поне беше спазил обещанието си да освободи от запора „Небесен път“. Явно всичките му тревоги от последните три дни бяха напразни. Но зловещото предчувствие продължаваше да го терзае.
Със съскане на освободени отработени газове „Небесен път“ се спусна над набраздената от напрежението повърхност на площадката за кацане. Без да отделя поглед от затворения люк, Карде извади предавателя от колана и се свърза с втория наблюдател:
— Данкин? Нещо подозрително около теб?
— Не — получи незабавен отговор. — Всичко изглежда съвсем спокойно.
Карде кимна:
— Добре, не се показвай, но бъди готов да се намесиш.
Закачи предавателя на колана. Стълбичката на „Небесен път“ започна да се спуска и той стисна здраво бластера. Ако беше капан, тъкмо сега бе най-вероятно да щракне. Люкът се отвори и се показа Мара. Тя се огледа внимателно, веднага го забеляза в сянката на козирката и заслиза по стълбичката.
— Карде? — извика тя.
— Добре дошла вкъщи, Мара — каза той и пристъпи на светло. — Закъсняваш.
— Наложи се да пообиколя малко — отвърна мрачно тя и се приближи.
— Случва се — кимна той намръщено. Мара продължаваше да се оглежда тревожно, на лицето й се четеше безпокойство. — Неприятности? — попита Карде тихо.
— Не знам — прошепна тя. — Имам чувството…
Не успя да довърши изречението. Предавателят на колана на Карде внезапно изпиука, изпращя от електронното напрежение на заглушаващата вълна и замлъкна.
— Бъррзо! — извика Карде, извади бластера и се обърна към изхода.
В края на тунела се мярнаха някакви фигури. Той вдигна бластера и стреля. Във въздуха отекна яростният рев на реактивни двигатели, ударната вълна го замая и замалко не го събори. Карде погледна нагоре, ушите му пищяха. Над тях с бръснещ поглед прелетяха два имперски изтребителя и обстреляха с лазери входа на тунела. Площадката избухна в горещи парчета разтопен мрамор, като блокира всяка възможност за бягство в тази посока. Карде инстинктивно, но и напълно безсмислено стреля по изтребителите и се обърна отново към фигурите в тунела. Внезапно на горния корниз на площадката за кацане се появиха десетина щурмоваци и се спуснаха с въжета надолу.
— Залегни! — извика той на Мара, като едва чу гласа си през звънтенето в ушите.
Просна се на земята, удари болезнено лявата си ръка и взе на мушка най-близкия щурмовак. Стреля и пропусна целта с близо половин метър. В този момент си даде сметка, че имперските войници не стрелят, но преди да разбере защо, някой умело изби бластера от ръката му.
Карде се обърна и смаяно погледна Мара.
— Какво…
Тя стоеше права над него, лицето й беше изкривено до неузнаваемост от борещите се в нея чувства, устните й мърдаха, но той не долавяше никакви думи.
Но Карде не се нуждаеше от обяснения. Странно, но не изпитваше гняв към нея, че е крила толкова дълго миналото си на агент на Империята, нито пък че сега се завръщаше към истинската си същност. Усещаше само огромно разочарование, че се бе оставил да го измамят толкова лесно, и искрено съжаление, че е изгубил един страшно талантлив помощник.
Щурмовакът го изправи на крака и грубо го заблъска към кацналия до „Небесен път“ кораб. Карде се запрепъва към него и неочаквано му хрумна странна мисъл.
Той беше предаден, заловен и вероятно го очакваше смърт, но поне сега имаше частичен отговор на загадката, защо Мара толкова много искаше да убие Люк Скайуокър.
Мара стоеше пред върховния адмирал със стиснати юмруци, тялото й трепереше от гняв.
— Осем дни, Траун! — изкрещя тя и гласът й надвика различните звуци в големия хангар на „Химера“. — Ти каза осем дни. Ти ми обеща осем дни!
Траун спокойно отвърна на погледа й. В този момент Мара би го убила на място, ако можеше.
— Промених решението си — отвърна студено той. — Сетих се, че Карде може не само да откаже да ти предаде координатите на флотата „Катана“, но и дори да те изостави тук заради предположението, че би могла да сключиш споразумение с Империята.
— Пълни глупости! — извика Мара. — От самото начало си планирал само да ме използваш.
— Нали получихме това, което искахме? — отвърна равнодушно червеноокият изрод. — Само това има значение.
Дълбоко в нея нещо се пречупи. Без да обръща внимание на въоръжените щурмоваци зад гърба си, тя скочи към гърлото на Траун, изкривила пръсти като ловен сокол.
Устремът й беше прекършен почти веднага. Ногрито, личният телохранител на Траун изникна на два метра пред него, обхвана врата и гърба й и я просна на земята.
Мара сграбчи желязната ръка, стиснала гърлото й, и замахна с левия лакът към гърдите му. Ударът пропусна целта си. Тя напразно се бореше да го отблъсне. Пред очите й падна тъмна пелена. Пръстите на ногрито притискаха здраво сънната артерия и тя бързо губеше съзнание.
Разбра, че ако продължи да се съпротивява, няма да постигне нищо. Отпусна се и усети как натискът върху гърлото й отслабва. По време на кратката схватка Траун не бе помръднал и, изглежда, искрено се забавляваше.
— Крайно непрофесионално от твоя страна, Ръка на императора — цъкна с език той.
Мара погледна към него и нападна отново, този път със Силата. Върховният адмирал се намръщи леко, пръстите му се раздвижиха около врата, като че ли да отпуснат невидима примка. Мара затегна мисловната хватка и той отново прокара пръсти около яката на бялата си униформа. Изведнъж разбра и рязко извика:
— Престани! — гласът му звучеше тревожно, започваше да се ядосва. — Спри или ще се наложи Рък да те нарани.
Мара не му обърна внимание и стегна невидимата примка с всичка сила. Траун прикова поглед в нея, мускулите на шията му се раздвижиха в борба за въздух. Тя стисна зъби, очакваше всеки момент да последва заповед или жест, който да позволи на ногрито да я удуши или на щурмоваците да я застрелят.
Но върховният адмирал стоеше неподвижно и мълчеше. След по-малко от минута Мара се призна за победена и задъхано си пое въздух.
— Надявам се, че вече си наясно с възможностите на нищожната си сила — каза студено Траун, вдигнал пръсти към гърлото си. Но поне вече не изглеждаше да се забавлява. — Малък номер, който си научила от императора, а?
— Той ме научи на още много неща — изрече Мара, пренебрегвайки туптенето в слепоочията си. — Едно от тях е как да се оправям с изменници.
В червените очи на върховния адмирал блеснаха пламъци:
— Внимавай, Джейд — каза заплашително той. — Сега аз управлявам Империята. Не отдавна покоен император, нито пък ти. Единствената измяна е отхвърлянето на моите заповеди. Готов съм да ти позволя да заемеш отново полагащото ти се място в Империята, вероятно като първи офицер на някой от тежките крайцери от флотата „Катана“. Но при следващата подобна проява предложението ми веднага ще бъде оттеглено.
— И тогава ще ме убиеш, предполагам — изръмжа Мара.
— Моята империя не би си позволила да прахосва ценни сили — отвърна върховният адмирал. — Ще бъдеш предадена на майстор Кбаот като малък подарък. И подозирам, че много скоро след това ще предпочиташ да съм заповядал да те екзекутират.
Мара го зяпна и неочаквано потрепери:
— Кой е Кбаот?
— Хорус Кбаот е един луд майстор джедай — отвърна Траун. — Той се съгласи да ни помогне в борбата срещу бунтовниците, като в замяна поиска да му даваме всеки джедай, когото намерим, за да го дресира по своите си начини. Приятелят ти Скайуокър вече е в мрежите му и се надявам скоро към него да се присъедини и сестра му Органа Соло — лицето му стана по-твърдо: — Повярвай ми, не бих искал да те пращам при тях. Мара си пое дълбоко дъх:
