— Охо! — измърмори тя на глас и набързо прегледа уредите. Не се виждаше нищо, но толкова близо до планетата това не означаваше нищо. На хоризонта можеше да изскочи всичко — от ято изтребители до имперски звезден разрушител.
Но може би те все още не бяха готови… Мара превключи двигателя на пълна мощност и беше притисната към креслото за няколко секунди, докато се задействаха компенсаторите на ускорението. От говорителя на предавателя прозвуча възмутен вик, но тя не му обърна внимание и включи компютъра, като се надяваше, че след кацането си на Абрегадо Торв е изпълнил стандартната процедура на Карде.
Така беше. Изчисленията за скока в хиперпространството вече бяха въведени в компютъра и чакаха само да започне отброяването. Тя заповяда на компютъра да направи някои дребни поправки, които отговаряха на общото галактическо отклонение за последните няколко месеца, и отново погледна през предния илюминатор.
На хоризонта се показваше масивният корпус на звезден разрушител клас „Победа“. Приближаваше към нея.
В първия момент Мара съвсем се вцепени. Опитваше се да прецени възможностите за бягство, въпреки че през цялото време съзнаваше колко безсмислени са усилията й. Командирът на звездния разрушител беше планирал появата си изключително умело — при този курс и близостта на „Небесен път“ до планетата нямаше никаква възможност тя да се изплъзне от оръдията и прехващащите лъчи на по-големия кораб достатъчно дълго, че да успее да се прехвърли в хиперпространството. Няколко секунди си поигра с мисълта, че е възможно имперският кораб да не преследва нея, че всъщност се опитва да залови оня смешник Антил, който все още беше долу. Но надеждата се изпари бързо. Един пилот на изтребител едва ли можеше да бъде толкова важен, че за залавянето му да изпратят цял звезден разрушител клас „Победа“. А и така да беше, имперските офицери от флотата не бяха такива некадърници, че да затворят капана по-рано от необходимото.
— Товарен кораб „Небесен път“ — изгърмя студен глас от предавателя. — Говори звезден разрушител „Непреклонен“. Изключете двигателите и се пригответе да бъдете изтеглени на борда.
Това беше краят. Наистина бяха тръгнали за нея. След няколко минути щеше да стане техен затворник.
Освен ако…
Мара протегна ръка и включи микрофона:
— Звезден разрушител „Непреклонен“, тук е „Небесен път“ — каза заповеднически тя. — Поздравявам ви за бдителността. Вече бях започнала да се страхувам, че ще ми се наложи да обиколя и следващите пет системи в търсене на имперски кораб.
— Изключете всички защитни полета… — гласът объркано спря насред стандартните призиви.
Явно говорещият със закъснение бе осъзнал, че това не е нормален отговор на един бъдещ имперски затворник.
— Искам да говоря с капитана веднага щом стъпя на борда — вмъкна в паузата Мара. — Той трябва да ми уреди среща с върховния адмирал Траун и да ми осигури транспорт до „Химера“, където и да е в момента. И пригответе прехващащия лъч. Не бих искала да ми се наложи сама да прибера това чудовище в хангара.
Изненадите следваха твърде бързо за горкия човек.
— Ъъъ… товарен кораб „Небесен път“… — опита се той отново.
— Я по-добре ми дайте още сега капитана — прекъсна го Мара. Пое инициативата в ръцете си и беше решена да я задържи, доколкото беше възможно. — Наоколо няма никой, който би могъл да ни подслушва на тази честота.
Последва мълчание. Мара продължи да се приближава към звездния разрушител, макар че през решителността й започна да си пробива път леко съмнение. Това е единственият начин, твърдо си каза тя.
— Говори капитанът — прозвуча нов глас от предавателя. — Коя сте вие?
— Нося важна информация за върховния адмирал Траун — отвърна Мара, като към резкия тон прибави и нотка на надменност. — Друго не ви трябва да знаете.
Но капитанът не се лъжеше толкова лесно, като младшите офицери.
— Така ли? — възкликна сухо той. — Според нашите източници вие сте от контрабандистката групировка на Талон Карде.
— И според вас такъв човек не би могъл да съобщи нищо полезно на върховния адмирал, така ли? — отвърна тя, като съвсем леко подсили студенината.
— О, сигурно можете — отговори капитанът. — Просто не виждам никаква причина да занимавам върховния адмирал с един обикновен разпит.
Мара сви лявата си ръка в юмрук. На всяка цена трябваше да избегне цялостното изследване на съзнанието, за което очевидно намекваше капитанът.
— Не ви съветвам да правите такова нещо — каза тя, влагайки изцяло в гласа си полузабравената гордост и сила от времето на стария императорски двор. — Върховният адмирал ще бъде изключително разочарован. Гарантирам ви го.
Последва кратка пауза. Явно капитанът беше започнал да осъзнава, че в нея се крие нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед. И също толкова явно не беше готов да отстъпи.
— Аз просто изпълнявам заповеди — отсече решително той. — За да направя изключение, ми трябват факти, а не смътни намеци.
Мара се напрегна. Ето това беше. След толкова години игра на криеница с Империята, както и с всички останали, идваше краят.
— В такъв случай изпратете съобщение на върховния адмирал — отвърна тя. — Кажете му, че паролата е Хапспир, Барини, Корболан, Траяксис.
Последва мълчание и Мара разбра, че най-накрая бе улучила.
— А как ви е името? — попита капитанът с внезапна почит в гласа.
„Небесен път“ се разтресе леко, прехващащият лъч на „Непреклонен“ беше хванал кораба. Връщане назад нямаше. Единственият път към свободата беше да премине през изпитанието.
Той ме познава като Ръката на императора — въздъхна тя.
Качиха „Небесен път“ на борда, настаниха я в една от каютите на старшите офицери, отнасяйки се към нея с колебливо уважение, и след това напуснаха системата на Абрегадо като минок със запалена опашка.
През останалата част от деня и през нощта я оставиха сама, без да се види и да говори с никого. Обслужващ дроид SE4 й донесе храна, през останалото време вратата беше заключена. Мара не знаеше дали наложената изолация е по заповед на капитана, или идва отгоре, но поне получи достатъчно време, за да планира, колкото й ограничени да бяха възможностите й, бъдещите си действия.
Нямаше никакъв начин да разбере накъде летят, но по шума на двигателите предполагаше, че се движат с по-висока от нормалната за един звезден разрушител клас „Победа“ скорост. Вероятно бяха стигнали пета космическа, което означаваше, че се движеха с двайсет и седем светлинни години в час. В началото се опитваше да отгатне към коя система са се насочили, но с часовете вероятностите станаха толкова много, че не можеше да проследи всички, и тя се отказа.
Пристигнаха на уговорената среща двайсет и два часа след като бяха напуснали Абрегадо. Това беше последното място, което Мара беше очаквала да види, последното място в галактиката, където би искала да отиде отново. Защото тук беше загинала нейната вселена.
Ендор.
— Върховният адмирал ще ви приеме веднага — каза командирът на щурмоваците, отстъпи встрани от отворената врата и й махна да влезе. Мара хвърли поглед към безмълвния телохранител ногри, застанал от другата страна на вратата, и пристъпи вътре.
— Аха — възкликна тихо добре познат глас откъм командното табло в средата на залата. Върховният адмирал Траун седеше обграден от двоен кръг екрани. Блестящите му червени очи, които изпъкваха над бялата адмиралска униформа, се впиха в нея. — Влез.
Мара не помръдна.
— Защо ме доведохте на Ендор? — попита рязко тя. Блестящите очи се присвиха леко:
