свършил, когато от прореза изскочи искра и осветлението изгасна. — Спокойно — каза той на Мара, която измърмори нещо злобно под нос.
— Светлината от лазерния меч ми е достатъчна.
— Въпросът е, че кабелът може да е избил и на палубата и те няма как да не го видят.
Скайуокър спря и се присегна с джедайските си сетива.
— Май никой нищо не е забелязал — каза накрая.
— Да се надяваме. Продължавай! — махна тя към недовършения прорез.
Минута по-късно повдигнаха отрязаното парче от пода с магнитна лебедка и го сложиха в товарния отсек. На няколко сантиметра под тях, осветена зловещо от зеления блясък на лазерния меч, се показа палубата на хангара. Мара застопори ръкохватката на магнитната лебедка, Люк легна по корем на пода и провря лазерния меч през дупката. Спря за момент, за да се увери, че коридорът под палубата на хангара е празен.
— Не забравяй, че трябва да режеш под ъгъл — напомни му Мара, когато лазерният меч влезе леко в закаления метал. — Една дупка на тавана ще бие на очи и дори наборните войници няма как да не я забележат.
Люк кимна и довърши разреза. Мара беше готова и веднага след като той изключи лазерния меч, тя спусна магнитната кука на лебедката и издърпа дебелото парче метал в совалката. Вдигна го на около метър от пода и изключи мотора на лебедката.
— Достатъчно е — измърмори тя. Хвана бластера, седна внимателно на ръба на току-що направената дупка и скочи. Огледа се и изсъска: — Чисто е.
Люк увисна на ръба и погледна нагоре към контролното табло на лебедката. Присегна се със Силата, натисна превключвателя за отпускане на въжето и скочи. Подът под него беше по-твърд, отколкото изглеждаше, но силните му джедайски мускули се справиха без проблеми. Изправи се и погледна нагоре — металният отрязък прилепваше чудесно в дупката.
— Почти не се вижда — прошепна Мара. — Едва ли някой ще я забележи.
— Да, ако не оглеждат специално — съгласи се Люк. — Накъде е затворническото отделение?
— Натам — махна тя наляво с бластера. — Но с тези дрехи никога няма да стигнем. Хайде.
Тръгна към края на коридора, след това надолу по следващото разклонение към един по-широк коридор. Люк бе наострил сетивата си, но рядко засичаше чуждо присъствие.
— Тук е страшно спокойно.
— Такъв момент сме улучили — отвърна Мара. — Това е секторът за обслужване и повечето хора, които работят тук, сега са на горния етаж и помагат при разтоварването на совалките. Но преди да продължим, трябва да намерим някакви униформи или пилотски костюми.
Люк си спомни за първия път, когато се беше преоблякъл като имперски войник, и сериозно каза:
— Ако може, да избегнем броните на щурмоваците. Почти нищо не се вижда през шлемовете.
— Не съм и мислила, че джедаите се нуждаят от очи, за да виждат ясно — кисело подхвърли Мара. — Внимавай, стигнахме сектора с каютите на екипажа.
Той вече беше доловил внезапно нарасналия брой хора.
— Едва ли ще успеем да се промъкнем през толкова много народ.
— Не съм и мислила да го правим — Мара посочи към един коридор, който завиваше надясно. — Нататък трябва да са помещенията за подготовка на пилотите на изтребители. Да видим дали няма да намерим празна стая, в която да има пилотски костюми.
Но макар че секторът за сервизни доставки бе оставен небрежно без охрана, с помещенията за подготовка на пилотите бе другояче. В дъното на коридора около турболифтовете се виждаха шест стаи, но беше ясно, че във всяка от тях има най-малко по двама души.
— И сега какво? — прошепна Люк.
— Ти как мислиш? — отвърна тя, постави бластера обратно в кобура и разкърши пръсти. — Кажи ми само в коя стая има най-малко хора, и се отдръпни. Останалото е моя работа.
— Почакай — спря я Люк и се замисли.
Не желаеше да убива мъжете от другата страна на вратата, но и не искаше да се излага на опасността, пред която се беше изправил по време на имперското нападение над миньорския град на Ландо на Нклон преди няколко месеца. Тогава използва Силата, за да обърка пилотите на нападащите изтребители, но плати скъпо за успеха — беше се плъзнал опасно близо до ръба на тъмната страна. Не му се искаше пак да изпита това усещане. Но ако можеше съвсем леко да докосне съзнанието на войниците, а не да ги сграбчи и разтърси…
— Тук — кимна той към помещението, в което усещаше присъствието само на трима души. — Но няма да се бием. Надявам се, че мога да потисна любопитството им, да вляза, да взема пилотските костюми и да се измъкна.
— А ако не успееш? — възрази Мара. — Ще изгубим елемента на изненадата.
— Не се тревожи — успокои я Люк. — Приготви се.
— Скайуокър…
— Освен това се съмнявам, че дори с изненада можеш да се справиш едновременно с тримата — добави той.
Мара го изгледа убийствено, очите й мятаха лазерни изстрели, но махна към вратата. Люк застана пред нея и облада здраво Силата в съзнанието си. Тежкият метален панел се дръпна при приближаването му и той влезе.
В помещението наистина имаше само трима души, които се мотаеха около екраните на контролното табло в средата. Двамата бяха в кафявите имперски униформи на редници, а третият — в черната униформа и блестящия шлем на флотски матрос. При отварянето на вратата тримата вдигнаха поглед и Люк долови безгрижния им интерес към новодошлия. Той се присегна със Силата, докосна леко съзнанието им и потисна любопитството. Редниците го изгледаха небрежно и престанаха да му обръщат внимание. Матросът продължи известно време да гледа към него. С възможно най-нехаен и безгрижен вид Люк отиде до гардероба с пилотски костюми на стената и избра три. Разговорът около контролното табло продължаваше. Той преметна костюмите през ръка и излезе. Вратата зад него се затвори.
— Какво стана? — изсъска Мара.
Люк кимна и тихо издиша.
— Обличай. Искам да се опитам да сдържа любопитството им още малко, докато изобщо забравят, че някой е влизал.
Тя кимна и започна да навлича пилотския костюм направо върху своя:
— Хубав номер.
— Свърши работа — съгласи се той и внимателно прекъсна контакта със съзнанието на имперските войници. Напрегна се в очакване на внезапната вълна емоции, която щеше да покаже, че опитът се е провалил. Но в главата им имаше само лениво течащи празни мисли. Номерът мина. Люк се обърна и видя, че Мара го чака пред кабинката на турболифта.
— Побързай! — подкани го тя нетърпеливо. Вече беше облякла пилотския костюм, а другите два беше преметнала на раменете си. — Можеш да се преоблечеш и по пътя.
— Надявам се, че през това време няма никой да се качи — измърмори той и се вмъкна. — Няма да ми е лесно да обясня какво точно правя.
— Не се тревожи — успокои го тя. Вратата зад него се затвори и турболифтът потегли. — Програмирах го да не спира никъде — тя го погледна изпитателно: — Още ли настояваш за твоя начин?
— Според мен нямаме друг избор — отвърна той и облече пилотския костюм. Беше му възтесничък, вероятно защото го навлече върху другите си дрехи. — Двамата с Хан опитахме веднъж да атакуваме първата „Студена звезда“. Не беше кой знае какъв успех.
— Не сте имали достъп до главния компютър — изтъкна Мара. — Ако успея да проникна в паметта и файла със заповедите за преместване, може и да успеем да измъкнем Карде, преди някой да разбере какво е станало.
— Но така след теб остават свидетели, които знаят, че е изведен — напомни й Люк. — И ако някой реши да провери, всичко веднага ще се разбере. Освен това не мисля, че номерът с потискането като в стаята за подготовка за полет ще свърши работа при пазачите на затворническото отделение — те би трябвало да са
