— Да, ваше височество — и помощничката й влезе в стаята.
— Искам да поговоря с теб за минута, ако не възразяваш.
— Нямам нищо против — отвърна Уинтър и се приближи с величествената си грациозна походка, за която Лея винаги й беше завиждала. — Май Джейсън е заспал. Да го сложа ли в креватчето му?
— Ако обичаш — кимна Лея. — Хан ми каза, че правиш някакво проучване в архивите на стария съюз.
Изражението на Уинтър си остана същото, но Лея долови леката промяна в излъчването й и в езика на тялото.
— Вярно е.
— Може ли да попитам какво е?
Уинтър внимателно взе Джейсън и го занесе в креватчето.
— Мисля, че открих имперски агент в двореца — каза тя. — Сега се опитвам да намеря потвърждения за подозренията си.
Лея усети как косъмчетата по врата й настръхват.
— И кой е?
— Предпочитам да не отправям обвинения, преди да съм събрала повече информация — отвърна Уинтър. — Може и да греша.
— Оценявам предпазливостта ти — каза Лея, — но ако имаш някаква представа, кой е източникът Делта, веднага трябва да я споделиш с членовете на съвета.
— Това няма връзка с източника Делта — поклати глава Уинтър. — Поне връзката не е пряка. Тя е тук доста отскоро.
Лея я изгледа намръщено, опитваше се да разгадае излъчването й. В него се долавяше голяма загриженост, която обаче се уравновесяваше от силното желание да не отправя прибързани обвинения.
— За Мара Джейд ли става въпрос?
Уинтър се поколеба и неохотно кимна:
— Да. Но пак повтарям: нямам никакви доказателства.
— А с какво разполагаш?
— Не с много — отвърна Уинтър и внимателно подви завивката около Джейсън. — Всъщност само с един кратък разговор с нея, когато я придружих до апартамента й от лекарското отделение. Тя ме попита какво съм правила по време на бунта, аз й разказах за работата си в отдела по доставките. И тогава тя ме разпозна като Маркера.
Лея се зарови в паметта си. По време на войната Уинтър имаше толкова много кодови имена.
— Това не е ли вярно?
— Напротив, това беше едно от прозвищата ми — отговори Уинтър. — И всъщност в това е цялата работа. Носих го само за няколко седмици на Аверам. Докато имперското разузнаване залови бойната група.
— Ясно — кимна бавно Лея. — А Мара не е била на Аверам, нали?
— Не знам — поклати глава Уинтър. — Аз съм се срещала само с двама-трима от бойната група. И точно за това се ровя в архивите. Надявам се някъде да намеря пълен списък на участниците.
— Съмнявам се. Местните бойни групи почти не пазеха лични документи на членовете си. Това щеше да е равностойно на смъртна присъда, ако попаднеха в ръцете на имперското разузнаване.
— Знам — Уинтър погледна над кошчето към нея. — И така стигаме до задънена улица.
— Може би.
Лея погледна разсеяно покрай нея, опитвайки се да си припомни всичката информация за Мара. Не беше кой знае какво. Доколкото знаеше, преди създаването на съюза тя не беше имала никакви връзки с Империята, които да потвърждават подозренията на Уинтър. А и преди по-малко от два месеца Мара беше помолила Люк да й помогне да освободи Карде от затворническата килия на флагманския кораб на върховния адмирал Траун. Ако наистина беше имперски агент, цялата операция беше напълно безсмислена.
— Според мен — започна замислено тя — на която и страна да е била преди, сега Мара вече не е към нея. В момента вярна на Карде и групата му.
Уинтър се усмихна.
— Това джедайско прозрение ли е, ваше височество? Или е резултат от дългия ви дипломатически опит?
— По малко и от двете — отвърна Лея. — Струва ми се, че няма защо да се страхуваме от нея.
— Дано да сте права — Уинтър вдигна ръка: — Да сложа ли и Джейна в креватчето й?
Лея сведе поглед. Очите на Джейна бяха плътно затворени, малките й устни се движеха, сякаш още сучеше.
— Да, благодаря ти — каза тя и погали дъщеря си по бузата. — Приемът за сарканската делегация още ли продължава? — попита тя, отдръпна се от Джейна и се протегна, за да раздвижи изтръпналите си мускули.
— Когато минах, още имаше хора — отвърна Уинтър, вдигна Джейна и я положи в креватчето до Джейсън. — Мон Мотма ме помоли да ви предам да се отбиете за няколко минути, ако имате възможност.
— Не се съмнявам — измърмори Лея, стана и отиде до гардероба. Една от малките привилегии на майчинството беше, че имаше непоклатимо извинение да се измъква от не особено важните управленски прояви, които винаги отнемаха повече време, отколкото заслужаваха. А сега Мон Мотма се опитваше да я вкара отново в цялата тази лудница. — Съжалявам, но ще я разочаровам — добави тя. — Имам по-спешни занимания в момента. Ще наглеждаш ли близнаците?
— Разбира се — кимна Уинтър. — Мога ли да ви попитам къде отивате?
Лея избра от гардероба нещо по-прилично от нощницата, с което да може да се появи пред хора, и започна да се облича.
— Отивам да видя какво мога аз да открия за миналото на Мара Джейд — отвърна тя.
Усети изненадата на Уинтър.
— И как ще го направите?
Лея се усмихна строго.
— Ще я попитам.
Стоеше пред нея с наполовина скрито от качулката на робата лице. Жълтите очи блестяха пронизващо през безкрайното разстояние между тях. Устните му мърдаха, но думите бяха погълнати от ужасния писък на сирените, който изпълваше Мара с усещане за неотложност и бързо прерастваше в паника. Между нея и императора се появиха две фигури — тъмният величествен образ на Дарт Вейдър и по-малката, облечена в черно фигура на Люк Скайуокър. Застанаха пред императора един срещу друг и извадиха лазерните си мечове. Остриетата се кръстосаха, блестящо червено-бяло срещу блестящо зелено-бяло. Джедаите бяха готови за битка.
Изведнъж остриетата се разделиха и с вик на омраза, който за миг заглуши воя на сирените, двамата се обърнаха и се нахвърлиха срещу императора.
Мара чу собствения си вик. Искаше да се притече на помощ на господаря си. Но разстоянието бе твърде голямо, а тялото не й се подчиняваше. Тя извика предизвикателно в опит поне да привлече вниманието им върху себе си. Но Вейдър и Скайуокър сякаш не я чуха. Те се разделиха, застанаха от двете страни на императора и вдигнаха високо лазерните си мечове. Императорът гледаше право към нея.
Мара отвърна на погледа му, отчаяно й се искаше да избяга от надвисналото бедствие, а не можеше да помръдне. От втренчения поглед на императора в нея нахлуха хиляди мисли и чувства, блестящ калейдоскоп от болка, гняв и омраза, който се променяше твърде бързо, за да го възприеме. Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици срещу враговете си. Двамата се олюляха от контраудара. Мара ги гледаше с агонизираща надежда, че този път всичко ще приключи другояче. Но не. Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си.
Над вдигнатите лазерни мечове прокънтя далечна гръмотевица… И с разтърсване, което едва не я изхвърли от креслото, Мара се събуди.
