Лея кимна, последователността й беше до болка позната. В повърхността се беше разбил боен кораб, причинявайки масивни трусове, после освободените отровни химикали са проникнали с вятъра и дъжда във всяко кътче на планетата. На всеки модерен кораб имаше какви ли не токсични вещества, но това очевидно е бил стар модел, още по-опасен.
Такива стари модели бяха всички кораби на Бунтовническия съюз в началото на войната. Ново усещане за вина прободе стомаха й. Ние сме причинили това, помисли си тя. Наш кораб. Вината е наша.
— Дъждът ли унищожи растенията?
— Хората от Империята си имаха име за това, което беше в дъжда — каза майката. — Но аз не го знам.
— Значи лорд Вейдър е дошъл скоро след бедствието?
— Да — майката махна с ръка наоколо. — Тук се бяхме събрали всички оживели, които бяхме издържали пътуването. Това място винаги е било свещено за племената. Събрахме се, за да търсим начин да оцелеем. Тук ни намери лорд Вейдър — направиха няколко крачки, без да промълвят дума. — Отначало някои помислиха, че той е бог — продължи майката. — Всички се страхуваха от него и от мощния сребърен летящ кораб, с който слезе с хората си от небето. Но и в страха имаше гняв за онова, което ни бяха причинили боговете, и почти два пъти по десет воини решиха да го нападнат.
— И са загинали до един — мрачно прошепна Лея.
Потрепери от представата за нахвърлящите се срещу имперските войници невъоръжени диваци.
— Не, не — отвърна майката с очевидна гордост в гласа. — В битката загинаха само трима от два пъти по десет. Но пък те убиха повечето от придружителите на лорд Вейдър въпреки огнените им оръжия и каменните дрехи. Воините ни бяха победени едва когато се намеси самият лорд Вейдър. Но вместо да ни унищожи, както го посъветваха някои от придружителите му, той ни предложи мир. Мир, скрепен с благословията и помощта на императора.
Лея кимна, още един къс от загадката дойде на мястото си. Беше се питала защо императорът бе решил да се занимава с малка група примитивни диваци. Но примитивни диваци с вродени бойни умения — това беше нещо съвсем различно.
— И с какво ви помогна той?
— Даде ни всичко, от което се нуждаехме — отговори майката. — Веднага ни доставиха храна, лекарства и сечива. После, след като оня дъжд взе да убива всичко, което расте, ни изпрати метални роботи да изчистят отровата от земята.
Лея потрепери, изведнъж усети с нова сила уязвимостта на близнаците. Но портативният анализатор не беше установил нито следа от отрова във въздуха в селото, а Чубака и Кабарак бяха взели проби и от почвата. Явно обеззаразяващите роботи бяха свършили добра работа.
— И все още нищо не расте извън чистата земя, така ли?
— Тревата холм — отвърна майката. — Не става за храна, но само тя вирее. Обаче и тя вече не мирише както преди.
Това обясняваше равния кафяв цвят, който двамата с Чубака бяха забелязали от космоса. Тревата бе успява някак да се приспособи към отровената почва.
— А от животните оцеля ли някое?
— Само ония, дето пасат тревата холм, и хищниците, дето се хранят с тях — майката вдигна глава, сякаш с вътрешното си зрение виждаше далечните хълмове. — Тази равнина никога не е била богата на живот, лейди Вейдър. Може би затова племената са я избрали за място за примирие. Но дори тук имаше безброй животни и растения. Сега ги няма — тя изпъна снага и отпъди спомените. — Освен това лорд Вейдър ни помогна и по други начини. Изпрати хора, които да обучат синовете и дъщерите ни на законите и обичаите на Империята. Той издаде нови заповеди, които позволяват на всички племена да използват Чистите земи, макар че племената никога не бяха живели толкова близо едно до друго — отново махна с ръка: — Изпрати големи кораби в пустинята да намерят и да донесат нашите племенни дукхи — обърна се и впи поглед в Лея: — Сега сме сключили почетен мир, лейди Вейдър. Каквато и да е цената, плащаме я с радост.
В другия край на залата децата бяха свършили с урока и наскачаха. Едно от тях направи пред Трипио нещо като умален вариант на традиционния поклон. Дроидът отговори и цялата група се обърна и тръгна към вратата, където ги чакаха двама възрастни.
— Време за почивка ли? — попита Лея.
— Край на днешните уроци за миналото — отвърна майката. — Сега децата трябва да се заловят с работата си в селото. След вечеря ще дойде времето за обучението им за бъдещата служба към Империята.
Лея поклати глава:
— Не е правилно — каза тя. Децата вече бяха излезли от дукхата. — Никой не бива да продава децата си, за да живее.
Майката изсъска:
— Имаме дълг. Как другояче да го платим?
Лея стисна юмруци. Как наистина? Империята имаше всички основания да бъде доволна от сключената сделка. Лея бе виждала как действат командосите ногри, и разбираше, че Империята не би позволила ногрите да изплатят дълга си по друг начин. И след като те го приемаха като дълг на честта към спасителите си…
— Не знам — призна тя.
Някакво движение привлече вниманието й. На пода в другата част на залата Кабарак се беше превил на една страна, а Чубака му извиваше ръката. Двамата като че ли се биеха, но съзнанието на Чубака не излъчваше ярост.
— Какво правят? — обърна се тя към майката.
— Уукито помоли третия ми син да му покаже някои от бойните ни техники — отвърна майката с доловима гордост в гласа. — Уукитата притежават огромна сила, но не знаят как да се бият.
Самите уукита за нищо на света не биха се съгласили с това твърдение, но Лея трябваше да признае, че поне Чубака винаги беше разчитал главно на грубата сила и точността на лъка си.
— Изненадана съм, че е пожелал Кабарак да го обучава — каза тя. — Той никога не му се е доверявал.
— Вероятно недоверието изостря интереса му — отвърна сухо майката.
— Нищо чудно — усмихна се Лея.
Известно време наблюдаваха мълчаливо как Кабарак показва на Чубака хватки за блокиране на китката и ръката. Бойната техника на ногрите изглеждаше разновидност на онези, които Лея бе изучавала като малка на Алдераан, и тя потрепери, като си представи какво можеше да постигнат с тези движения мускулите на уукитата.
— Вече разбирате кръговрата на живота ни, лейди Вейдър — каза тихо майката. — Животът ни все още виси на нишка, по-тънка от паяжинка. Дори сега не разполагаме с достатъчно чиста земя, за да произвеждаме храна, колкото ни е нужна, и се налага да купуваме от Империята.
— За което плащате със синовете си — кимна Лея.
Поддържането на неизплатими дългове беше най-старата форма на прикрито робство в галактиката.
— Не само затова се налага да изпращаме синовете си в космоса — въздъхна горчиво майката. — Дори и Империята да ги пусне, не можем да приберем у дома всички наши синове. Няма да има с какво да ги храним.
Лея отново кимна. Това беше най-майсторски измисленият и ловък капан, който някога беше виждала. Но от Вейдър и императора не би и трябвало да очаква друго.
— Никога няма да изплатите дълга си — каза направо тя. — И вие го знаете, нали? Върховният адмирал ще се погрижи Империята да ви е нужна, докато има полза от вас.
— Така е — призна майката. — Доста време ми трябваше, за да го проумея, но вече съм уверена. Ако всички ногри повярват в думите ви, нещата може да се променят.
— Нима останалите ногри още вярват, че Империята е ваш приятел?
— Не всички, но голяма част — майката вдигна ръка: — Виждате ли светлините на звездите, лейди
