три минути стигнаха.
— Вероятно ще използват товарен транспортьор или направо въздушна шейна — каза Карде, когато застанаха встрани, така че да могат да наблюдават улицата, без да се бутат в потока от хора край превозните средства. — Военна машина би привлякла излишно вниманието.
Люк кимна. Спомни си, че булевард „Маврил“ е една от малкото улици в Калиус, издълбани толкова широки, че по тях да се движат превозни средства. Сега беше една от най-оживените.
— Хубаво би било да имам сега макробинокъл — измърмори той.
— И без него изглеждаш достатъчно подозрителен — отвърна Карде и проточи шия, за да погледне над минаващите хора. — Някаква следа от тях?
— Със сигурност идват насам — отвърна Люк и се присегна със Силата, като се опита да отдели излъчването на клонингите от истинската буря от мисли и чувства наоколо. — Двайсетина са.
— Значи са с товарен транспортьор. Ето, зад онзи трастиански камион.
— Видях го — Люк пое дълбоко дъх и напрегна всяка частица от джедайските си умения. — Те са — прошепна той и по гърба му полазиха тръпки.
— Добре — отвърна мрачно Карде. — Наблюдавай внимателно, може да са оставили отворен някой от вентилационните панели.
Увиснал във въздуха на агравитаторните си полета, товарният транспортьор бавно идваше към тях. Изведнъж спря рязко на една пресечка разстояние, защото шофьорът на камиона пред него неочаквано се сети, че трябва да завие, и за момент блокира цялото движение по булеварда.
— Чакай ме тук! — извика Карде, шмугна се в тълпата минувачи и тръгна към транспортьора.
Люк се оглеждаше, дебнейки за някакъв признак, че той или Карде са били забелязани и разпознати. Ако цялото представление беше майсторски капан за залавяне на шпиони, сега беше най-подходящият момент той да щракне.
Камионът най-накрая се скри в пресечката и товарният транспортьор продължи напред. Мина покрай Люк и след миг изчезна в една от червено-оранжевите сгради. Люк се скри в страничната уличка и зачака. След по-малко от минута Карде се появи.
— Два от панелите бяха отворени, но не успях да видя достатъчно, за да съм сигурен — каза той задъхано. — А ти?
Люк поклати глава:
— И аз не видях нищо. Но съм сигурен, че клонингите бяха вътре.
Карде го изгледа изпитателно и мрачно кимна:
— Добре. Какво ще правим сега?
— Ще се опитам да излетя преди тях — отвърна Люк. — Ако успея да ги проследя през хиперпространството, може би ще разбера откъде идват — той вдигна въпросително вежди: — Макар че два кораба могат да се справят по-добре.
Карде се позасмя.
— Извинявай, но ще отклоня предложението ти. Летенето заедно с агент на Новата република не е най-добрият начин да остана неутрален — той погледна над рамото на Люк към улицата. — Предпочитам тук да се опитам да установя откъде идват. Ще видя дали не мога да проследя пътя им назад.
— Звучи добре — кимна Люк. — В такъв случай тръгвам към космодрума да подготвя кораба си за полет.
— Ще държим връзка — обеща Карде. — Гледай онази кредитна линия да е обезпечена с достатъчно голяма сума.
Застанал на най-горния прозорец на първата кула на централното управление, губернаторът Стафа свали макробинокъла и изсумтя със задоволство.
— Наистина беше той, Фингал — каза на ниския мъж, седнал до него. — Без никакво съмнение. Самият Люк Скайуокър.
— Сигурен ли сте, че видя специалния товар? — попита Фингал, като въртеше нервно в ръцете си макробинокъл.
— Разбира се — изръмжа Стафа. — Да не мислиш, че се разхождаше по булевард „Маврил“, за да поддържа здравето си?
— Просто си помислих…
— Не се опитвай да мислиш, Фингал — прекъсна го губернаторът. — Не ти се удава.
Той се върна до бюрото, прибра макробинокъла в чекмеджето и извика на електронния бележник последните заповеди на върховния адмирал Траун. Според личното му и несподелено с никого мнение заповедите бяха доста любопитни, по-странни и от тайнственото прехвърляне на войници, което имперското върховно командване правеше през последните месеци през Калиус. Но не му оставаше друго, освен да приеме, че Траун знае какво върши. В противен случай именно адмиралът щеше да си понесе отговорността — а не Стафа — и само това беше от значение.
— Изпрати съобщение до имперския звезден разрушител „Химера“ — заповяда той на Фингал, намести огромното си туловище в креслото и подаде електронния бележник през бюрото. — Кодирай го, както е посочено в инструкциите тук. Предай на върховния адмирал Траун, че Скайуокър е бил забелязан на Калиус и че лично аз съм го видял в непосредствена близост до специалния товар. И както заповяда върховният адмирал, му позволихме безпрепятствено да напусне Бърчест.
— Веднага, губернаторе — отвърна Фингал, който си водеше бележки на електронния бележник. И да му се бе сторило странно на ниския мъж, че на шпионин на бунтовниците се позволява да се разхожда спокойно из територията на Империята, изобщо не го показа. — А другият човек, губернаторе? Онзи със Скайуокър?
Стафа стисна устни. Наградата за главата на Талон Карде вече беше станала петдесет хиляди — доста голяма сума дори за човек със заплатата и привилегиите на губернатор на планета. Още от самото начало подозираше, че някой ден ще бъде в негов интерес да прекрати тайните търговски връзки с Карде. Май това време идваше.
Ала не, войната все още разтърсваше галактиката. Ще предаде Карде по-късно, когато победата стане по-близка и на линиите за лични доставки може да се разчита повече. А не както сега.
— Той е без значение — каза губернаторът. — Специален агент, когото изпратих, за да изкара на светло шпионина на бунтовниците. Забравете за него. Хайде — кодирайте съобщението и го изпратете.
— Слушам, сър — кимна Фингал и пристъпи към вратата.
Тя се отвори и за част от секундата на Стафа му се стори, че зърва особен блясък в очите на ниския мъж. Но вероятно се дължеше на осветлението в приемната. След непоклатимата вярност към губернатора най-сигурната и привлекателна черта на Фингал беше непоклатимата липса на въображение.
Стафа си пое дълбоко дъх, изтласка от съзнанието си Фингал, бунтовническите шпиони и дори върховния адмирал Траун, отпусна се в креслото и започна да обмисля как да постъпи с товара, който хората на Карде разтоварваха на космодрума.
ГЛАВА 3
Мара Джейд бавно се изтръгна от обятията на съня, сякаш се изкачваше по дълги тъмни стълби. Отвори очи, огледа обляното в мека светлина помещение и се запита къде, в името на галактиката, се намира.
Беше в болница — личеше от биомониторите, събрания в ъгъла параван и останалите легла, разпръснати около нейното. Но този лазарет не беше на Карде или поне тя не го беше виждала. Но като цяло обстановката беше доста позната — обикновена имперска стая за реанимация.
В момента изглеждаше сама, но си знаеше, че няма да е за дълго. Изтърколи се тихо на пода и застана приведена до леглото, като набързо направи преценка на физическото си състояние. Никаква болка, световъртеж или видими наранявания. Навлече робата и пантофите, които намери до леглото, и безшумно се промъкна към вратата, готова да запуши устата и дори завинаги да обезвреди охраната отвън. Натисна копчето за отваряне, панелът се дръпна настрани и тя изскочи в преддверието.
Спря внезапно и се огледа неуверено.
— Здравей, Мара — извика разсеяно Чен и вдигна за миг поглед от компютърния терминал, над който се бе привел. — Как си?
