Леко движение вляво от нея привлече погледа й — в другата част на дукхата един срещу друг стояха Кабарак и Чубака, заети с някакви безшумни движения на ръцете и китките. Уукито погледна въпросително към нея. Лея кимна, за да го увери, че е добре, и се опита да разбере от излъчването му какво правят двамата с Кабарак. Май не се опитваше да счупи ръцете на ногрито и поне това бе някакъв успех в отношенията между двамата.
— Лейди Вейдър — прозвуча зад гърба й нисък глас. Лея се обърна, към нея се приближаваше майката на рода. — Поздравявам ви. Успяхте ли да се наспите добре?
— Достатъчно — отвърна Лея. — Вашето гостоприемство беше чест за мен — и погледна към Трипио, чудейки се дали да го извика да изпълнява задълженията си на преводач.
Майката разбра жеста й погрешно.
— Сега е време за урока по история на децата — обясни тя. — Дроидът ви беше така любезен да им разкаже за последните деяния на нашия господар Дарт Вейдър.
Последното дело бе саможертвената битка на Вейдър с императора със залог живота на Люк.
— Да — измърмори Лея, — трябваше му много време, за да разбере истината, но накрая се отърси от лъжовната мрежа на императора.
Майката остана за момент безмълвна, след това се обърна и тръгна покрай стената.
— Елате, лейди Вейдър.
Лея я последва и за първи път забеляза, че вътрешните стени на дукхата също са украсени с дърворезба. Дали това не беше историята на рода?
— Третият ми син има нов дълг на честта към уукито — каза майката и махна към Кабарак и Чубака. — Миналата нощ нашият господар върховният адмирал дойде да търси доказателства, че третият ми син го е излъгал за повредата в кораба си. Но поради навременната намеса на уукито той не успя да намери нищо.
— Да, снощи Чуй ми каза, че се е поровил в устройствата. Не разбирам много от системите на космическите кораби, но знам, че не е лесно да се изфабрикуват такива свързани повреди. За всички нас е истинско щастие, че той е разбрал какво трябва да се направи, и го е свършил навреме.
— Уукито не е от вашия род, нито пък от племето ви — продължи ногрито. — Но въпреки това вие му вярвате като на приятел.
Лея си пое дълбоко дъх.
— Като дете никога не съм виждала истинския си баща, лорд Вейдър. Още като бебе ме отведоха на Алдераан и вицекралят ме отгледа като свое дете. На Алдераан, а както изглежда и тук, семейните връзки бяха в основата на културата и обществото. Израснах, учейки наизуст списъци от лели, чичовци и братовчеди, учех се как да ги подреждам спрямо близостта им с моя осиновител — тя посочи към Чубака: — Преди Чуй беше просто един добър приятел, но сега е част от моето семейство, също както съпругът ми и брат ми.
Преминаха една четвърт от дължината на дукхата, преди майката да проговори отново:
— Защо дойдохте?
— Кабарак ми каза, че народът ви има нужда от помощ отвърна просто Лея. — Мислех си, че ще мога да направя нещо за вас.
— Някой може да реши, че сте дошли да всеете раздор между нас.
— Самата вие го казахте снощи — напомни й Лея. — Мога само да ви дам честната си дума, че целта ми не е да всявам раздор и омраза.
Майката издаде рязък съскащ звук, който завърши с щракване на острите като игли зъби.
— Целта и резултатът невинаги са едно и също. Сега ние служим на едно племе. Вие ще поискате да се подчиняваме на друго. Това са семената на раздора и смъртта.
Лея облиза устни:
— Това означава ли, че службата към Империята ви задоволява? — попита тя. — Нима дава на народа ви по-добър живот и по-голяма чест?
— Ние служим на Империята като едно племе — повтори майката. — А ако вие поискате да се подчиним на вас, ще се завърнат старите вражди — вече бяха стигнали до графиката и майката вдигна ръка: — Виждате ли миналото ни, лейди Вейдър?
Лея проточи шия. Долните две трети от стената бяха покрити с нежни резки на непозната писменост, знаците бяха свързани с причудливо оплетени отвесни, водоравни и начупени линии, всяка с различна ширина и дълбочина. Изведнъж разбра смисъла на графиката — това беше родословно дърво на племето кимбар или поне на този род.
— Виждам — кимна тя.
— Тогава не може да прескочите ужасяващата разруха, дошла поради конфликтите в миналото — каза майката и посочи към три-четири места от графиката, които Лея не можеше да отличи от останалите. Явно разчитането на родословната летопис на ногрите беше сложно изкуство. — Не искам да се върнат тези дни — продължи майката. — Дори заради дъщерята на господаря Дарт Вейдър.
— Разбирам ви — прошепна Лея и потрепери. Пред нея се изправиха призраците на Йовин, Хот, Ендор и още стотици други опустошени по време на войната срещу Империята места. — През живота си съм видяла невъобразимо много разрушени светове. Не желая и вашият да се добавя към тях.
— В такъв случай трябва да си заминете — отвърна твърдо майката. — Идете си и не се връщайте, докато съществува Империята.
Тръгнаха отново край стената.
— Няма ли друга възможност? — попита Лея. — Какво ще стане, ако убедя всички да изоставят службата си към Империята? Така няма да има повече конфликти между вас.
— Императорът ни протегна ръка, когато всички ни бяха обърнали гръб — напомни й майката.
— Но това е било само защото не сме знаели за бедата ви — каза Лея и усети леко бодване на съвестта при тази полуистина. Съюзът наистина нямаше представа за отчаяното положение на ногрите, в противен случай Мон Мотма и останалите водачи щяха да настояват да им се окаже помощ. Друг въпрос беше дали щяха да се намерят нужните средства. — Сега вече знаем и ви предлагаме помощта си.
— Заради самите нас ли ни предлагате помощ? — попита остро майката. — Или само за да се откажем да служим на Империята и да ви се подчиним? Никога повече няма да позволим да се борят за нас като гладни стави за кокал.
— Императорът ви използваше — отвърна спокойно Лея. — Също както сега ви използва върховният адмирал. Нима помощта на Империята си заслужава синовете, които те са взели от вас и са изпратили на явна смърт?
Минаха още двайсетина крачки, преди майката да отговори:
— Синовете ни вече ги няма — каза меко тя, — но със своята служба те ни дариха с живот. Вие дойдохте с летящ кораб, лейди Вейдър, и сте видели какво е останало от земята ни.
— Да — потръпна Лея. — Това е… просто не съм очаквала, че унищожението е такова.
— Животът на Онор винаги е бил битка с природата — продължи майката. — Обработката на земята изисква усилен труд и вие видяхте на стената знаците за времената, когато сме губели битката с природата. Но след сражението в небето… — странна тръпка мина по цялото тяло на майката, от бедрата към раменете. — Сякаш беше сражение между богове. Сега знаем, че са били само големи кораби. Но тогава дори не подозирахме за тези неща. Светлините прорязваха небето през цялата нощ и на следващия ден, осветяваха далечните планини в гнева си. А не се чуваха гръмотевици, сякаш боговете бяха твърде освирепели, за да си крещят един на друг в боя. Един-единствен път долетя далечен бумтеж като гръмотевица. Много по-късно разбрахме, че една от планините е останала без най-високия си връх. След това светлините угаснаха и изгря надеждата, че боговете са отишли да воюват другаде. И тогава дойде големият трус — майката замълча и отново потрепери. — Светкавиците изразяваха гнева на боговете, трусовете бележеха ударите. Цели градове изчезнаха, земята под тях се отвори и ги погълна. Огнените планини, които от дълго време бяха спокойни, забълваха пламъци, пушекът затъмни цялото небе. Горите и полята изгоряха заедно с преживелите труса градове. От умрелите тръгнаха болести и още повече умряха. Сякаш гневът на небесните богове бе заразил и боговете на земята и те също се биеха помежду си. И тогава, когато вече се осмелихме да се надяваме, че всичко е свършило, заваля дъжд с една особена миризма.
