цялата галактика имаше само един човек, към когото би могла да се обърне. Един-единствен човек, който вероятно се чувстваше задължен на Карде. Тя стисна зъби и помоли компютъра да й даде сегашното местоположение на майстора джедай Хорус Кбаот.
Мина страшно много време, докато компютърът откри търсената информация, и когато най-накрая тя се появи на екрана, Мара беше цялата настръхнала. Зърна името на планетата — Джомарк — и прекъсна връзката, като набързо се опита да прикрие следите от проникването в компютъра. Вече беше пресрочила времето си. Ако я заловяха тук, на компютърния терминал, нямаше да може да се измъкне и щеше да се озове затворена в някоя килия до Карде.
Едва успя. Тъкмо приключи с прикриването на следите и тръгна назад през арката, когато от хангара се зададе млад офицер с трима войници. Погледите и оръжията в ръцете им ясно говореха, че са готови за всякакви неприятности. Един от войниците я забеляза и прошепна нещо на офицера.
— Извинете — извика Мара, когато и четиримата се обърнаха към нея. — Можете ли да ми кажете къде да намеря дежурния офицер?
— Аз съм — отговори офицерът и плъзна поглед по нея. Четиримата я заобиколиха. — Вие ли сте Мара Джейд?
— Да — отвърна Мара, опитвайки се да изпише на лицето си възможно най-спокойното и невинно изражение. — Казаха ми, че сте тук някъде, но не успях да ви намеря.
— Кабинетът ми е от другата страна на стената — изръмжа офицерът, мина рязко покрай нея и се изправи пред терминала, от който тя току-що се беше отдръпнала. — Бърникали ли сте вътре? — попита той и натисна няколко клавиша.
— Не — отговори уверено Мара. — Защо?
— Няма значение. И без това няма как да научите паролата — измърмори под нос офицерът. Огледа се, сякаш търсеше някаква друга причина Мара да дойде тук. Не откри нищо и почти неохотно се обърна отново към нея:
— Заповядаха ми да ви осигуря транспорт до повърхността.
— Знам — кимна тя. — Готова съм.
Совалката излетя, зави рязко и изчезна в небето. Мара стоеше до стълбичката на „Небесен път“ и наблюдаваше как имперската совалка се скри над покрива на площадката за кацане. Във въздуха се носеше неприятната миризма на прогорена настилка от кратката схватка преди няколко часа.
— Авис? — извика тя. — Покажи се. Сигурна съм, че си тук.
— Обърни се и вдигни ръце! — гласът дойде откъм люка на кораба. — Вдигни ги високо. И не забравяй, че знам за малкия бластер на китката.
— Сега той е в ръцете на имперските войници — отвърна Мара, обърна се към него и вдигна ръце. — Не искам да се бием. Дойдох за помощ.
— Ако търсиш помощ, иди при новите си приятели горе — отговори Авис. — Или те открай време са ти били приятели?
Мара знаеше, че я предизвиква, търси възможност да освободи гнева и недоволството си в спор или битка.
— Не съм го предала, Авис — каза тя. — Бях заловена от имперската флота и успях да ги излъжа да ме пуснат. Надявах се, че така ще имаме достатъчно време, за да се измъкнем. Но не стана така.
Не ти вярвам — отвърна спокойно помощникът на Карде.
Чу се приглушен тропот от стъпки върху метал. Слизаше по стълбичката.
— Напротив — поклати глава Мара. — Нямаше да дойдеш, ако не ми вярваше.
Усети лек полъх, той се приближаваше към нея.
— Не мърдай — заповяда Авис. Посегна предпазливо към лявата й ръка и дръпна ръкава надолу. Кобурът на бластера беше празен. Той провери и другата й китка, след това внимателно прокара ръка по тялото й. — Добре, обърни се — нареди и отстъпи.
Тя се подчини. Авис стоеше на по-малко от метър от нея, лицето му беше напрегнато, бластерът бе насочен към стомаха й.
— Помисли, Авис — започна Мара. — Ако бях предала Карде, защо ще се връщам тук? И то сама.
— Може би искаш да вземеш нещо от „Небесен път“ — отвърна грубо той. — Или пък е номер, за да се опиташ да хванеш и останалите.
Мара се стегна и тихо каза:
— Ако настина го вярваш, стреляй! Не мога да спася Карде без помощта ти.
За един дълъг миг Авис я гледаше мълчаливо. Мара не откъсваше поглед от лицето му, опитваше се да не обръща внимание на побелелите кокалчета на ръката, стиснала дръжката.
— Ясно ти е, че другите няма да ти помогнат — каза най- накрая. — Половината мислят, че си манипулирала Карде от първата минута, когато се присъедини към нас. Повечето от останалите вярват, че си човек, който променя верността си два пъти в годината.
Мара се намръщи:
— Навремето беше така — призна тя. — Но вече не е.
— Можеш ли да го докажеш по някакъв начин?
— Да, като измъкна Карде — отвърна тя. — Виж, нямам време за приказки. Ще ми помогнеш ли, или ще стреляш?
Авис се поколеба и почти неохотно свали бластера.
— Вероятно с това подписвам смъртната си присъда — изръмжа той. — Какво искаш?
— Първо, кораб — отвърна Мара и тежко издиша. Не си беше дала сметка, че през цялото време бе сдържала дъха си. — Нещо по-малко и по-бързо от „Небесен път“. Един от трите реактивни изтребителя, които докарахме от Вейгран, ще свърши чудесна работа. Ще ми трябва и един от йосаламирите, които носехме на борда на „Волният Карде“. За предпочитане на преносима хранителна рамка.
Той я изгледа недоверчиво:
— За какво ти е йосаламирът?
— Трябва да си поговоря с един джедай — отвърна кратко тя. — Искам гаранция, че ще ме изслуша.
Авис сви рамене:
— Не искам да знам никакви подробности. Нещо друго? Мара поклати глава:
— Това е всичко.
Той изненадано присви очи.
— Всичко ли?!
— Всичко. За колко време можеш да го доставиш? Помощникът на Карде замислено сви устни.
— Да кажем, за един час. Знаеш ли къде е голямото блато? На петдесетина километра северно от града…
Мара кимна:
— Близо до северния му край има мочурливо островче.
— Точно така. Ела там с „Небесен път“ и ще се разменим — той вдигна поглед към надвисналия над него кораб и продължи: — Ако смяташ, че ще е безопасно да го местиш.
— Засега не би трябвало да има никакви проблеми — отвърна тя. — Траун ми каза, че е отменил заповедите за издирване и задържане за останалите от групата. Но най- добре ще е да изчезнете веднага след като аз потегля. Когато — стига да успея — измъкна Карде, адмиралът отново ще хвърли по дирите ви флотата. Преди да потеглиш, направи цялостен преглед на „Небесен път“. Почти съм сигурна, че на него има устройство за проследяване, иначе просто не виждам как Траун успя да ни приклещи по този начин — устната й леко потрепери, но тя продължи спокойно: — И доколкото го познавам, вероятно е пуснал някого по следите ми. Ще трябва да се отърва от него, преди да напусна планетата.
— За това мога да ти помогна — каза мрачно Авис. — Нали, така или иначе, ще се махаме от тук.
— Да — Мара замълча, опитваше се да се сети дали има още нещо. — Май това е всичко. Да тръгваме.
— Добре — Авис се поколеба и каза сериозно: — Все още не знам на чия страна си, Мара. Но ако си на нашата… късмет.
Тя кимна, на гърлото й беше заседнала тежка буца.
