Скайуокър беше длъжник на Карде. После, след като си платеше дълга, щеше да има достатъчно време, за да го убие.
Сигналът за приближаване се промени, оставаха й още трийсет секунди. Мара хвана здраво лостовете на хипердвигателите, изчака индикаторът да покаже нула и внимателно ги изтегли. Пъстротата на хиперпространството за момент се превърна в безкрайни блестящи линии и след това се установи в чернотата на космоса. Пред нея се виждаше тъмна планета. Беше пристигнала на Джомарк.
Стисна мислено палци, включи предавателя и набра кода, който беше програмирала по време на пътуването. Имаше късмет. Тук хората на Траун все още използваха стандартните имперски насочващи импулсни предаватели. На екрана на изтребителя заблестя мястото — малък остров в центъра на пръстеновидно езеро точно зад линията на залеза. Тя включи още веднъж предавателя за по- сигурно, премина на двигателя за подсветлинна скорост и се спусна надолу. Опитваше се да забрави последния израз върху лицето на императора….
Воят на алармите на кораба я изправи нащрек.
— Какво става? — изръмжа тя на глас в празната кабина.
Отвори широко залепналите си от съня очи и погледът й пробяга по екраните на командното табло, за да открие източника на тревогата. Почти веднага разбра какъв бе проблемът — изтребителят се беше извъртял на една страна, елероните скърцаха от напрежение, а компютърът се опитваше да ги извърти така, че да не изхвърчат в небето. Необяснимо как вече беше в долната част на атмосферата, доста под точката, при която трябваше да премине на агравитаторите.
Мара стисна зъби, включи агравитаторите и набързо погледна картата. Беше отклонила вниманието си за не повече от минута, но при скоростта, с която се движеше изтребителят, дори няколко секунди невнимание можеха да бъдат фатални. Разтърка силно очи, борейки се с обзелата я умора, и усети как на челото й изби пот. Старият й инструктор често я предупреждаваше навремето, че летенето в дрямка е най- бързият, но и най-мръсният начин да сложиш край на живота си. И ако се разбиеше, не можеше да обвинява никой друг освен себе си. Наистина ли беше така?
Тя изправи кораба хоризонтално, увери се, че отпред няма планини, и включи на автопилот. Йосаламирът и хранителната рамка, които Авис й бе донесъл, бяха до люка на кърмата, прикрепени към контролния панел за двигателите. Мара се освободи от предпазните колани и тръгна назад.
Усещането бе, сякаш е натиснала някакво магическо копче. В единия момент се чувстваше, сякаш току-що бе приключила четиридневна битка, а когато стигна на половин метър от рамката на йосаламира, умората внезапно изчезна.
Тя се усмихна мрачно. Подозрението й се оправдаваше — лудият майстор джедай на Траун не искаше посетители.
— Добър опит — изрече тя на глас. Отвърза рамката с йосаламира от контролния панел, занесе я в пилотската кабина и я прикрепи към креслото.
На екрана на радара вече се виждаше планинската верига, обграждаща езерото. Инфрачервените лъчи бяха засекли обитавана постройка в далечния край. Тя реши, че вероятно това е домът на Скайуокър и лудия майстор джедай, а предположението й се потвърди миг след това, когато радарът показа малък космически кораб пред сградата. Нямаше следи от защитни полета или оръжия нито в сградата, нито в планините или в езерото. Сигурно Кбаот смяташе, че не се нуждае от толкова примитивна защита, като турболазери.
Може би беше прав. Мара се приведе над контролното табло, готова да посрещне всяка опасност, и насочи кораба надолу.
Стигна до средата на кратера и тогава джедаят я нападна — внезапен удар отдолу повдигна с няколко сантиметра целия кораб. Веднага последва втори, насочен към предния стабилизатор. Изтребителят се разтресе за трети път и Мара най-сетне разбра какво бе оръжието — не бяха реактивни снаряди, нито лазерни изстрели, а малки бързолетящи камъни, недоловими от повечето сложни уреди на кораба.
Четвъртият удар улучи агравитаторите и изтребителят полетя право надолу.
ГЛАВА 21
Мара изруга тихо, изключи агравитаторите и пусна радара, за да види повърхността под планинската верига. Сега и дума не можеше да става да се спусне направо надолу — кацането на толкова малко място без агравитатори беше рисковано, а когато през цялото време й се налагаше да се бори с майстор джедай — направо невъзможно. Ако се приземеше на тъмния остров, щеше да има повече място за маневриране, но после щеше да изникне въпросът, как да стигне до брега. Същото щеше да стане и ако се опиташе да намери достатъчно голямо място за кацане някъде в подножието на планината. Оставаше да се признае за победена, да включи главните двигатели, да завие към космоса и да се опита сама да спаси Карде.
Тя стисна зъби и отново разгледа данните от радара. Обстрелът с камъни бе спрял след четвъртия удар — явно майсторът джедай чакаше да види дали ще се разбие без допълнителни въздействия. С малко късмет можеше да го убеди, че е изгубила контрол над кораба. Само да намереше подходящата площадка сред тези скали…
Ето! Недалеч от езерото се виждаше полусферична вдлъбнатина, в която ерозията бе смъкнала горния пласт мека скала и твърдата повърхност се бе оголила. Терасата под вдлъбнатината се простираше сравнително равна и достатъчно широка, за да побере изтребителя.
Оставаше да го вмъкне там. Мара мислено стисна палци, вирна носа на кораба и включи главния двигател за подсветлинна скорост. Блясъкът от изгорелите газове освети близките хълмове и ги превърна в танцуваща мозайка от светлини и сенки. Изтребителят подскочи нервно напред и нагоре и се стабилизира, след като Мара успя да свали носа. За момент корабът сякаш щеше да се преобърне, но тя дръпна лостовете точно навреме. Изтребителят се заклати застрашително, понеже отскочи твърде назад, но после се успокои. Балансирането с двигателя бе много опасна операция и по челото й избиха капки пот, докато се бореше да запази контрол над обезумелия кораб.
Мара стисна зъби, наблюдавайки едновременно екрана на радара, индикатора за скоростта на вятъра и клапата за мощността на двигателя, и устреми изтребителя надолу.
Успя на косъм. Корабът увисна на десет метра над терасата, огнената струя от двигателя удари скалите и започна да ги разтапя. За момент навсякъде наоколо се виждаха само блестящи огнени кълба. Мара стискаше здраво лостовете, опитваше се да не обръща внимание на виещите сирени на контролните уреди на корпуса и се напрягаше да види през пламъците какво става. Не можеше да си позволи да губи време за второстепенни проблеми — поколебаеше ли се дори за миг, огнената струя на двигателя щеше да прогори твърде голяма част от терасата. Оставаха й още пет метра. Температурата в кабината беше започнала да се покачва чувствително. Три метра, един метър…
Металът се блъсна о скалата, чу се оглушителен трясък. Стабилизаторът от долната страна на корпуса докосна ръба. Мара изключи двигателя и се стегна. С преобръщащо стомаха рязко спускане корабът се стовари вертикално изправен върху терасата от височина един метър. След това с величествена грациозност бавно се наклони напред и се отпусна на колесниците.
Мара избърса с ръкав потта от челото си и поиска от компютъра данните за състоянието на кораба. Маневрата с вертикалното спускане й беше преподавана като най- крайния вариант за избягване на разбиването. Сега вече знаеше защо.
На нея късметът й бе проработил. Колесниците за кацане и долният стабилизатор бяха разбити, но двигателите, хипердвигателите, животоподдържащите системи и корпусът функционираха. Мара изключи системите, прикрепи към раменете си рамката с йосаламира и тръгна към люка на кърмата.
От главния люк на левия борд не можеше да излезе — под него имаше пропаст. Оставаше вторият люк зад горното лазерно оръдие. Да вдигне дотам стълбичката и да я мушне през люка с рамката на йосаламира на гърба си, не беше лесно, ала след няколко опита успя. Металът на външния корпус пареше пръстите й, докато се катереше нагоре, но хладният вятър отдолу от езерото беше блаженство след жегата вътре. Тя отвори люка, за да се охлади корабът, и погледна нагоре.
С изненада откри, че бе сбъркала в пресмятанията си. Вместо на десетина-петнайсет метра под върха на кратера, както беше планирала, се бе озовала на петдесет метра под него. Объркали я бяха височината на
