заловим някой от прикриващите кораби, крайцерите ще могат да се потулят под защитния му чадър.
— Точно така — кимна Траун. — А залавянето на един прикриващ кораб не е проблем. Въпреки впечатляващите размери той се състои само от защитния чадър, системата за охлаждане и малка совалка за екипажа, която осигурява и мощността. Шест пълни нападателни совалки бързо ще се справят със задачата.
Пелаеон отново се залови да прегледа доклада на разузнаването.
— А ако Калризиан продаде запасите си, преди да подготвим акцията?
— Няма — увери го Траун. — Цената на металите току-що започна да се покачва, а Калризиан е от хората, които винаги изчакват да се вдигне още малко.
Освен ако Калризиан не се поддадеше на внезапен патриотичен импулс и не продадеше запасите на приятелите си от Новата република въпреки ниските цени.
— И все пак, сър, струва ми се, че нападението трябва да стане възможно най-скоро.
— Препоръката ви е взета под внимание, капитане — усмихна се Траун. — Нападението започна преди десет минути.
Пелаеон също се усмихна. Някой ден сигурно щеше да се научи да не се съмнява в действията на върховния адмирал.
— Тъй вярно, сър.
Траун се отпусна в креслото.
— Върнете се на мостика, капитане, и се пригответе за прехвърляне в хиперпространството. Орд Мантел ни очаква.
ГЛАВА 7
Пиукането от командното табло изтръгна Люк от дрямката. Джедаят премига, за да прогони съня от очите си, и набързо прегледа екраните на уредите.
— Арту — извика той и се протегна, доколкото можеше, в тясната пилотска кабина. — Пристигнахме. Приготви се.
Отвърна му нервно пиукане.
— Стига, Арту, успокой се — смъмри го Люк, хвана внимателно лоста за хипердвигателите и усети как Силата нахлу в него.
Моментът почти бе настъпил… Ето! Той дръпна лоста, пред очите му се появиха безкрайни звездни линии и след секунди отново се превърнаха в белите точки на звездите. Точно пред тях беше планетата на ногрите Онор. Арту подсвирна.
— Знам — съгласи се Люк, усещайки леко премаляване.
Лея му беше казала какво да очаква, но въпреки предупреждението гледката бе стряскаща. Под разпокъсаните бели облаци цялата повърхност на планетата изглеждаше кафеникава. Лея наричаше тази трева холм — местното онорско растение, което Империята беше моделирала генетически, за да извърши систематичното унищожение на растителния свят на планетата. Чрез тази измама, както и с незначителната помощ — първо на Вейдър, впоследствие и на Траун, Империята бе купувала службата на ногрите в продължение на повече от четири десетилетия. Дори и в този момент групи смъртоносни командоси ногри бяха пръснати из галактиката и се сражаваха и гинеха заради хората, чиято хладнокръвна измама и лицемерно съчувствие ги бяха превърнали в роби.
Арту изпиука и Люк отклони поглед от безсловесния паметник на имперската безскрупулност.
— Не знам — призна той, когато въпросът на дроида се появи на екрана. — Първо трябва да доведем група специалисти по природна среда и екология. Макар че не изглежда много обнадеждаващо, нали?
Дроидът изцъка — електронен еквивалент на човешкото свиване на рамене, но внезапно звукът се превърна в изненадано пиукане. Люк светкавично вдигна глава и видя как над тях прелетя малък патрулен кораб.
— Май ни засякоха — подхвърли той възможно най-нехайно. — Да се надяваме, че екипажът на кораба е от ногри, а не от имперски войници.
— Изтребител, подай данните си за самоличност — измяука от предавателя дълбок котешки глас.
Люк превключи предавателя и се присегна със Силата към патрулния кораб, който бе завил обратно и сега се носеше към тях, готов за нападение. Въпреки разстоянието би трябвало да долови излъчването на пилота, ако беше човек. Не усещаше нищо, следователно оня отсреща бе ногри. Или поне така се надяваше.
— Говори Люк Скайуокър — каза той. — Син на лорд Дарт Вейдър, брат на Лея Органа Соло.
След значителна пауза отсреща враждебно попитаха:
— Защо сте дошли?
Люк знаеше, че според обичайните правила на учтивостта не биваше да заговаря за изчерпаните си енергийни клетки, преди да попита как са вождовете на ногрите. Но Лея неведнъж бе споменавала колко я бяха поразили чувството за дълг и неподправената честност на ногрите.
— Енергийните клетки на кораба ми се изчерпаха — отвърна той. — Надявам се при вас да получа помощ.
От предавателя се чу тихо съскане.
— Излагате ни на голяма опасност, сине на Вейдър. На Онор постоянно идват имперски кораби. Ако са ви забелязали, всички ще пострадаме.
— Разбирам опасенията ви — отвърна Люк и почувства как от раменете му се смъква огромният товар на съмнението. Щом ногрите се тревожеха да не е бил забелязан от имперски кораби, значи по всяка вероятност не бяха отхвърлили поканата на Лея да въстанат срещу Империята. — Ако предпочитате, ще си замина веднага.
Сдържа напрегнато дъха си, а зад него Арту жалостиво изпиука. Ако ногрите се хванеха за предложението му, нямаше да стигнат доникъде с оставащите им енергийни клетки. Очевидно ногрито в патрулния кораб бе помислил същото.
— Лейди Вейдър вече рискува много заради ногрите — каза той. — Не можем да ви позволим напразно да излагате на опасност живота си. Последвай ме, сине на Вейдър. Ще ви отведа на най-безопасното място, което могат да ви предложат ногрите.
Според Лея само на един малък участък от цялата планета можело да се отглеждат други растения освен изменената от биоинженерите на Империята трева холм. Кабарак и майката на рода Кимбар я крили с Чубака и Трипио в едно от селата там и благодарение на уменията си и с доста късмет я опазили от шпионите на Империята. Към координатите на Онор Лея беше приложила и местоположението на Чистата земя и когато Люк последва патрулния кораб към повърхността на планетата, веднага му стана ясно, че не се насочват към Чистата земя.
— Къде отиваме? — попита той, когато се гмурнаха под слоя облаци.
— В бъдещето на нашия свят — отвърна ногрито.
— Аха — измърмори под нос Люк. Пред тях се виждаше двойна линия от набраздени скали, които приличаха на стилизирани гребени на татуинските пясъчни дракони. — И бъдещето ви е в планината, така ли? — попита той.
От предавателя се чу тихо съскане:
— Както лейди Вейдър, а преди нея и лорд Вейдър вие също можете да четете в душите на ногрите.
Люк сви рамене.
— И все пак къде отиваме?
— Други ще ви кажат — отвърна пилотът. — Аз трябва да ви оставя. Сбогом, сине на Вейдър. Родът ми дълго ще пази спомена за този ден — патрулният кораб рязко се изви нагоре и изчезна в космоса…
И изведнъж отнякъде в съвършен синхрон изскочиха два бойни въздухода и застанаха от двете страни на изтребителя.
— Приветстваме те, сине на Вейдър — обади се нов глас от предавателя. — За нас е чест да те водим. Последвай ни, моля.
Единият въздуход пое отпред, другият се нареди зад тях. Люк остана в средата, опитвайки се да разбере накъде летят. Доколкото виждаше, планинските склонове бяха пусти и голи като цялата повърхност на
