— Така е, сър — съгласи се мрачно Пелаеон и си припомни защо бе дошъл. — Адмирале, пристигна докладът на екипа по претърсването на кораба на Кабарак — и подаде през двойния кръг екрани информационния чип.
За момент блестящите червени очи на Траун се приковаха върху лицето му, като че ли се опитваха да разберат причината за очевидната нервност на капитана. След това безмълвно взе чипа от ръката му и го пъхна в процепа на корабния компютър. Стиснал здраво устни, Пелаеон чакаше върховният адмирал да прегледа доклада.
Траун стигна до края и се облегна назад в креслото. Изражението му беше неразгадаемо.
— Козина от ууки — каза той.
— Тъй вярно, сър — кимна Пелаеон. — Из целия кораб. Следващите няколко секунди Траун помълча и накрая попита:
— Какво е вашето обяснение?
Капитанът се стегна:
— Виждам само едно обяснение, сър. Кабарак не е успял да избяга от уукитата на Кашиуук, Те са го заловили, а по-късно са го пуснали.
— След един месец престой в затвора — адмиралът го изгледа многозначително и добави: — И разпити.
— Почти със сигурност е било така съгласи се капитанът. — Въпросът е какво им е казал.
— Има само един начин да го разберем Траун включи предавателя: — Хангар, говори адмирал Траун. Пригответе совалката ми, ще сляза на повърхността. Искам да ме придружат два ескадрона щурмоваци и два екипажа щурмови бомбардировачи клас „Ятаган“ за въздушно прикритие.
Дежурният офицер отговори, че заповедта е получена, и адмиралът прекъсна връзката.
— Може да се окаже, капитане, че ногрите са забравили на кого трябва да служат — каза той, изправи се и излезе пред кръга екрани. — Време е да им покажем, че тук все още командва Империята. Върнете се на мостика и се подгответе за подходяща демонстрация.
— Слушам, сър — Пелаеон се поколеба: — Искате само напомняне без истинско разрушение, така ли?
Очите на Траун проблеснаха:
— За момента това е достатъчно — каза той студено. — Нека ги накараме да се молят да не променя решението си.
ГЛАВА 12
Лея се събуди от миризмата на пушек. Напомняше леко миризмата от горските пожари на еуоките на Ендор, но онази беше много по-остра. Тази беше топъл, сладък аромат и я връщаше към излетите, на които я водеха като малка.
Разсъни се и разбра къде се намираше. Спомни си всичко и отвори изведнъж очи. Лежеше на грубо скована палета в ъгъла на една от общите фурни на ногрите. Тук се бе спотаила предната вечер, преди да я обори сънят.
Изправи се и седна. Усещаше облекчение, но и лек срам. След неочакваното посещение на върховния адмирал миналата вечер беше очаквала да се събуди в някоя от килиите на звездния разрушител. Явно бе подценила способността на ногрите да спазват обещанията си.
Стомахът й се обади, напомняйки, че от дълго време нищо не е хапвала. Един от близнаците ритна лекичко, за да протестира и той.
— Добре де — прошепна тя, — разбрах. Време е за закуска.
Извади пакета с храна от един от куфарите, отчупи парче и задъвка, като внимателно оглеждаше пекарнята. Двете палети до стената срещу вратата, събрани за легло на Чубака, бяха празни. За миг в нея отново се надигна страхът от предателство, но тя се присегна със Силата и всички тревоги се уталожиха. Чубака бе някъде наблизо, а в съзнанието му нямаше никакви признаци за заплаха.
Тя си заповяда да се успокои, намери чиста туника и започна да се облича. Каквито и да бяха ногрите, ясно бе, че не са недоразвити диваци. Макар и по свой начин, бяха честни и не я предадоха на Империята. Поне щяха да я изслушат преди това.
Преглътна и последния залък и приключи с обличането, уверявайки се, както винаги, че коланът й не тежи прекалено много на забележимо нарасналия й корем. Извади лазерния меч изпод дъските, където го беше скрила, и го закачи на видно място на хълбока. Не беше забравила, че от джедайското оръжие Кабарак черпеше основание за вярата си в нейния произход. Надяваше се, че и с другите ногри ще е така. Пристъпи до задната врата на фурната, повтаряйки джедайските упражнения за отпускане, и излезе навън.
На тревистата полянка пред вратата три деца играеха с грубо подобие на топка. Сиво-бялата им кожа блестеше от пот на силното сутрешно слънце. Хубавото време едва ли щеше да продължи дълго — от запад към изгряващото слънце пълзяха тъмни буреносни облаци. Но това беше добре дошло — ако имперската флота наблюдаваше селото, облаците щяха да затруднят прякото следене с телескопи от звездния разрушител и да прикрият ултрачервените лъчи, които тя и Чубака излъчваха и които бяха различни от тези на ногрите. Сведе глава и видя, че трите деца бяха спрели играта и стоят подредени пред нея.
— Здравейте — каза тя и се опита да се усмихне. Средното дете пристъпи напред и падна на колене в смущаващо, но близко подражание на жеста, с който възрастните показваха уважението си.
— Малараши — измяука то. — Мискара исф шракхмисок. Миреска.
— Разбирам — кимна Лея, макар отчаяно да й се искаше Трипио да беше с нея. Чудеше се дали да рискува да го повика по предавателя, но в този момент детето отново заговори.
— Поздравявам ви, малараши — каза то. Думите на основния език излизаха някак странно от устата му, но бяха разбираеми. — Майката на рода ви очаква в дукхата.
— Благодаря — кимна тържествено тя. Предишната вечер бяха почетни стражи край вратата, а тази сутрин официални пратеници. Изглежда, децата на ногрите отрано се запознаваха с ритуалите и отговорностите на своята култура. — Водете ме при нея, моля.
Детето отново се поклони и после тръгна към голямото кръгло здание, до което Кабарак беше приземил кораба предната вечер. Лея го последва, а другите деца застанаха от двете й страни. Докато вървяха, тя ги оглеждаше крадешком, чудейки се на светлия цвят на кожата им. Кожата на Кабарак беше с цвета на стомана, а на майката беше доста по-тъмна. Дали сред ногрите имаше различни раси? Или потъмняването беше естествен процес с напредването на възрастта? Реши при първа възможност да попита Кабарак.
На ярката слънчева светлина дукхата изглеждаше много по-грижливо изградена, отколкото й се бе сторило. Издигнатите през няколко метра колони бяха от цели белени трупи, боядисани в черно и полирани до блясък. Светлото дърво, от което беше направена останалата част на стената, беше покрито с интересна резба. Отблизо видя, че металната лента, която опасваше сградата точно под стряхата, също е украсена — явно ногрите се опитваха да комбинират функционалните елементи с изкуство. Постройката беше двайсетина метра дълга и четири висока, а конусовидният покрив се извисяваше на още три-четири метра по-горе и Лея се зачуди колко ли колони поддържат цялата сграда.
До високата двойна врата между две колони стояха деца. При приближаването й те разтвориха пред нея крилата. Тя кимна в знак на благодарност и влезе.
Отвътре дукхата бе не по-малко внушителна, отколкото отвън. Пространството бе заето от една- единствена просторна зала, като малко зад средата се извисяваше величествен трон. Вдясно между две колони бе оформена малка ниша с ъгловат покрив и покрити с тъмна мрежа прозорци, а на отсрещната стена се виждаше някаква графика. Вътре нямаше подпорни колони. Тежки вериги, окачени на външните, крепяха един вид голяма чиния, в която скрити лампи, насочени нагоре, осигуряваха меко разсеяно осветление.
На няколко метра пред графиката на стената група от двайсетина деца седяха в полукръг около Трипио, който разказваше нещо на техния език и от време на време допълваше разказа си със звукоподражателни ефекти. Явно това беше съкратената версия за борбата на Бунтовническия съюз срещу Империята, която бе разказал на еуоките, и Лея се надяваше дроидът да си спомни, че тук не бива да рисува Дарт Вейдър като злодей. По време на полета стотици пъти му бе набивала това в главата.
