срещне с върховния адмирал Траун, и тя много добре си спомняше усещането в космоса около планетата, където бе загинал императорът.
— И? — подсказа Мара. Дори на самата нея гласът й звучеше напрегнато.
Органа Соло също долови напрежението.
— Знаеш за какво говоря, нали? — попита тя, докато погледът й продължаваше да обикаля светлините на императорския град. — Там все още се усеща сянка от присъствието на императора. Останки от предсмъртния му гняв и омраза. Нещо като… не знам точно какво.
— Като емоционално кръвопролитие — прошепна Мара и образът ненадейно и много живо се появи в съзнанието й. — Отбелязва мястото, където той загина.
Погледна Органа Соло и видя, че тя я наблюдава внимателно.
— Да. Точно на това приличаше.
Мара си пое дълбоко дъх и прогони мрачното усещане от съзнанието си.
— И какво общо има това с мен?
Органа Соло я гледаше изпитателно:
— Мисля, че сама се досещаш.
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
— Не — прошепна Мара, устата й внезапно беше пресъхнала. — Грешиш.
— Нима? — попита меко Органа Соло. — Ти каза, че можеш да чуеш гласа на императора във всяко кътче в галактиката.
— Аз можех да чувам гласа му — излая Мара. — И нищо повече.
Органа Соло леко сви рамене.
— Разбира се, ти си знаеш най-добре. Но все пак си струва да помислиш.
— Добре — отвърна сковано Мара. — Ако това е всичко, можеш да тръгваш.
Органа Соло кимна, излъчването й не показваше никакво раздразнение от това, че я отпращаха като някой слуга.
— Благодаря ти за помощта — каза тя. — Ще се видим скоро.
Усмихна се за последен път, отвори вратата и излезе.
— Не се и надявай — измърмори след нея Мара, обърна се към бюрото и се отпусна в креслото.
Търпението й вече се беше изчерпало. След като Карде беше толкова зает, че не можеше да влезе във връзка с агента си, самият агент трябваше да измъкне нея и Чен от тук. Тя пусна програмата за кодиране и поиска от компютъра връзка с предавателя на дълъг обхват.
Отговорът се появи незабавно на екрана. ДОСТЪПЪТ НЕВЪЗМОЖЕН. СИСТЕМАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ДЪЛЪГ ОБХВАТ ВРЕМЕННО Е ИЗКЛЮЧЕНА.
— Не може да бъде! — изръмжа тя под нос. — И кога ще я поправите?
НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА СЕ КАЖЕ. ПОВТАРЯМ: СИСТЕМАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ДЪЛЪГ ОБХВАТ ВРЕМЕННО Е ИЗКЛЮЧЕНА.
Мара изруга и изключи компютъра. Тази вечер май цялата вселена беше против нея. Вдигна електронния бележник, от който четеше, остави го на бюрото и се изправи. Беше доста късно, преди да дойде Органа Соло, когато беше задрямала на бюрото, и ако изобщо имаше ум в главата си, щеше да зареже всичко и да си легне.
. Приближи се до прозореца, облегна се на гравираната дървена рамка и зарея поглед към безкрайните светлини на града. Опитваше се да мисли.
Не, невъзможно беше. Невъзможно, абсурдно и невероятно. Органа Соло можеше да извърта умните си измислици и да си приказва колкото ще. След пет години живот с мъчителното видение Мара би трябвало да познава собствените си мисли и чувства. Би трябвало да знае кое е истина и кое не. И все пак…
Пред нея се изправи образът от съня. Императорът я гледаше с горчива настоятелност, Вейдър и Скайуокър се нахвърляха върху него. Неизреченото, но доловимо обвинение в жълтите очи — тя не бе успяла да ликвидира Скайуокър в двореца на Джаба и именно провалът й беше довел до този край. Проблясъкът на безсилен гняв, когато двата лазерни меча се вдигнаха над главата му. Последният вик, който щеше винаги да звучи в главата й…
ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!
— Млъкни! — извика тя и рязко удари главата си в рамката на прозореца.
Болката погълна образа и думите. Остана до прозореца дълго, заслушана в яростното туптене на сърцето в ушите си. Противоречиви мисли се гонеха в съзнанието й. Императорът недвусмислено желаеше смъртта на Скайуокър. И въпреки това Органа Соло грешеше. Не можеше да не греши. Мара Джейд, а не някакъв призрак от миналото искаше да убие Люк Скайуокър.
Над сградите в другия край на града блесна разноцветен лъч и се изгуби в облаците, изтръгвайки я от размислите. Часовникът на старата сграда на Сената вече трети век отчиташе отминаването на часовете по един и същ начин. Лъчът промени цветовете си, отново се завъртя наоколо и изчезна.
Един и половина след полунощ. Вглъбена в мислите си, Мара не бе усетила кога е станало толкова късно. И все още не беше намерила никакво обяснение. По-добре да си легне, да се опита да забрави цялата тази объркана история и да поспи. Тя въздъхна и се отдръпна от прозореца.
И замря неподвижно. Дълбоко в съзнанието й просветваше червена лампичка. Над нея бе надвиснала опасност.
Извади малкия бластер от кобура на лявата китка и се ослуша внимателно. Погледна за миг отново през прозореца, зачуди се за момент дали някой не я наблюдава отвън, и безшумно се приближи до вратата. Допря ухо и се ослуша.
В първия момент не чу нищо. След това долови звук от приближаващи стъпки, който едва проникваше през дебелото дърво. Внимателни, но решителни крачки, издаващи присъствието на професионални войници. Тя се стегна, но стъпките отминаха към далечния край на коридора. Мара преброи до десет, за да им даде достатъчно голяма преднина, предпазливо отвори вратата и погледна навън.
Бяха четирима, облечени в униформите на охраната на двореца. Вървяха подредени в каре — един отпред, един отзад и двама встрани. Стигнаха до фоайето и забавиха крачка. Водачът внимателно се огледа, махна рязко и четиримата изчезнаха зад ъгъла. Там бяха стълбите, които водеха надолу към основната част на двореца, а нагоре — към кулата и жилищните помещения.
Мара ги изпрати с поглед, внезапният прилив на адреналин прогони умората й. Начинът, по който вървяха, очевидната им предпазливост, сигналът с ръка, предчувствието й за опасност — всичко водеше до едно-единствено заключение. Имперското разузнаване бе проникнало в двореца.
Тръгна към бюрото, но изведнъж спря, тихо проклинайки. Една от първите задачи на групата сигурно щеше да бъде да проникнат в комуникационната система и главния компютър. Всеки опит да вдигне тревога щеше да бъде прехванат и така щеше да ги предупреди, че са забелязани. Трябваше да ги спре сама. Стисна здраво бластера, измъкна се от стаята и тръгна по дирите им.
Стигна до ъгъла и тъкмо внимателно надничаше, когато чу тихо щракване на спускане на предпазител на бластер зад гърба си.
— Достатъчно, Джейд — прошепна някой в ухото й. — Свали оръжието. Всичко свърши.
ГЛАВА 9
Адмирал Дрейсън се облегна в креслото и поклати глава:
— Съжалявам Калризиан, генерал Бел Иблис — изричаше го поне за десети път, откак беше започнала срещата. — Просто не можем да поемем риска.
Ландо си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере останалото му съвсем малко търпение. Дрейсън зачеркваше с лека ръка творението, което той бе създал с толкова труд и пот.
— Адмирале…
— Рискът не е толкова голям, адмирале — намеси се спокойно Бел Иблис, много по-любезен от Ландо. — Посочих ви осем места, откъдето бихме могли да вземем бойна фрегата и тя да отсъства по-малко от десет дни.
Дрейсън изсумтя:
— Ако продължи с тази скорост, върховният адмирал Траун за десет дни може да завземе три сектора.
