— Разбирам — каза тя, изговаряйки насила думите. — Бяхте пределно ясен. Това няма да се повтори.
Върховният адмирал я изгледа изпитателно и кимна:
— Извинението е прието. Пусни я, Рък. Да разбирам ли, че желаеш да се върнеш на служба в Империята?
Ногрито отпусна хватката си — според Мара твърде неохотно — и се отдръпна една крачка.
— Какво ще стане с хората на Карде? — попита тя.
— Както се споразумяхме, те са свободни да правят каквото си искат. Вече отмених всички заповеди до имперските части за тяхното издирване и задържане и в този момент капитан Пелаеон връща ловците на глави.
— А със самия Карде? Траун я изгледа изпитателно.
— Той ще остане на борда на „Химера“, докато не разкрие местоположението на „Катана“. Ако го направи с минимална загуба на време и усилия от наша страна, ще получи компенсацията от три милиона, за която се договорихме на Ендор. А ако се противи… след разпита от него може и да не е останало много, на което да изплатим парите.
Устните на Мара потрепераха. Върховният адмирал не блъфираше. Беше виждала какво може да направи от човека цялостен разпит на имперските инквизитори.
— Мога ли да поговоря с него? — попита тя.
— Защо?
— За да се опитам да го убедя да сътрудничи. Траун се усмихна леко:
— Или за да го увериш, че не си го предала?
— Той ще си остане заключен в килията — напомни Мара, като се насили гласът й да остане спокоен. — Няма никаква причина да не разбере истината.
Върховният адмирал многозначително вдигна вежди:
— Напротив. Усещането за изоставеност е един от най- полезните инструменти, с които разполагаме. Няколко дни с тази мисъл могат да го убедят да сътрудничи, без да се налага да прибягваме до по-груби мерки.
— Траун… — Мара успя навреме да преглътне новата вълна гняв.
— Справяш се — одобри върховният адмирал, впил поглед в лицето й. — Другата възможност е да го предам направо на робот инквизитор. Това ли искаш?
— Не, адмирале — отвърна тя и леко преви гръб. — Аз просто… Карде ми помогна, когато нямаше къде да отида.
— Разбирам чувствата ти — кимна Траун, лицето му отново беше станало безизразно. — Но тук те нямат място. Раздвояването на усещането за вярност е лукс, който нито един имперски офицер не може да си позволи. Особено ако иска някой ден да му бъде възложено командване на кораб.
Мара се изправи стегнато:
— Тъй вярно, сър. Няма да се случи отново.
— Надявам се — Траун погледна над рамото й и кимна. Чу се шум — щурмоваците, които я бяха довели, се оттеглиха. — Кабината на дежурния офицер е точно под контролната кула — продължи той и посочи големия прозрачен балон, който се издигаше между изтребителите на три четвърти от разстоянието до отсрещната стена на хангара. — Той ще ти даде совалка и пилот, за да се върнеш на планетата.
Това беше отпращане.
— Слушам, адмирале — кимна Мара, мина край него и тръгна към вратата, която бе посочил. Усещаше погледа му върху себе си, но след това чу приглушените му стъпки към турболифта зад вратите на десния борд.
Да, върховният адмирал недвусмислено беше обяснил позицията си. Но резултатът беше различен от намеренията му. С предателството си той окончателно беше разбил и последната й надежда, че днешната Империя би могла да се съизмерва с онази, която Люк Скайуокър й бе отнел и унищожил. Империята, на която в миналото бе служила с гордост, вече я нямаше. Завинаги.
Откритието беше болезнено и тя плати скъпо за него. То можеше да унищожи с един удар всичко, за което беше работила толкова много през последната година. И дори да отнеме живота на Карде. Той щеше да умре, вярвайки, че тя съзнателно го е предала на Траун.
Тази мисъл прониза сърцето й като огнен нож. Смеси се с горчивия гняв към върховния адмирал, който я бе излъгал, и към самата нея, че е била толкова лековерна. Както и да го погледнеше, за цялата бъркотия виновна беше тя.
И точно тя трябваше да я оправи.
До кабинета на дежурния на палубата офицер имаше голяма арка, която водеше от хангара към работилниците и сервизните помещения. Мара крадешком погледна назад през рамо и видя Траун да влиза в един от турболифтовете, придружен от верния му ногри. Щурмоваците, които я бяха довели, отдавна бяха изчезнали, вероятно се бяха върнали в каютите си на кърмата за разбор на току- що приключилата акция. В хангара се мотаеха двайсетина-трийсетина човека, но май никой не й обръщаше някакво по-специално внимание.
Вероятно това щеше да бъде единствената й възможност. Наострила уши за вика — или за изстрела с бластер, — който би означавал, че са я забелязали, тя подмина кабината на дежурния офицер и влезе през отворените врати в помещенията за подготовка на екипажите за полет.
Веднага след арката в стената беше вграден компютърен терминал, така че да е удобен за ползване едновременно от помещенията за подготовка и от хангара. Местоположението му го правеше лесно средство за непозволен достъп и сигурно беше защитен със сложна парола. Доколкото познаваше Траун, комбинацията сигурно се сменяше на всеки час. Но съществуваше малка вероятност върховният адмирал дори да не подозира, че императорът беше заповядал да инсталират в главния компютър на всеки звезден разрушител личен код за достъп. В самото начало, когато императорът още събираше сила, а и по-късно, в разгара на бунта, кодът му служете за гаранция, че нито един капитан не би могъл да го изолира от корабите. Нито него, нито доверените му агенти.
Мара вкара тайния код за достъп и си позволи да се усмихне. Траун можеше да я мисли за придаващ си важност обикновен куриер, но тя знаеше много по-добре от него тайните на Империята.
Компютърът прие кода и тя получи пълен достъп.
Извика главната директория и се опита да потисне зловещото чувство, че може вече да е повикала щурмоваците към себе си. Тайният код беше инсталиран в системите и нямаше начин да бъде унищожен, но ако Траун подозираше за съществуването му, сигурно бе сложил капан, който да вдигне щурмоваците по тревога, ако някой се опита да го използва. В такъв случай щеше да й се наложи да покаже нещо повече от смирена вярност, за да се измъкне.
Директорията се появи на екрана. Все още не се приближаваше никой. Тя превключи на затворническия сектор и набързо прегледа списъка на арестантите. Искаше й се да има до себе си космически робот както Скайуокър, който да й помогне по-бързо да види всичко. Дори и да беше пропуснал съществуването на тайния код, Траун не би пропуснал да предупреди дежурния офицер да я очаква. Ако някой в контролната кула забележеше, че закъснява, и изпратеше да я търсят…
Ето го — списък на затворниците. Мара натисна клавиш и поиска схема на целия затворнически сектор. Погледна разписанието на дежурствата, запомни как се извършва смяната на охраната, и след това се върна на файла с последните заповеди, за да види какъв ще е курсът на „Химера“ за следващата седмица. Върховният адмирал беше казал, че ще отложи официалния разпит с няколко дни, за да остави бездействието, напрежението и собственото въображение на Карде да сломят съпротивата му. Мара се надяваше, че ще успее да се върне преди крайния срок.
По гърба й се стичаше пот. Тя затвори главната директория. Сега идваше най-мъчното. Беше обмислила възможностите, докато вървеше през хангара, и всеки път стигаше до един и същ очевиден отговор. Невъзможно бе Карде да не е водил със себе си втори човек, който ясно беше видял пристигането на „Небесен път“ и капана на щурмоваците. Ако сега Мара се върнеше свободна от „Химера“, никога нямаше да успее да убеди хората на Карде, че не го е предала на имперските войници. Всъщност щеше да е истински късмет, ако не я убиеха веднага щом я видеха.
Но Мара не можеше да спаси Карде сама. Не можеше да очаква никаква помощ от организацията му. В
