако не ме нападне — пое си дълбоко дъх, отключи вратата и натисна дръжката.
При звука от отварянето пришълецът вдигна глава. На Лея й се стори, че когато влезе вътре, той се напрегна. Вратата се затвори след нея и за един дълъг момент двамата само се мереха с поглед. Накрая тя каза:
— Аз съм Лея Органа Соло. Искал си да говориш с мен. Той не отвърна веднага. Изправи се бавно и протегна ръка.
— Ръката ви… — гласът му бе дълбок, с някакъв странен акцент. — Може ли да я докосна?
Лея пристъпи към него и му подаде десницата си, съзнавайки, че рискува с безвъзвратен жест на доверие. От това разстояние той лесно можеше да я дръпне и да й строши врата, преди някой отвън да успее да реагира.
Но той не я нападна. Приведе се напред, хвана ръката й неочаквано нежно, поднесе я към муцуната си и я притисна към двете огромни ноздри, полускрити от гъстата козина. И я подуши.
Подуши я дълбоко няколко пъти. Лея не можеше да откъсне поглед от ноздрите, едва сега забелязвайки огромните им размери и меката нежна, трепкаща кожа около тях. Приличаше на животно следотърсач. В главата й проблесна спомен как, докато я държеше безпомощна в къщата, той бе притиснал ноздрите си във врата й. И точно тогава я пусна… Бавно, почти нежно пришълецът вдигна глава.
