— Абсолютно същото си помислих и аз — каза Ландо.
— Май са търсили извинение, за да ни задържат затворени тук, та да не се разхождаме по кораба им.
— Зад това може да се крие доста обикновено обяснение — напомни му Хан.
— И още повече не толкова обикновени — възрази Ландо. — Сигурен ли си, че нямаш представа, кой е командирът им?
— Дори смътно предположение нямам. Но сигурно съвсем скоро ще разберем.
Предавателят се обади с леко пращене:
— „Дамата на късмета“, тук е Сена — чу се познат глас.
— Пристигнахме.
— Забелязахме — отвърна Ландо. — Сигурно ще искате да слезем с вас.
— Точно така — каза тя. — „Пилигрим“ ще свали магнитната клапа веднага щом сте готови за полет.
Хан сепнато погледна към предава теля и дори не обърна внимание на отговора на Ландо. Нима корабът се казваше „Пилигрим“?!
— Чуваш ли ме?
Обърна се към Ландо и изненадано забеляза, че разговорът със Сена е приключил.
— Да — измърмори той. — Разбира се. Просто името „Пилигрим“ събуди стари спомени.
— Чувал ли си за него?
— Не за кораба — поклати глава Хан. — Когато бях малък, често ми разказваха една стара корелианска легенда, която се казваше „Пилигримът“. Нещо като стар призрак, който бил прокълнат завинаги да скита по света и никога да не се завърне у дома. Чувствах се ужасно.
Някъде горе се чу удар и с леко поклащане те бяха свободни от магнитната клапа. Ландо отдалечи „Дамата на късмета“ от огромния боен кораб и погледна нагоре, когато той мина над тях.
— Е, това е само легенда — каза той.
Хан също погледна към крайцера.
— Разбира се — побърза той да се съгласи.
Последваха изтребителя на Сена и се заспускаха над обширни тревисти равнини, изпъстрени с малки горички ниски иглолистни дървета. Отпред се издигаше висока стена от стръмни скали и старите контрабандистки инстинкти на Хан му подсказаха, че това е идеално място за строеж на база за поддръжка на космически кораби. След няколко минути предположението му се оправда. Прелетяха над ниския хълм и се озоваха над лагера, който беше твърде обширен за обикновена поддържаща база. По равнината под скалите бяха пръснати десетина редици покрити с маскировъчна мрежа постройки — малки жилищни бараки, по-големи административни сгради и складове, работилници и навеси за ремонт, а в края — нов модерен хангар. Навсякъде се виждаха заострените цилиндри на противопехотни оръдия, а до тях бяха разположени няколко нападателни моторизирани транспортьора тип „КААК“.
Ландо подсвирна.
— Погледни само! Какво е това, частна войска ли?
— Така изглежда — съгласи се Хан.
По гърба му полазиха тръпки. Беше се сблъсквал с банди наемници и те винаги му бяха създавали проблеми.
— Май тая работа започва да не ми харесва — реши Ландо и внимателно насочи „Дамата на късмета“ над външната постова линия. Изтребителят на Сена вече се приближаваше към мястото за кацане, което по нищо не се отличаваше от останалата повърхност. — Сигурен ли си, че трябва да се приземим?
— Имаме ли избор с три крайцера над главата? — изсумтя Хан. — Не ни остава друго, особено с този кафез, дето му викаш кораб.
— Прав си — призна Ландо, твърде притеснен, за да отбележи обидата към яхтата си. — Какво ще правим?
Изтребителят на Сена беше спуснал колесниците си и се снижаваше към площадката за кацане.
— Ще кацнем и ще се държим като добре възпитани гости — каза Хан.
Приятелят му кимна към бластера:
— Дали ще възразят, ако гостите излязат въоръжени?
— Ако го направят — отвърна намръщено Хан, — ще измислим нещо.
Ландо нареди „Дамата на късмета“ до изтребителя и двамата с Хан пристъпиха към люка на кърмата. Иренес, която беше свършила с работата си на предавателя, ги чакаше. Бластерът й отдалеч се виждаше на бедрото. Отвън беше спрял малък транспортен скиф. Тримата се спуснаха по стълбичката, а зад носа на „Дамата на късмета“ се подаде Сена, придружена от неколцина мъже. Повечето носеха обикновени униформи непознат модел, леко напомнящ корелианския. Сена още беше в цивилните дрехи от Ню Кав.
— Добре дошли в операционната база — каза тя и махна към постройките. — Последвайте ме, ако обичате, командирът ни чака.
— Май мястото е доста оживено — подхвърли Хан, докато се качваха в скифа. — Да не се готвите за война?
— Не се занимаваме със започването на войни — отвърна студено Сена.
— Аха — кимна Хан и продължи огледа си.
Пилотът направи кръг и се отправиха към лагера. Хан не можеше да се отърве от чувството, че разположението на постройките му е познато. Ландо се досети за причината.
— Знаеш ли, това място страшно напомня за една от старите бази на съюза, които използвахме по време на войната — подхвърли той към Сена. — Само че е построена отгоре, а не под земята.
— Така ли — отвърна тя безизразно.
— Значи сте имали някаква връзка със съюза? — опита още веднъж Ландо.
Сена не отговори, погледна към Хан и вдигна многозначително вежди. Ясно беше, че тук само тайнственият командир има право да говори.
Скифът спря пред една постройка, явно бе щабът. Различаваше се от останалите единствено по часовите от двете страни на вратата. Те отдадоха чест на Сена и единият им отвори.
— Командирът помоли първо да поговори с вас насаме, капитан Соло — каза Сена и спря пред отворената врата.
— Ние с генерал Калризиан ще изчакаме тук.
— Добре — Хан пое дълбоко дъх и прекрачи прага.
Бе очаквал това да е обикновен административен център — с приемна и любезни офицери. За негова изненада се озова в напълно оборудван боен щаб. Стените бяха опасани с комуникационни конзоли и системи за следене, виждаха се най-малко един кристален рецептор за гравитационни капани и контролно табло за дистанционно управление на KDY V-150 — отбранително наземно йонно оръдие като онова, което Бунтовническият съюз бе принуден да изостави на Хот. В средата на стаята видя тактическо изображение на част от галактиката със стотици разноцветни линийки и знаменца, пръснати сред блестящите точки. До него стоеше възрастен мъж.
Лицето му беше леко променено от различните светлинки, които играеха върху екрана, а и Хан беше виждал този мъж само на снимка, но въпреки това веднага го позна и подскочи като ударен от ток.
— Сенатор Бел Иблис! — възкликна той.
— Добре дошли в гнездото на Пилигрима, капитан Соло — отвърна тържествено сенаторът и пристъпи насреща му.
— Поласкан съм, че още ме помните.
— Трудно някой корелианец ще ви забрави, сър — отвърна Хан, като машинално отбеляза, че в галактиката едва ли има повече от двама-трима души, към които автоматически би се обърнал със „сър“. — Но вие…
— Аз умрях, нали? — подсказа Бел Иблис и по сбръчканото му лице пробяга лека усмивка.
— Ммм… да — заплете се Хан. — Искам да кажа, всички мислеха, че сте загинали на Анхорон.
— Точно така стана — отвърна тихо сенаторът. Усмивката изчезна от лицето му. Хан остана поразен колко набраздено от старост и напрежение изглеждаше лицето му отблизо. — На Анхорон императорът не успя да ме унищожи, но по-добре да го беше направил. Той ми отне всичко освен живота — семейството,
