Вейдър?
Лея погледна нагоре към чинията, увиснала на четири метра над пода от веригите, които поддържаха стените. Беше от някакъв черен метал с диаметър метър и половина. По повърхността й се виждаха стотици малки дупчици. През тях като звезди блещукаше светлината на подредените по ръба свещи и цялостният ефект изключително напомняше вариант на нощно небе.
— Да, виждам ги.
— Ногрите винаги са обичали звездите — каза майката с глас, който сякаш идваше отдалеч. — Едно време, много отдавна, сме ги смятали за богове. Дори след като разбрахме какво представляват, те останаха наши приятели. И да нямахме никакъв дълг, мнозина от нас биха заминали с лорд Вейдър само заради радостта от пътуването сред звездите.
— Разбирам — измърмори Лея. — С много хора в галактиката е същото. Но това е общо право и всеки от нас го получава с раждането си.
— Изконно право, което вече сме загубили.
— Не сте го загубили, а само сте го загърбили — Лея отново се обърна към Чубака и Кабарак. — Ако можех да поговоря с всички вождове наведнъж…
— Какво искате да им кажете? — попита майката.
Лея прехапа устни. Какво можеше да им каже — че Империята ги използва? Но ногрите приемаха това като дълг на честта. Че Империята забавя прочистването на земите им, така че ногрите да изпитват вечен недостиг на храна? Но това твърдение трябваше да се докаже дори пред самата нея. Че Новата република може да им върне изконното право да пътуват между звездите? Но защо да й вярват?
— Както виждате, лейди Вейдър — наруши тишината майката, — вероятно някой ден нещата ще се променят. Но дотогава присъствието ви тук е опасно и за нас, и за вас самата. Аз ще почета клетвата за защита, дадена от третия ми син, и няма да разкрия присъствието ви на нашия господар върховния адмирал. Но вие трябва да заминете.
Лея пое дълбоко дъх и въздъхна:
— Добре.
Гърлото й се бе стегнало. Беше възлагала огромни надежди на дипломатическите и джедайските си умения, вярваше, че в съчетание с родословието й те ще й позволят да измъкне ногрите от железния юмрук на Империята и да ги приобщи към Новата република. А състезанието приключи едва ли не преди да е започнало. На какво, в името на космоса, съм се надявала, за да дойда тук — питаше се мрачно тя.
— Ще си замина — каза на глас Лея, — защото не искам да създавам неприятности на вас и на рода ви. Но един ден, майко, ногрите ще разберат какво им причинява Империята. Когато този ден дойде, спомнете си, че аз винаги ще бъда готова да ви помогна.
Майката на рода се поклони дълбоко:
— Може би няма да мине много време, лейди Вейдър. Лично аз с нетърпение очаквам този ден.
Лея кимна и се опита да се усмихне. Мисията й беше приключила, преди да започне…
— В такъв случай трябва да се договорим…
Двойните врати рязко се отвориха и едно от децата, което стоеше на почетна стража на входа, нахлу вътре.
— Mampuapxa! — извика то. — Мир ах саар ки рахмани вер ак!
Кабарак мигновено скочи на крака и Лея забеляза, че Трипио замря сковано.
— Какво става? — попита настоятелно тя.
— Летящият кораб на нашия господар върховния адмирал… — отвърна майката. Гласът й внезапно прозвуча страшно уморен и отчужден. — Идва насам.
ГЛАВА 13
Лея гледаше смаяно майката. Беше напълно вцепенена от шока, съзнанието й отказваше да възприеме думите. Не можеше да бъде. Просто не беше възможно! Върховният адмирал беше в селото снощи, не бе възможно да се появи отново толкова скоро. От далечината долетя мощен рев на двигатели и вцепенението изведнъж изчезна.
— Трябва да изчезнем от тук! — извика тя. — Чуй?
— Няма време — изкрещя Кабарак и побягна към нея с Чубака, който го следваше по петите. — Совалката сигурно вече е слязла под облаците.
Лея бързо огледа залата, проклинайки се наум за моментната нерешителност. Нямаше прозорци или други врати, не се виждаше никакво прикритие освен малката ниша срещу изписаното на стената родословно дърво в другия край на дукхата. Нямаше измъкване от тук.
— Сигурни ли сте, че идва насам? — попита Лея и веднага разбра, че въпросът й е напълно безсмислен. — Имам предвид тук, в дукхата?
— А къде другаде? — отвърна мрачно Кабарак, впил поглед в майката. — Явно снощи изобщо не е повярвал на думите ми, както си помислихме.
Лея отново огледа дукхата. Ако совалката се приземи пред вратата, преди имперските войници да влязат вътре, задната част на сградата щеше да остане без наблюдение за няколко секунди. И ако успееше точно в това време да прореже дупка в стената с лазерния меч… Чубака изръмжа гърлено. И той предлагаше същото.
— Възможно е, прорязването на дупка не е никакъв проблем — съгласи се тя. — Въпросът е как след това да я прикрием.
Уукито изръмжа отново и вдигна огромната си ръка към нишата.
— Да, там дупката няма да се вижда. Поне отвътре — кимна замислено Лея. — Май е по-добре от нищо — тя се обърна към възрастната ногри и внезапно осъзна, че разрушаването на древната дукха на племето вероятно ще се възприеме като светотатство. — Майко…
— Щом се налага, направете го — прекъсна я рязко майката. При новината за появата на совалката на върховния адмирал майката също се бе втрещила, но бързо се съвзе. — Не бива в никакъв случай да ви намерят тук.
Лея прехапа устни. Изражението на майката беше същото, каквото бе виждала на няколко пъти на лицето на Кабарак при пътуването им от Ендор. Май изразяваше съжаление за решението да я заведе на родната му планета.
— Ще го направим колкото може по-незабелязано — увери я тя и извади лазерния меч от колана си. — Веднага щом върховният адмирал си замине, Кабарак ще отиде да вземе кораба си, за да ни отведе…
Чубака изръмжа да пазят тишина и тя млъкна. В далечината се чуваше шумът от приближаващата се совалка и изведнъж в дукхата се разнесе друг, още по-познат звук.
— Щурмови бомбардировачи „Ятаган“! — извика задъхано Лея.
Воят на двигателите обричаше на провал първоначалния й план. След като за прикритие на приближаващата се совалка летяха имперски бомбардировачи, беше абсолютно изключено да се измъкнат от дукхата незабелязано.
Оставаше им само една възможност.
— Ще се скрием в нишата — каза тя на Чубака. Огледа я набързо, за да прецени дали ще се поберат и двамата, и тръгна към нея. Ако наклоненият покрив, който се издигаше от предния край към стените на дукхата не беше само за красота, щеше да има достатъчно място.
— Аз също ли да се пъхна вътре, ваше височество? Лея рязко спря и се обърна раздразнено. Съвсем беше забравила за Трипио.
— Няма да има достатъчно място — изсъска майката. — Присъствието ви тук ни обрича на гибел, лейди Вейдър…
— Замълчете! — извика Лея и отчаяно плъзна поглед през дукхата. Нямаше никакво друго скривалище освен…
Спря се на звездната чиния, висяща в средата на залата.
— Ще го сложим там горе — обърна се тя към Чубака и посочи чинията. — Мислиш ли, че ще можеш да…
Не успя да довърши въпроса. Чубака грабна Трипио, хвърли го на рамо и се втурна към най-близката
