Мара се усмихна. Чен прекарваше близо деветдесет процента от времето си, без да осъзнава околния свят, и едва ли точно на него би поверила ролята на медицинска сестра или пазач. Но все пак в постъпката му имаше мисъл.
— Благодарна съм, че сте се погрижили за мен — каза тя.
— Това беше най-малкото, което можехме да направим, за да ви се отблагодарим за помощта в битката при флотата „Катана“.
— Карде го реши — отвърна рязко Мара. — На него трябва да благодарите, не на мен.
— Вече му благодарихме — кимна Уинтър. — Но и ти рискува живота си. Никога няма да го забравим.
Мара погледна изненадано белокосата жена. Беше чела досиетата на императора за водачите на бунтовниците, включително за Лея Органа Соло, но името Уинтър не й говореше нищо.
— От колко време си заедно с Лея Органа Соло? — попита тя.
— Израснахме заедно в кралския двор в Алдеран — отвърна Уинтър, в гласа й се промъкна горчивина. — Сприятелихме се още като деца и когато тя започна първите си стъпки в галактическата политика, баща й ме определи за неин помощник. Оттогава съм непрекъснато с нея.
— Не си спомням да съм чувала за теб по време на бунта — опита се да измъкне подробности Мара.
— Прекарах по-голямата част от войната, местейки се от планета на планета с отдела за доставки — отвърна Уинтър. — Ако колегите успееха да ме вкарат в склад или депо под някакъв претекст, след това можех да посоча на картата къде се намират нещата, които ни интересуваха. С това нападенията бяха по- бързи и по-малко рисковани.
Мара кимна, вече се беше сетила.
— Значи ти си човекът, който е определял целта. Човекът с чудодейната памет.
Челото на Уинтър се покри с леки бръчки.
— Да, това беше едно от прозвищата ми. През годините смених доста.
— Аха — кимна Мара.
Спомняше си доста случаи отпреди Йовин, когато в докладите на разузнаването се споменаваше за тайнствения бунтовник X, както и горещите спорове за самоличността му. Питаше се дали анализаторите са имали и най-бегла представа за него.
Вече се намираха при турболифтовете в задната част на двореца, едно от големите обновления, които императорът бе направил в старата сграда, когато бе сложил ръка върху нея. Турболифтовете спестяваха доста ходене нагоре-надолу по широките стълби в по-общите части на двореца и прикриваха някои подобрения на императора.
— Та какъв е проблемът с осигуряването на кораб? — попита Мара, а Уинтър докосна копчето за повикване на кабината.
— Проблемът е Империята — отвърна тя. — Започнаха масирани нападения срещу нас и всички съдове, по-големи от товарни кораби, са мобилизирани.
Мара се намръщи. Масирани нападения срещу превъзхождаща сила — това изобщо не беше в стила на адмирал Траун.
— Толкова ли е лошо положението?
— Доста е лошо — отвърна Уинтър. — Не знам дали си в течение, но при флотата „Катана“ Империята ни победи. Вече бяха изтеглили повече от сто и осемдесет крайцера, когато ние пристигнахме. И заедно с новия им бездънен източник на екипажи и войници равновесието се наклони в тяхна полза.
Мара кимна с горчив вкус в устата. Така описани, нещата наистина изглеждаха дело на Траун.
— Значи съм рискувала живота си напразно.
Уинтър се усмихна кисело:
— Ако това може да те утеши, помисли си, че и много други едва не загинаха.
Кабината на турболифта пристигна. Влязоха и Уинтър натисна копчето за жилищния етаж в двореца.
— Чен спомена, че Империята ви създава доста проблеми — подхвърли Мара, когато кабината потегли нагоре. — Трябваше да се сетя, че щом нещо е успяло да проникне през мъглата, която постоянно го обкръжава, положението е доста сериозно.
— Доста по-зле е — отвърна мрачно Уинтър. — През последните пет дни на практика изгубихме пет сектора, а при още тринайсет нещата висят на косъм. Най-голямата загуба са мощностите за производство на хранителни суровини на Укио. Империята успя да я завладее с непокътнати отбранителни съоръжения.
Мара сви устни:
— Някой е заспал на пост?
— В предварителните доклади не се споменава такова нещо. — Уинтър се поколеба. — Носят се слухове, че имперската флота е използвала ново супероръжие, което е пробило планетарния щит на Укио. Още се опитваме да разберем какво точно е станало.
Гърлото на Мара се сви болезнено, пред очите й изплуваха специалните бронирани пластове на корпуса на старата „Звезда на смъртта“. Такова оръжие в ръцете на стратег като върховния адмирал Траун… Тя отхвърли решително мисълта. Тази война не я засягаше. Карде беше обещал, че ще останат неутрални.
— В такъв, случай най-добре е да се свържа с Карде — каза тя. — Ще видя дали не може да изпрати някой да ни прибере.
— Вероятно така ще стане по-бързо, отколкото да чакаш да се освободи наш кораб — съгласи се Уинтър. — Той остави информационен чип с името на свръзката ти. Каза, че ти знаеш какъв код да използваш.
Турболифтът ги остави на етажа за високопоставени гости, един от секторите, които императорът бе държал само за себе си по време на управлението си. Стаите бяха със старомодни врати с панти и ръчно изработени старинни дървени мебели и преминаването през тях беше като връщане назад с хиляди години. Императорът пазеше апартаментите тук за чужди дипломати, които харесваха отдавна отминалите дни и биха се впечатлили от поддържаната връзка с онази епоха.
— След битката при „Катана“ капитан Карде прати и някои от дрехите и личните ти вещи — каза Уинтър, отключи една от резбованите врати и я отвори. — Обади ми се, ако е забравил нещо. Надявам се, че ще мога да ти го доставя. Ето ти и чипа, за който ти казах — добави тя и го извади от туниката си.
— Благодаря — кимна Мара и пое чипа.
Мебелите в стаята бяха направени от фиджисийско дърво от Кардуин и с носещия се наоколо нежен аромат я връхлетяха спомени за блестящите дни на имперската сила и мощ…
— Мога ли да ти бъда полезна с още нещо?
Спомените се разпръснаха. Пред нея стоеше Уинтър.
Изведнъж славните дни на Империята изчезнаха.
— Не, всичко е наред.
Уинтър кимна.
— Ако се нуждаеш от нещо, обади се на дежурния офицер — махна към бюрото тя. — По-късно и аз ще съм на твое разположение, но точно сега има среща на съвета и трябва да присъствам.
— Върви, върви — отвърна Мара. — И още веднъж ти благодаря.
Уинтър се усмихна и излезе. Мара отново вдъхна дълбоко аромата на фиджисийското дърво и се насили да отпъди витаещите наоколо спомени. Намираше се тук и сега и както имперските инструктори толкова често бяха повтаряли, първото нещо в занаята й бе да се впише в обстановката. Това значеше да не изглежда като беглец от лекарското отделение.
Карде й беше оставил доста добър набор от дрехи: полуофициална рокля, два обикновени костюма, с които можеше да се появи по улиците на стотици планети, без да изглежда не на място, и четири от обикновените туники, които носеше на борда на кораба. Мара избра една от тях, облече се и се зае да разгледа оставените от Карде вещи. С малко късмет и може би известна предвидливост от страна на Карде…
Ето го — малкия кобур за китката. Бластерът липсваше, разбира се — капитанът на „Непреклонен“ й го беше взел и нямаше вероятност имперските войници да й го върнат скоро. Търсенето на такова оръжие сред
