Люк бавно поклати глава. Думите на стареца изобщо не съвпадаха с малкото, което знаеше за унищожението на джедаите. Но, от друга страна, по онова време него още го е нямало, а Кбаот е бил свидетел на всичко.
— Трудно ми е да го повярвам — прошепна той.
— Повярвай, джедай Скайуокър — изръмжа старецът. Погледът му се впи в Люк, в очите му внезапно запламтя студен огън. — Затова ние двамата трябва винаги да се подкрепяме и никога да не прекланяме глава пред вселената, която иска да ни унищожи. Разбираш ли ме?
— Май да — отвърна Люк и потърка с ръка очи. Беше страшно уморен, усещаше как съзнанието му реагира бавно на случващото се. И въпреки това, дори когато се опитваше да обмисли думите на Кбаот, от паметта му изплуваха неочаквани образи. Учителят Йода — често рязък и груб, но спокойно уверен, без никаква следа от горчивина или гняв към хората, които бяха унищожили приятелите му джедай. Бен Кеноби в кръчмата на Мое Ейсли — към него посетителите се отнасяха с нещо като слабо уважение, след като бе принуден да просне двамата натрапници. най-ясни бяха образите от случилото се в заведението в Ню Кав. Барабелианецът, помолил за посредничество в спора абсолютно непознат човек и приел без протести дори и онази част от присъдата на Люк, която беше насочена срещу него. Останалите хора в тълпата, които го наблюдаваха изпълнени с надежда, очакване и облекчение, че сред тях има джедай, който бди за реда във вселената.
— Никога не съм изпитал подобна омраза.
Очите на Кбаот блеснаха под гъстите вежди:
— Ще изпиташ — каза мрачно той. — Както и сестра ти. И децата й.
Люк усети стягане в гърдите:
— Аз ще ги защитя.
— А можеш ли да ги обучиш? — попита Кбаот. — Притежаваш ли мъдростта и умението да им покажеш всички начини за използване на Силата?
— Мисля, че да.
Кбаот изсумтя:
— Щом мислиш, без да си сигурен, ти рискуваш живота им — извика той. — Поставяш на карта бъдещето им заради една егоистична прищявка.
— Не е прищявка — настоя Люк. — Двамата с Лея можем да се справим.
— Ако се опитате, рискувате да ги пуснете да попаднат под влияние на тъмната страна на Силата — отсече решително майсторът джедай. Въздъхна мрачно, очите му се вдигнаха от Люк и се плъзнаха из залата: — А сме останали толкова малко. Безкрайната борба за власт продължава, галактиката е хвърлена в смут. Ние, оцелелите, трябва да бъдем единни и да се изправим срещу онези, които ще разрушат всичко — той рязко насочи отново погледа си в Люк: — Не, не можем да рискуваме да бъдем разделени и да ни унищожат отново. Трябва да доведеш сестра си и децата й при мен.
— Не мога — отвърна Люк. Изражението на Кбаот се промени и той се поправи бързо: — Засега. За Лея ще е много опасно да пътува. Империята я преследва от месеци, а Джомарк не е толкова далеч от секторите под нейна власт.
— Нима се съмняваш във възможностите ми да я защитя?
— Не… не се съмнявам във вас — каза Люк, като внимателно подбираше думите си. — Просто… — той не довърши изречението си. Кбаот не го слушаше, внезапно бе застинал неподвижно. Погледът му бе зареян в нищото. — Майстор Кбаот? — извика Люк. — Какво ви е?
Не последва отговор. Люк пристъпи към него и внимателно се присегна със Силата. Изпитваше огромна тревога от мисълта, че Кбаот може да е болен. Но както винаги съзнанието на майстора джедай бе затворено за него.
— Елате, майстор Кбаот — каза той и го хвана за ръка. — Ще ви помогна да се приберете в покоите си.
Старецът премига няколко пъти и сякаш с огромно усилие успя да се обърне към Люк. Пое си дъх, потрепери и внезапно отново придоби нормалния си вид.
— Уморен си, Люк — каза той. — Остави ме сам и иди да се наспиш в стаята си.
Люк наистина се чувстваше страшно изморен.
— А вие добре ли сте?
— Нищо ми няма — увери го Кбаот със странни заплашителни нотки в гласа.
— Ако имате нужда от помощ…
— Остави ме! — тросна се Кбаот. — Аз съм майстор джедай. Не се нуждая от ничия помощ.
Люк изненадано си даде сметка, че е отстъпил на две крачки от стареца. Изобщо не можеше да си спомни кога го бе направил.
— Съжалявам, майстор Кбаот — извини се той. — Не исках да проявя неуважение.
Лицето на стареца омекна леко.
— Знам — отвърна той. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша. — Доведи ми сестра си, джедай Скайуокър. Аз ще я защитавам от Империята и ще я обуча да стане толкова могъща, колкото дори не си е представяла.
Дълбоко в съзнанието на Люк проблесна предупреждение. Нещо в тези думи или в начина, по който майсторът джедай ги изрече…
— А сега иди в стаята си — заповяда Кбаот. Погледът му отново се зарея в далечината. — Наспи се и сутринта ще говорим.
Той стоеше пред нея с наполовина скрито под качулката на робата лице. Жълтите очи блестяха пронизващо през безкрайното разстояние между тях. Устните му мърдаха, но думите бяха погълнати от ужасния писък на сирените, който изпълваше Мара с усещане за неотложност и бързо прерастваше в паника. Между нея и императора се появиха две фигури — тъмният величествен образ на Дарт Вейдър и по-малката, облечена в черно фигура на Люк Скайуокър. Застанаха пред императора един срещу друг и извадиха лазерните си мечове. Остриетата се кръстосаха, блестящо червено-бяло срещу блестящо зелено- бяло. Джедаите бяха готови за битка.
Изведнъж остриетата се разделиха и с вик на омраза, който за миг заглуши воя на сирените, двамата се обърнаха и се хвърлиха върху императора.
Мара чу собствения си вик, бореше се да се притече на помощ на господаря си. Но разстоянието беше твърде голямо, а тялото не й се подчиняваше. Тя извика предизвикателно, опитваше се поне да привлече вниманието им върху себе си. Но Вейдър и Скайуокър сякаш не я чуха. Те се разделиха, застанаха от двете страни на императора и вдигнаха високо лазерните си мечове. Императорът гледаше право към нея.
Мара издържа на погледа му. Отчаяно й се искаше да избяга от надвисналото бедствие, но не можеше да помръдне. От втренчения поглед на императора в нея нахлуха хиляди мисли и чувства, блестящ калейдоскоп от болка, гняв и омраза, който се променяше твърде бързо, за да го възприеме. Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици към враговете си. Двамата се олюляха. Мара ги гледаше с немощна надежда, че този път всичко ще приключи по друг начин. Но Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си…
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
Мара се събуди от кошмара със скок и увисна на предпазните колани. За минута остана неподвижно. Дишаше запъхтяно и се бореше с избледняващия образ на вдигнатите за удар мечове. Малката пилотска кабина на реактивния изтребител сякаш още повече се смали около нея и за момент я обзе пристъп на клаустрофобия. Пилотският й костюм бе подгизнал от пот и на врата и гърба й беше прилепнал към кожата. Някъде много отдалеч пиукаше сигнал за приближаване.
Отново сънят. Същият сън, който я преследваше навред из галактиката през последните пет години. Същата сцена, същият ужасяващ край, същата отчаяна молба. Но този път нещата щяха „да са различни“. Сега тя имаше възможността да убие Люк Скайуокър.
Погледна навън към пъстротата на хиперпространството, която се въртеше около горния люк на изтребителя, и последната частица от съзнанието й се завърна. Грешеше. Не отиваше да убие Скайуокър, а да го моли за помощ. В гърлото й се надигна киселият вкус на раздразнението и тя с усилие го сподави. Никакви спорове, заповяда си тя решително. Ако искаше да спаси Карде, трябваше да премине през изпитанието.
