— Траун, а? Благодаря, Фериер.
Лицето на крадеца се скова, изведнъж разбра какво бе направил.
— За нищо — изсумтя той.
— Все още не сме чули какво получаваме от сделката — напомни Ландо.
— Знаете ли къде е? — попита Фериер.
— Имаме някаква следа — отвърна Ландо. — Какво предлагаш?
Крадецът ги изгледа изчакващо и накрая каза:
— Давам ви половината кораби, които открием. Освен това възможността Новата република да купи останалите на разумна цена.
— И каква е тя според теб? — попита Хан.
— Зависи какво е състоянието на корабите — отвърна Фериер. — Сигурен съм, че после ще се разберем.
— Аха — Хан се обърна към Ландо: — Какво ще кажеш?
— Забрави! — отвърна твърдо приятелят му. — Нямам нищо против да ни дадеш името. Ако информацията ти се окаже вярна, след като вземем корабите, ще се погрижим да ти платят. Ако не ти харесва — изчезвай!
Фериер отстъпи крачка назад:
— Добре, както кажеш — гласът му звучеше по-скоро обидено, отколкото ядосано. — Щом искате сами да го направите, аз съм пас. Но ако стигна до корабите пръв, скъпоценната ви Нова република ще трябва да си плати за тях. И то скъпо.
Обърна се и тръгна.
— Да изчезваме, Хан — измърмори Ландо, без да отделя поглед от гърба на крадеца.
— Добре — кимна Хан и се огледа за безделниците, които беше забелязал.
Те също се отдалечаваха. Изглежда, нямаше да имат неприятности, но той не свали ръката си от бластера, докато не влязоха в „Дамата на късмета“ и не затвориха люка.
— Ще приготвя кораба за излитане — каза Ландо и тръгна към пилотската кабина. — Свържи се с въздушния контрол и поискай свободна тръба за излитане.
— Добре — отвърна Хан. — Знаеш ли, ако се бяхме попазарили още малко…
— Не му вярвам — прекъсна го Ландо, докато пръстите му шареха по бутоните. — Прекалено много се усмихваше. И се предаде твърде бързо.
След десет минути бяха далеч, оставяйки отново след себе си вбесени митничари.
— Надявам се това да е последното ни идване тук — каза Хан. — Имам чувството, че изчерпахме запасите им от гостоприемство към нас.
Ландо го изгледа накриво:
— Гледай ти! Откога започна да се тревожиш какво си мислят другите за теб?
— Откакто се ожених за принцеса и получих правителствен документ за самоличност — изръмжа Хан. — Нали и ти стана почтен гражданин, а?
— Това не е нещо постоянно. Аха — усмихна се невесело той. — Изглежда, докато сме си говорили с Фериер, някой се е промушил и е закрепил нещо на корпуса. Обзалагам се на десет към едно, че е устройство за проследяване.
— Каква изненада — кимна Хан и превключи екрана, за да види къде е устройството. Беше отзад в долната част на корпуса, близо до стълбичката, за да е по-далеч от смущенията на агравитаторите. — Какво ще правиш с него?
— Системата Терахо ни е по пътя за Пантоломин — каза Ландо, след като погледна към екрана. — Ще се отбием там и ще се отървем от него.
— Добре — Хан погледна намръщено екрана. — Твърде жалко, че не можем да го лепнем още сега на някой друг кораб. Така поне няма да знае накъде сме се насочили.
Ландо поклати глава:
— Ако се върнем на Ню Кав, Фериер ще разбере, че сме открили устройството. Но ако искаш, можеш да излезеш, да го вземеш и да го подхвърлиш към някой минаващ наблизо кораб — обърна се усмихнат към Хан и го изгледа продължително: — Няма да стане, Хан, избий си го от главата.
— Добре де — изръмжа Хан. — Но това щеше да го махне от нас.
— И можеше да те убие — отвърна Ландо. — И след това трябваше да се връщам на Корускант и да обяснявам на Лея. Забрави.
Хан стисна зъби. Лея.
— Прав си — въздъхна той.
Ландо го изгледа отново:
— Хайде, приятелю, успокой се. Фериер няма никакъв шанс да ни изпревари. Повярвай ми, този път ще успеем.
Хан кимна. Всъщност не мислеше за Фериер. Нито пък за флотата „Катана“.
— Знам — кимна той.
„Дамата на късмета“ изчезна през един от отворите на прозрачния купол и Фериер прехвърли фаса в другия край на устата си.
— Сигурен ли си, че няма да намерят и второто устройство за проследяване? — попита той.
Странната сянка, сгушена между приготвените за товарене контейнери, помръдна и студено отвърна:
— Няма.
— Моли се да си прав — предупреди го Фериер със заплаха в гласа. — Не ми се ще да се окаже, че съм стоял там и съм слушал глупостите им за нищо — погледна намръщено към сянката и добави обвинително: — А ти замалко не развали всичко. В един момент Соло погледна право към теб.
— Нямаше опасност — отвърна спокойно духът. — Хората могат да ме забележат само ако се движа. Вие не забелязвате неподвижните сенки.
— Е, този път свърши работа — призна крадецът. — Все пак имаш късмет, че към теб погледна Соло, а не Калризиан — той вече те е виждал веднъж. Следващия път се постарай огромните ти крака да не вдигат толкова шум.
Духът не отговори.
— Хайде, обратно в кораба — заповяда Фериер. — Предай на Абрик да го приготви за полет. Предстои ни да спечелим истинско състояние — погледна нагоре за последен път: — И може би — добави той с мрачно задоволство — да заловим един комарджия с голяма уста.
ГЛАВА 19
„Небесен път“ вече се виждаше ясно. Летеше право надолу като безформено парче скала към определеното му за кацане място. Застанал в защитната козирка на входа на тунела, Карде наблюдаваше приближаването на кораба, галеше спусъка на бластера с върха на показалеца и се опитваше да не обръща внимание на лошите предчувствия. Мара бе закъсняла с три дни да докара товарния кораб от Абрегадо — не бе кой знае какво забавяне при обичайни обстоятелства, но пътуването й едва ли можеше да се нарече обикновено. Но когато тя навлезе в орбита, с нея нямаше други кораби. „Небесен път“ подаде правилно всички пароли и се престрои за приземяване. И с изключение на некомпетентността на идиотите от въздушния контрол, на които им трябваше страшно много време, за да решат на коя площадка да я разпределят за кацане, приземяването протичаше абсолютно нормално.
Карде се усмихна уморено. През последните три дни често си беше мислил за омразата на Мара към Люк Скайуокър и се питаше дали не беше решила да изчезне от живота му също толкова тайнствено и внезапно, както се бе появила. Но сега изглеждаше, че първоначалното му впечатление от нея е било правилно. Мара Джейд не беше човек, който лесно би отдал някому верността си, но веднъж взела решение, го спазваше докрай. Ако някога избягаше от него, не би го направила с откраднат кораб, поне не от Карде.
„Небесен път“ предприе последния заход за приземяване и се завъртя с помощта на агравитаторите, за да кацне с люка към входа на тунела. Очевидно впечатленията на Карде от Хан Соло също се оправдаха. Макар да не беше толкова лековерен, че да му изпрати на Миркр калмариански звезден кръстосвач, Соло
