възстановят.
Изведнъж Пелаеон се досети:
— Местоположението на съкровищницата в планината Тантис.
Траун кимна:
— Само това би заслужавало толкова усилия от тяхна страна. Но във всички случаи ние не можем да си позволим да поемем този риск, поне в този изключително важен момент.
— Съгласен съм, сър — на контролното табло на капитана премига червена лампичка. Навигационният и техническият екип бяха готови. — Да напуснем ли орбита?
— Веднага щом сте готови, капитане.
Пелаеон кимна на щурмана:
— Потегляйте. Курсът е подаден от навигационния компютър.
През илюминаторите се виждаше как планетата под тях бързо се отдалечава. На контролното табло светна лампичка.
— Адмирале, пристигна съобщение от „Непреклонен“, от системата на Абрегадо. Заловили са един от товарните кораби на Карде. Всеки момент ще получим резултата от предварителния разпит на пилота — капитанът набързо прегледа остатъка от доклада: — Твърде къс е, сър.
— Благодаря — отвърна с леко задоволство Траун, който преглеждаше съобщението на екрана на своето командно табло.
Той все още четеше доклада, когато „Химера“ извърши скока в хиперпространството. Четеше го много, много внимателно.
ГЛАВА 17
До този момент Мара не беше кацала на космодрума в Абрегадо, но след като се разходи по улиците, реши, че изцяло си заслужава ужасната репутация.
Не че това си личеше на повърхността, напротив, мястото беше подредено и почти болезнено чисто, с дразнещата антисептична чистота, която показваше, че е била наложена отгоре по заповед на правителството, а не е възникнала по желание на местните жители. Всичко наоколо изглеждаше мирно и спокойно, въпреки че по околните улици патрулираха униформени войници.
Но под блестящата повърхност личеше гнилата сърцевина, долавяше се по потайното държане на местните хора, по колебливата отсечена походка на униформените войници, по прикритите погледи на цивилните и все пак биещи на очи хора от службите за сигурност. Космодрумът, а по всяка вероятност и цялата планета бяха обхванати здраво в примката на оръжието.
Истински тоталитарен режим, от който хората отчаяно се опитваха да избягат. Място, в което човек е готов да предаде съседа си, за да спечели еднопосочен билет за напускане на планетата. Така че, ако някой местен жител случайно научеше, че на космодрума под носа на органите за сигурност спокойно си седи контрабандистки кораб, след десетина крачки всички наоколо щяха да се нахвърлят върху Мара.
Тя вървеше към олющена врата с избледнял надпис „Площадка за кацане 21“ и се надяваше, че това няма да се окаже капан. Никак не й се мреше на такова отвратително място.
Вратата беше отключена. Мара си пое дълбоко дъх. Ясно осъзнаваше присъствието на двамата пазачи на по- малко от десет метра от нея.
Корабът наистина беше „Небесен път“. Изглеждаше също толкова очукан и разнебитен, както когато се наложи Фин Торв да го изостави в шейсет и трета площадка на космодрума. Мара набързо го огледа, провери всички скрити местенца и ниши, където някой би могъл да се скрие, и накрая се обърна към тъмнокосия млад мъж, седнал удобно в едно кресло до спуснатата стълбичка. Дори в тази обикновена отпусната поза той не можеше да скрие излъчването на военен, което лъхаше от него.
— Здравейте — извика той и свали електронния бележник, от който четеше. — Добър ден за полет. Искате да наемете кораб ли?
— Не — отвърна тя и се приближи към него, като се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. — по-скоро бих го купила. Какъв модел е тази летяща кутия за шапки?
— „Харкнърс Баликс“ модел триста и три — отвърна мъжът, като се постара да изрази с гласа си наранена гордост. — Ха! Летяща кутия за шапки!
Не ставаше за актьор, но явно се забавляваше с тайнствената конспирация. Мара стисна зъби и за сетен път прокле Торв, задето беше измислил толкова абсурдни пароли за разпознаване.
— На мен ми прилича по-скоро на модел деветстотин и седемнайсет — продължи тя, придържайки се към паролата. — Или дори на деветстотин двайсет и две.
— Не, деветстотин и три е — настоя мъжът. — Чичо ми правеше въздушните възглавници на механизма за кацане. Влез вътре да ти покажа как да го познаваш.
— Добре — измърмори под нос Мара и го последва нагоре по стълбичката.
— Радвам се, че най-накрая дойде — подхвърли непознатият през рамо. — Тъкмо започвах да си мисля, че са те хванали.
— И сега може да стане, ако не си затвориш устата — изръмжа Мара. — Говори по-тихо!
— Спокойно. Пуснал съм всички дроиди на кораба да чистят външния корпус и те вдигат такъв шум, че и да се опита някой да ни подслушва, няма никакъв шанс.
На теория беше прав. Но на практика… Е, ако силите за сигурност държаха под наблюдение кораба, нищо не можеше да се направи.
— Някакви проблеми при освобождаването на кораба?
— Не — отвърна мъжът. — Администраторът на космодрума каза, че случаят е доста необичаен, но не ми създаде никакви допълнителни проблеми — той се ухили широко: — Сигурно има нещо общо с подкупа, който му дадох. Между другото казвам се Уедж Антил. Приятел съм на капитан Соло.
— Радвам се да те запозная с теб — измърмори Мара. — Защо не дойде самият той?
Антил поклати глава:
— Хан трябваше да напусне Корускант по някаква спешна работа и ме помоли аз да освободя кораба. Бях разпределен за охрана на един конвой през няколко системи от тук, така че не ми представляваше никакъв проблем.
Мара го огледа набързо. От стойката и начина му на държане…
— Пилот на бомбардировач? — предположи тя.
— На изтребител — поправи я той. — Трябва да се върна, преди конвоя да е приключил с товаренето. Искаш ли да те придружа, когато излетиш от тук?
— Благодаря, не — кимна Мара, едва сдържайки желанието си да подхвърли нещо подигравателно. Първото правило на контрабандиста гласеше: „Дръж се незабележимо“, а излитането от космодрума на тази забутана планета с бляскав изтребител на Новата република след опашката не се покриваше много с представата й за промъкване тихомълком. — Предай благодарностите ми на Соло.
— Добре. А, още нещо — добави Антил, когато тя мина край него. — Хан ме помоли да те попитам дали вашите хора са заинтересувани да продават информация на онзи приятел с очите.
Мара го изгледа остро:
— Приятеля с очите?! Антил сви рамене:
— Предавам ти дословно думите му. Каза, че сте щели да го разберете.
Тя нервно облиза устни:
— Ясно. Ще предам съобщението.
— Добре — той се поколеба за момент: — Звучеше, сякаш е доста важно…
— Казах, че ще предам съобщението. Уедж отново сви рамене:
— Е, просто си върша работата. Лек полет — кимна приятелски и тръгна надолу по стьлбичката.
Мара затвори херметически люка. Все още очакваше някакъв капан и се качи на мостика. За петнайсет минути включи всички системи за подготовка за полет и приблизително още след толкова получи разрешение за излитане от въздушния контрол. Пусна агравитаторите, без никакви проблеми се издигна и се отправи към космоса.
Почти беше набрала нужната височина, за да включи двигателя за първа светлинна скорост, когато усети странно гъделичкане по врата.
