видя през илюминатора как ногрите излизат от дукхата, за да наблюдават заминаването на господарите си.
— Е, не беше зле — промърмори той под нос.
Траун го погледна и спокойно попита:
— Според вас това беше напразно губене на време, така ли, капитане?
Пелаеон погледна към седналия отзад Иркейм. Вождът сякаш не ги слушаше, но все пак нищо не му струваше да запази тактичност.
— Сигурен съм, сър, че от дипломатическа гледна точка това беше ценна демонстрация, че се грижите за цялата планета Онор, включително и за по-отдалечените селища — каза той. — Но при условие, че в кораба на ногрито наистина е имало повреда, не мисля, че постигнахме нещо друго.
Върховният адмирал се обърна и погледна през илюминатора.
— Не съм толкова сигурен, капитане — отвърна той. — В тази история нещо не е наред. Рък, какви са впечатленията ти от нашия млад командос Кабарак?
— Беше нервен — отвърна тихо телохранителят. — Личеше си по лицето и ръцете му.
Иркейм се завъртя в креслото и подхвърли:
— Това е естествена нервност, която всеки би изпитал, щом застане пред господаря на ногрите.
— Особено ако се чувства виновен за провала си ли? — отбеляза хапливо Рък.
Иркейм понечи да се изправи и за момент въздухът между двамата се изпълни с напрежение. Пелаеон се сви в креслото, в съзнанието му изведнъж изплуваха разказите за кървавата племенна вражда между ногрите.
— С тази задача се провалиха няколко групи — каза спокойно Траун в напрегнатата тишина. — Не само племето кимбар.
Вождът бавно се отпусна назад и каза:
— Кабарак е твърде млад.
— Вярно — съгласи се върховният адмирал. — Сигурно затова е толкова лош лъжец. Рък, предполагам, че на вожда Иркейм ще му хареса гледката от предния илюминатор. Моля те, придружи го до пилотската кабина.
— Слушам, господарю — Рък се изправи и махна към предната врата: — Вожде?
В първия момент ногрито не помръдна, но после с очевидна неохота се изправи.
— Господарю — сковано кимна той и тръгна напред по пътеката.
Траун почака вратата да се затвори след тях и се обърна към Пелаеон:
— Кабарак крие нещо — каза той и в очите му блеснаха студени пламъци. — Сигурен съм.
— Щом казвате, сър — кимна капитанът. Чудеше се как адмиралът беше стигнал до това заключение. Обичайното претърсване с радара със сигурност не беше показало нищо. — Да заповядам ли насочено претърсване на селото?
— Няма нужда — поклати глава Траун. — Той няма да донесе със себе си на Онор нищо, което би могло да го компрометира. В тези наблъскани селца няма къде да се скрие каквото и да е било. Не, Кабарак крие нещо за месеца, през който го нямаше. За който твърди, че е прекарал сам в медитация.
— Може би ще успеем да научим нещо от кораба му — предположи Пелаеон.
— Така е — кимна върховният адмирал. — Разпоредете се претърсващият екип да го провери, преди механиците да се заловят с повредата. Да изследват всеки милиметър, както вътре, така и отвън по корпуса. И някой от разузнаването да проследи Кабарак.
— Слушам, сър. От нашите хора или от ногрите? Траун вдигна вежди:
— С други думи, да го направим очевидно или прикрито? — попита сухо той. — Прав сте, разбира се. Нека да опитаме третата възможност — в „Химера“ разполагате ли с шпионски дроид?
— Не ми се вярва, сър — отвърна Пелаеон и вкара въпроса в компютъра на совалката. — Не. Имаме няколко дроиди инквизитори клас „Паяк-змия“, но нищо от компактния шпионски клас.
— Тогава се налага да импровизираме — каза Траун. — Заповядайте инженерите да поставят дънна платка клас „Паяк“ в обеззаразяващ дроид и го свържете с пълнообхватен оптически и звуков радар с възможност за запис. Ще го пуснем с групата дроиди, които работят в полето край селото на Кабарак.
— Слушам, сър — капитанът въведе заповедта в компютъра. — Да инсталираме ли и предавател?
Траун поклати глава:
— Не, достатъчно е да записва. Ще е доста трудно да прикрием антената и тя ще бие на очи. Не бих искал някой любопитен ногри да я види и да се запита защо този дроид е различен.
Пелаеон кимна. Разбираше напълно доводите на адмирала. Ако това накараше ногрите да започнат да разглобяват обеззаразяващите дроиди и да преглеждат вътрешностите им…
— Слушам, сър. Ще предам заповедите ви веднага. Траун погледна през илюминатора:
— Няма защо да бързаме — замислено каза той. — Това е затишие пред буря, капитане. И преди тя да се разрази, добре ще е да изразходваме времето и енергията си, за да се уверим, че нашият знаменит майстор джедай ще е готов да ни помогне, когато имаме нужда от него.
— Това значи, че трябва да му доставим Лея Органа Соло.
— Точно така — адмиралът погледна към предната врата. — И ако ногрите се нуждаят от присъствието ми, за да свършат работата по-бързо, ще остана тук.
— Колко време? — попита Пелаеон.
Траун се усмихна:
— Колкото е нужно.
ГЛАВА 11
— Хан? — гласът на Ландо избумтя от предавателя до леглото. — Събуди се!
— Добре де, буден съм — изръмжа Хан, разтърка сънено очи и завъртя екрана към себе си. Дългите години от другата страна на закона го бяха научили да се буди моментално. — Какво става?
— Пристигнахме — съобщи Ландо. — Макар че изобщо нямам представа, къде сме.
— Идвам веднага.
Облече се и бързо отиде в пилотската кабина на „Дамата на късмета“. На екрана вече се виждаше планетата, към която се приближаваха.
— Къде е Иренес? — попита и впери поглед в пъстрата синьо-зелена повърхност. По нищо не се различаваше от хилядите планети, които беше виждал.
— Отиде до контролната станция на кърмата — отвърна Ландо. — Май иска да подаде някаква парола, без да й надничаме над рамото.
— Имаш ли представа, къде сме?
— Абсолютно никаква — каза приятелят му. — Полетът трая четирийсет и шест часа, но това не е кой знае каква информация.
Хан кимна и се зарови в дебрите на паметта си.
— Крайцерите се движат най-много с четвърта космическа скорост, нали?
— Нещо такова — съгласи се Ландо. — Но това е само в изключителни случаи, когато много бързат.
— Значи сме на не повече от сто и петдесет светлинни години от Ню Кав.
— Май сме по-близо — отбеляза Ландо. — Едва ли щяха да използват Ню Кав за срещи, ако беше толкова отдалечен от базата им.
— Освен ако идеята не е била на Брейлия — изтъкна Хан.
— Възможно е — кимна приятелят му. — И въпреки това според мен сме по-близо от сто и петдесет светлинни години. Може нарочно да са се забавили повече, за да ни объркат.
Хан погледна към крайцера, в който бяха прекарали последните два дни.
— Или са искали да спечелят време, за да се подготвят за посрещането ни.
— И това е възможно — кимна Ландо. — Не знам дали ти споменах, но след като обясниха, че се е разместила магнитната клапа с нашия люк, отидох да погледна.
— Не си ми споменавал, но и аз направих същото — отвърна кисело Хан. — Сякаш беше направено нарочно.
