кратера и лудешкото приземяване.
„След дълъг път няма нищо по-добро от малко физическо натоварване“ — измърмори тя, измъкна фенерчето от колана и го насочи нагоре. Изкачването нямаше да бъде лесно, особено с тежката рамка на йосаламира на гърба, но не и невъзможно. Прикрепи фенерчето на презрамката на работния комбинезон, сложи си котки и започна да се катери. Не бе изминала и два метра, и скалата пред нея неочаквано бе обляна в светлина.
От изненадата се смъкна обратно по склона и тупна тежко на терасата до изтребителя. Приземи се на крака, в ръката си стискаше готовия за стрелба бластер. Премига срещу светлината и стреля светкавично, като уцели левия прожектор. Другият веднага изгасна. Мара остана на място, чакаше очите й да привикнат отново към тъмнината и чу приглушен познат звук. Беше пиукането на дроид R2.
— Ей! — извика тя тихо. — Ей, дроид! Ти космическият робот на Скайуокър ли си? Ако си ти, ме познаваш. Срещнахме се на Миркр, помниш ли?
Последва още едно пиукане, този път явно пропито със сарказъм.
— Така е! — настоя Мара. Замъгленото й зрение вече започваше да се възстановява и тя можеше да различи тъмните форми на изтребителя на Скайуокър, кацнал на агравитаторите си пет метра нагоре. Двете му лазерни оръдия на десния борд сочеха право към нея. — Трябва да говоря с него веднага — продължи тя. — Преди майсторът джедай да разбере, че съм жива, и да се опита да поправи грешката си.
Очакваше нов изблик на сарказъм или дори одобрение на възможността да бъде убита. Но дроидът не каза нищо. Сигурно беше видял кратката борба между изтребителя и летящите камъни на Кбаот.
— Да, той се опита да ме убие — повтори тя. — Чисто и безшумно, така че господарят ти да не забележи нищо и да не задава неудобни въпроси.
Арту запиука отново, този път въпросително.
— Дойдох тук, защото имам нужда от помощта на Скайуокър — каза Мара, отгатвайки смисъла на въпроса. — Империята залови Карде и аз не мога да го освободя сама. Ще ти припомня, ако си забравил, че Карде помогна на приятелите ви да направят засадата на щурмоваците, които ви бяха заловили на Миркр. Вие сте му задължени.
Дроидът изсумтя.
— Добре — извика Мара. — Не го прави заради Карде или заради мен. Издърпай ме горе, защото иначе скъпоценният ти господар няма да разбере, докато не стане твърде късно, че новият му учител Кбаот работи за Империята.
Арту обмисляше думите й. След това изтребителят се завъртя така, че лазерите вече не сочеха към нея, и се спусна над разрушения кораб. Мара прибра бластера си и се приготви, чудеше се как ще се пъхне в пилотската кабина с рамката с йосаламира на гърба си.
Тревогите й се оказаха напразни. Вместо да се извърти и да й предложи достъп до кабината, дроидът спусна един от колесниците за кацане.
— Ти се шегуваш! — извика възмутено Мара. Гледаше колесника, увиснал на височината на гърдите й, и си мислеше за дългото падане към езерото под тях. Но дроидът беше напълно сериозен и след миг тя неохотно се покатери. — Добре — обади се, след като се настани възможно най- безопасно. — Да тръгваме. И внимавай за летящи камъни. Изтребителят започна да се издига. Мара напрегнато очакваше Кбаот да поднови атаката си, но стигнаха върха без никакви инциденти. Арту спокойно спусна изтребителя и тя видя покритата със сянка фигура на загърнат в плащ мъж, който стоеше мълчаливо до оградата, заобикаляща голямата постройка.
— Ти сигурно си Кбаот — каза Мара и скочи от колесника, здраво стиснала бластера. — Винаги ли приветстваш така посетителите си?
Тъмната фигура не отговори веднага. Мара пристъпи към него, като се опитваше да надникне към неясното лице под качулката. Завладя я зловещото усещане, че вече е изживявала това. Императорът изглеждаше по абсолютно същия начин в оная нощ, когато дойде да я вземе от дома й.
— Нямам никакви посетители освен лакеите на върховния адмирал Траун — отвърна накрая джедаят. — Всички останали са натрапници.
— А какво те кара да мислиш, че не съм пратеник на Империята? — възрази Мара. — Ще ти кажа, ако си пропуснал да забележиш — че когато ме свали от небето, следвах имперския импулсен предавател на острова.
В нежната светлина на звездите й се стори, че Кбаот се усмихва, прикрит зад качулката си.
— И какво следва от това? — попита той. — Едно-единствено нещо — че и други хора могат да използват малките играчки на върховния адмирал.
— А дали те могат да се сдобият с йосаламирите на върховния адмирал? — отвърна с въпрос тя и посочи рамката на гърба си. — Достатъчно. Върховният адмирал…
— Върховният адмирал е твой враг — извика внезапно Кбаот. — Не ме обиждай с детинските си опити да ме лъжеш, Мара Джейд. Видях всичко в главата ти, докато се приближаваше. Наистина ли си вярваш, че можеш да ми отнемеш джедая?
Мара преглътна и потрепери от студения нощен въздух. Завладя я лошо предчувствие. Траун бе казал, че Кбаот е луд, и тя наистина разпознаваше нотките на лудостта в гласа му. Но в него се усещаше нещо много повече от лудост. В гласа му се криеха желязна, безмилостна и пресметлива воля, усещане за върховна мощ и безкрайна увереност.
Сякаш пак слушаше императора.
— Нуждая се от помощта на Скайуокър — каза тя, опитвайки се да говори спокойно. — Искам го на заем за малко.
— И след това ще ми го върнеш, така ли? — подигравателно каза Кбаот.
Мара стисна зъби:
— Трябва ми помощта му, Кбаот. Все едно дали ти харесва или не.
Този път нямаше никакво съмнение, че майсторът джедай се усмихна с лека, почти призрачна усмивка.
— Няма да стане, Мара Джейд — измърмори той. — Грешиш. Нима наистина вярваш, че само защото си в празно от Силата пространство не мога да ти направя нищо?
— Не забравяй и това — Мара извади бластера от кобура и го насочи към гърдите му.
Кбаот изобщо не помръдна, но изведнъж тя усети вълна напрежение във въздуха около себе си.
— Никой не може да насочва безнаказано оръжие към мен — изсъска заплашително майсторът джедай. — Някой ден ще си платиш скъпо.
— Ще рискувам — отвърна Мара, отстъпи назад и се облегна на десния борд на изтребителя на Скайуокър. Отгоре и отляво долиташе тихото пиукане на дроида. — Ще ме пуснеш ли да мина, или ще трябва да го направя по трудния начин?
Кбаот я изгледа изучаващо:
— Знаеш, че мога да те унищожа — каза той. Заплахата беше изчезнала от гласа му, заменена от почти разговорлива нотка. — Както си стоиш там, още преди да усетиш атаката. Но няма да го направя, поне сега. Усещах присъствието ти през годините, Мара Джейд, нарастването и спадането на способностите ти, след като смъртта на императора отне голяма част от силата ти. И дори сега те виждам по време на медитация. Някой ден ще дойдеш при мен, и то по своя воля.
— И този път предпочитам да поема риска — отвърна тя.
— Не ми вярваш — каза джедаят и отново се усмихна заплашително. — Но ще го направиш. Бъдещето е предрешено, мой малък бъдещ джедай, съдбата ти е предопределена. Някой ден ще коленичиш пред мен.
— На твое място не бих разчитала толкова много на джедайските предсказания — отговори Мара. Погледна покрай него към тъмната сграда. Чудеше се какво щеше да направи Кбаот, ако тя извикаше Скайуокър. — Императорът също предричаше много неща. Накрая това не му помогна особено.
— Нищо чудно да съм по-умен от императора — каза Кбаот и извърна леко глава. — Казах ти да се прибереш в стаята си — извика той по-високо.
— Вярно, че ми каза — отвърна познат глас.
От сенките пред къщата се появи нова фигура и прекоси двора.
— Тогава защо си тук? — попита Кбаот.
