— Щом лейди Вейдър е в беда, ногрите настояват да поемат риска.
Люк ги погледна. Чувстваше се някак странно. Кошмарните лица на ногрите бяха същите, а за един миг отношението на Люк към тях се бе променило. Те вече не бяха непознати пришълци, изведнъж се бяха превърнали в приятели.
— Миналия път, когато имах такова видение, без да помисля, се втурнах презглава да се притека на помощ на приятелите си — каза той тихо. — Не само че не им помогнах, но замалко не провалих бягството им — той сведе поглед към изкуствената си дясна ръка. Като през мъгла усети как лазерният меч на Вейдър прорязва китката му…
— Освен това изгубих това-онова — погледна отново към ногрите. — Няма да повторя същата грешка. Тя би могла да струва живота на ногрите. Ще изчакам имперският кораб да си замине.
Кабарак протегна ръка и нежно го докосна по рамото.
— Не се тревожи за безопасността им, сине на Вейдър — каза той. — Лейди Вейдър не може да бъде победена лесно. Стига до нея да е уукито Чубака.
Люк вдигна поглед към звездите над тях. Да, с Хан, Чуй и цялата охрана на двореца Лея би трябвало да се справи с всеки нормален нападател. Но пък последният неясен образ… на човек, който владее Силата…
На Джомарк майсторът джедай Кбаот бе заявил, че иска Лея и децата. Дали страстта му не го бе завладяла дотолкова, че сам да отиде на Корускант?
— Ще се справят — повтори Кабарак.
Люк кимна с усилие.
— Знам — отвърна той, опитвайки се гласът му да звучи уверено. Нямаше смисъл да тревожи всички.
Пожарите вече бяха загасени, пукнатините — затворени херметически, ранените — отнесени в лазарета и със странна смесица от примирение и хладнокръвна ярост Ландо Калризиан погледна през прозореца на личната си командна зала. Това беше краят. Първо Облачният град на Беспин, а сега и Пътуващият град на Нклон. Империята за втори път унищожаваше нещо, което той бе съградил с толкова труд. Беше работил, потил се бе, търсил бе съмишленици.
От командното табло се чу тихо пиукане. Той се приближи, наведе се и включи предавателя.
— Калризиан слуша — каза той и прокара ръка през челото.
— Сър, обажда се Багит от енергийната централа — отговори уморен глас. — Компресорът на последния двигател не издържа.
Ландо се намръщи, но след всичките повреди, причинени от имперските изтребители на самоходния минен комплекс, това изобщо не бе изненада.
— Няма ли шанс да позакърпите двигателите, колкото да тръгнем отново? — попита той.
— Само ако осигурите една фрегата резервни части — отвърна Багит. — Съжалявам, сър, но твърде много неща са повредени и не подлежат на поправка.
— Разбирам. В такъв случай най-добре пратете хората си да оправят животоподдържащите системи.
— Слушам, сър. Ммм… сър, носи се слух, че сме останали без предаватели на дълги вълни.
— Временно е — увери го Ландо. — В момента ги поправят. Разполагаме с достатъчно резервни части, за да направим два нови предавателя.
— Тъй вярно, сър — гласът прозвуча мъничко по-уверено. — Добре… Май ще е най-добре да се заловя с животоподдържащите системи.
— Дръж ме в течение — заповяда Ландо.
Изключи предавателя и се върна до прозореца. Оставаха им само двайсет дни — двайсет дни, докато бавното въртене на Нклон щеше да ги изкара от средата на тъмната страна на планетата до пряката слънчева светлина. И тогава нямаше да има никакво значение, дали работят компресорите на двигателите, предавателите или дори животоподдържащите системи. Когато слънцето започнеше бавно да се издига над хоризонта, всички обитатели на Пътуващия град щяха да се впуснат в последното си пътуване към една твърде бърза и гореща смърт.
Двайсет дни.
Ландо гледаше нощното небе, погледът му прескачаше от съзвездие на съзвездие, обикаляше познатите звезди, за които беше мечтал през редките си свободни часове. Ако успееха да поправят предавателя до утре или най-късно до вдругиден, можеха да се свържат с Корускант и да поискат помощ. Независимо от пораженията от имперската атака в хангарите с прикриващите кораби астроинженерите от Новата република би трябвало да успеят да поправят поне един за последно пътуване до вътрешността на системата. Не беше никак лесно, но с малко късмет…
Изведнъж потокът от мисли секна. В небето се появи блестящата точка на приближаващ кораб. Ландо машинално се приближи до командното табло, за да обяви бойна тревога. Ако това беше имперски кораб, дошъл да довърши започнатото…
Ландо спря. Ако наистина беше имперски кораб, нищо не можеше да се направи. Вече не разполагаше с бойни кораби, а отбранителните системи на Пътуващия град бяха извън строя. Нямаше никакъв смисъл излишно да тревожи хората.
От предавателя долетя силно пращене.
— Пътуващият град, тук генерал Бел Иблис — избоботи познат глас. — Някой чува ли ме?
Ландо се завтече към предавателя.
— Тук Ландо Калризиан, генерале — представи се той, опитвайки се да запази спокойствие. — Вие ли сте с този кораб?
— Да — потвърди Бел Иблис. — Бяхме в Куат Кристак, когато уловихме сигнала ви за помощ. Съжалявам, че не успяхме да дойдем по-бързо.
— Аз също — отвърна Ландо. — Какво е състоянието на депото за прикриващи кораби?
— Май не е добро — каза Бел Иблис. — Прикриващите кораби са твърде големи и не се разрушават лесно, но имперските войници са се постарали. За момента само този е годен за летене.
— Е, Империята не прави нещата наполовина — отбеляза Ландо. — С Пътуващия град е свършено.
— Няма ли начин да го пуснете отново?
— Не е възможно за тези двайсет дни, които ни остават до излизането на слънчевата страна — отвърна Ландо. — Можем да се опитаме да го заровим дълбоко под повърхността, за да издържи на силното излъчване, но за това са нужни тежки машини, а ги нямаме.
— Защо не го измъкнем за ремонт във външната система? — предложи Бел Иблис. — Една щурмова фрегата и няколко тежки повдигача ще свършат работа, ако успеем да пуснем в действие още един от прикриващите кораби.
— Първо трябва да убедим адмирал Акбар да отклони от бойното поле една фрегата — напомни му Ландо.
— Прав сте — призна Бел Иблис. — Какви са останалите лоши новини? Какво успя да задигне Империята?
Ландо въздъхна:
— Всичко. Запасите ни от хфредиум, камрис, доловит… всичко, за което се сетите и се добива тук.
— И какво количество?
— Добива от четири месеца. Малко над три милиона по настоящи пазарни цени.
Бел Иблис замълча.
— Не знаех, че тук се произвежда толкова. Трябва да убедим Корускант да ви помогне възможно най- бързо да започнете отново производството. С колко души разполагате?
— Без малко пет хиляди — отвърна Ландо. — Макар че някои от тях са доста зле в момента.
— Имам доста опит с пренасянето на ранени — каза мрачно Бел Иблис. — Не се безпокойте, ще ги вземем с нас. Определете екип, който да остане тук и да се постарае да пусне в действие прикриващите кораби. Всички останали ще прехвърлим на Куат Кристак. Мястото ви е добро, за да се обърнете с официална молба за помощ към Корускант.
— Не знаех, че има добри места за искане на помощ — изръмжа Ландо.
— Новата република също си има проблеми — каза Бел Иблис. — Но шансът ви молбата да не се изгуби
