планетата. Арту изпиука и на екрана пред Люк се появи съобщение.
— Река ли? — попита Люк и надникна навън. — Къде… аха, виждам я. Идва от мястото, където се събират двете планински вериги, нали?
Дроидът потвърди. Приближиха се, Люк видя белите камъни под водата и реши, че реката изглежда доста пълноводна и бърза. Вероятно това обясняваше защо клисурата между двете планински вериги е толкова дълбока и с толкова стръмни изсечени склонове.
След няколко минути стигнаха до края на скалистите възвишения. Първият въздуход зави наляво, издигна се над склона и изчезна зад висока канара. Люк го последва и се усмихна, сещайки се за един подобен случай: „Ще минеш през просеката и…“ Изтребителят заобиколи възвишенията и потъна в сянката на скалите.
Изведнъж се оказаха в съвсем различен свят. По тесните брегове на реката се виждаше обилна зеленина. Арту подсвирна удивено.
— Това са растения! — възкликна Люк и едва след като произнесе думите, си даде сметка, колко абсурдни са.
Зеленината нямаше на какво друго да се дължи, но да намери растения на Онор…
— Това е бъдещето на планетата — обади се един от пилотите на въздуходите със стаена гордост в гласа. — Бъдещето, което ни дари лейди Вейдър. Мястото за кацане е пред нас.
Мястото за кацане се оказа неголяма площадка на една скала в реката, на два километра от входа на закътаната клисура. Люк внимателно спусна изтребителя, държейки сметка за бързите води на реката. За щастие скалната площадка се оказа по-широка, отколкото изглеждаше от петдесет метра височина. Въздуходите изчакаха той да кацне, след това завиха и се насочиха обратно към входа. Люк изключи системите на изтребителя и се огледа.
Зеленината не беше толкова еднообразна, колкото му се бе сторило на пръв поглед. Виждаха се най- малко четири различни оттенъка, подредени на ясно очертани редове, очевидно дело на ногрите. На едно място от реката се подаваше тръба за напояване и се губеше сред растителността. Люк реши, че ногрите използват напора на реката, за да изкачват вода за поливане. На няколко метра надолу по течението под една скала се гушеше колиба. Пред вратата й стояха двама ногри, единият със светла кожа със стоманен цвят, другият доста по-тъмен. Двамата тръгнаха към него.
— Ето ги и посрещачите — подхвърли Люк, натисна бутона за отварянето на люка и се обърна към Арту: — Ти стой тук. Изобщо няма да си подаваш носа навън. Цопнеш ли във водата както при първото ни пътуване до Дагоба, ще бъдеш истински късметлия, ако съберем всичките ти парчета.
Нямаше нужда да повтаря заповедта си. Арту изпиука нервно и след това въпросително.
— Сигурен съм, че са приятелски настроени — увери го Люк, свали пилотския си шлемофон и се изправи. — Не се безпокой, няма да се отдалечавам много.
Скочи на земята и се насочи към посрещачите. Двамата ногри бяха спрели в края на площадката и мълчаливо го чакаха. Люк се присегна със Силата, искаше му се да долови излъчването — или поне някаква частичка от него — на непознатите същества.
— Приветствам ви от името на Новата република — започна той, когато приближи достатъчно, че да надвика грохота на водата. — Аз съм Люк Скайуокър, син на лорд Дарт Вейдър и брат на Лея Органа Соло — той протегна лявата си ръка с дланта нагоре, както му беше казала да направи Лея.
По-възрастният ногри пристъпи напред и докосна с муцуна дланта на Люк. Ноздрите му се долепиха до кожата и джедаят едва се сдържа да не дръпне дланта си заради гъделичкането.
— Поздравявам те, сине на Вейдър — каза ногрито и пусна ръката на Люк. Двамата посрещачи едновременно паднаха на колене и разпериха ръце встрани в жеста на уважение, който Лея беше описала. — Аз съм Овкевам от племето бахтор. Служа на народа на ногрите тук, в бъдещето на нашия свят. Чест за нас е да ви посрещнем.
— Вашето гостоприемство е чест за мен — отвърна любезно Люк и двамата ногри се изправиха. — А кой е спътникът ви?
— Аз съм Кабарак от племето кимбар — отвърна по-младият ногри. — Родът Вейдър за втори път ми оказва честта де се срещне с мен.
— Кабарак от племето кимбар — повтори Люк и се взря напрегнато в него. Значи това беше младият командос, рискувал толкова много, за да доведе Лея при народа си и след това да я защити от върховния адмирал Траун. — Благодаря ти за вярната службата към сестра ми Лея. Семейството ми е в дълг към теб.
— Дългът не е твой, сине на Вейдър — обади се Овкевам. — Той по-скоро принадлежи на народа на ногрите. Действията на Кабарак от племето кимбар са само началото на нашата отплата.
Люк кимна, без да знае какво да каже.
— Вие наричате това място бъдещето на вашия свят, така ли? — попита той, за да смени темата.
— Това е бъдещето, дарено на народа на ногрите от лейди Вейдър — отвърна Овкевам и махна в кръг, обхващайки цялата долина. — С нейния дар изчистихме земята от отровените от Империята растения. И един ден тук ще отглеждаме достатъчно храна за всички.
— Чудесно! — кимна Люк.
Навън, в покритите с тревата холм равнини всяка зеленинка би се хвърляла отдалеч на очи. Но тук сред планинските вериги, които спираха любопитните погледи отвсякъде освен откъм небето, съществуваше голяма вероятност имперските войници изобщо да не заподозрат за съществуването й. Реката доставяше вода за напояване, по-малката географска ширина предполагаше по-дълъг цикъл за растеж, отколкото в Чистата земя, а няколко поставени на подходящо място експлозива можеха да преградят реката или да съборят част от скалите и да погребат доказателствата за тайния бунт срещу Империята.
И ногрите бяха планирали, организирали и създали всичко това за един месец! Нищо чудно, че Траун и Вейдър ги ценяха толкова като служители.
— Направихме го единствено благодарение на лейди Вейдър — каза Овкевам. — Не можем да ти предложим кой знае какво гостоприемство, сине на Вейдър. Но малкото, което имаме, е твое.
— Благодаря — кимна Люк. — Но както вече изтъкна пилотът на патрулния кораб, присъствието ми на Онор е заплаха за вас. Ако можете да ми доставите резервни енергийни клетки за кораба, ще излетя възможно най-бързо. Ще си платя, разбира се.
— За нищо на света няма да приемем заплащане от сина на лорд Вейдър — отвърна Овкевам, сякаш възмутен от самата мисъл за подобно светотатство. — Помагайки ви, ще изплатим една нищожна част от дълга на народа на ногрите.
Люк кимна и едва потисна въздишката си. Ясно бе, че ногрите преливаха от добри намерения, но беше крайно време да спрат с приказките си за изкупуването на вината заради службата към Империята. Императорът беше оплел в лъжовната си мрежа цели раси и далеч по-напреднали в развитието си същества от ногрите.
— Първо трябва да узнаем дали имате излишни енергийни клетки, които да стават за кораба ми. Как можем да проверим?
— Това вече е направено — отвърна Кабарак. — Въздуходите ще занесат новината в космодрума на Нистао. Енергийните клетки и техниците за инсталирането им ще дойдат, преди да се е мръкнало.
— А дотогава ви предлагаме нашето гостоприемство — добави Овкевам и изгледа намръщено Кабарак. Сигурно мислеше, че младият ногри трябва да го остави той да води разговора.
— Поканата ви е чест за мен — отвърна Люк. — Водетб ме.
Колибата под надвисналата скала се оказа доста тясна. По-голямата част от помещението бе заето от два тесни нара, ниска масичка и стар автомат за приготвяне на храна, смъкнат от някой малък кораб. Но поне вътре беше по-тихо, отколкото вън.
— Това ще бъде твоят дом, докато си на Онор — каза Овкевам. — С Кабарак ще стоим на пост отвън. Ще те защитаваме, ако трябва, и с цената на живота си.
— Няма да е нужно — увери го Люк и внимателно огледа стаята, която очевидно беше приготвена за дългосрочно обитаване. — А какво правите вие двамата тук, ако не е тайна?
— Аз се грижа за това място — отвърна Овкевам. — Обикалям нивите, за да наглеждам развитието на растенията. А Кабарак от племето кимбар… — той погледна младия ногри и на Люк му се стори, че в погледа му проблесна насмешлива искрица. — Кабарак е беглец от народа на ногрите. И в този момент много наши
