на всичките ви въпроси.
— На някои от тях — отвърна Траун. — Но вие не можете да ги научите. Не достатъчно бързо.
— Аз контролирам Силата — повтори разгневен Кбаот.
Но Пелаеон долови в гласа му примирителна нотка.
Приличаше на изпаднало в истерия дете, което не знае какво да прави…
— Не — каза Траун и изведнъж гласът му зазвуча успокоително. Вероятно и той беше доловил промяната в гласа на Кбаот. — Галактиката все още не е готова да бъде управлявана от вас, майстор Кбаот. По-късно, когато редът бъде възстановен, ще ви я предам да се разпореждате, както желаете. Но това време още не е настъпило.
Кбаот остана неподвижен за един дълъг момент. Устните му се движеха едва доловимо зад брадата. След това почти неохотно свали ръце и изведнъж мостикът се изпълни с приглушени въздишки, стенания и търкане на ботуши в металната палуба — майсторът джедай бе освободил екипажа от контрола си.
— Никога няма да ми отстъпите Империята — каза той на Траун. — Не по собствена воля.
— Зависи от способността ви да поддържате това, което аз в момента създавам — отвърна Траун.
— И което изобщо няма да се случи без вас, така ли?
Траун вдигна вежди:
— Вие сте майстор джедай. Като гледате в бъдещето, виждате ли възстановяване на Империята без мен?
— Виждам много възможни пътища на бъдещето — каза Кбаот. — И не във всички вие оцелявате.
— Такава е съдбата, пред която се изправят всички воини — кимна Траун. — Но не това ви попитах.
Кбаот се усмихна леко:
— Не си мислете, че сте незаменим за моята Империя, върховен адмирал Траун. Само аз съм незаменим за нея — той огледа нехайно мостика и се изпъна в цял ръст: — Но за момента съм доволен, че именно вие ще поведете войската ми в битка — той погледна строго към Траун: — Ще поведете войската, но няма да унищожите Корускант. Това няма да стане, преди да получа джедаите.
— Както вече казах, не възнамерявам да унищожавам Корускант — отвърна Траун. — Засега страхът и отслабването на увереността, които придружават обсадата, служат на целите ми по-добре.
— На нашите цели — поправи го Кбаот. — Не го забравяйте, върховен адмирал Траун.
— Не забравям нищо, майстор Кбаот — отвърна спокойно Траун.
— Добре — каза също толкова спокойно Кбаот. — В такъв случай можете да продължите да изпълнявате задълженията си. Ако ви потрябвам, аз ще медитирам в покоите си. Ще медитирам за бъдещето на моята Империя — той се обърна и прекоси мостика.
Пелаеон шумно въздъхна, без да съзнава, че е задържал дълго дъха си.
— Адмирале…
— Свържете се с „Неумолим“, капитане — заповяда Траун. — Предайте на капитан Дория, че се нуждаем от екип от петстотин лекари за следващите шест часа.
Пелаеон погледна към мястото на екипажа. Тук-там някой войник стоеше, както трябва, пред екрана на компютъра си или имаше офицер, изправен в приблизителна уставна стойка. Но в по-голямата си част хората лежаха отпуснато, офицерите се подпираха на стените или лежаха на палубата и трепереха.
— Слушам, сър — отвърна той, върна се до мястото си и включи предавателя. — Отлагате ли операцията в Корускант?
— Само ако е абсолютно наложително — отвърна Траун. — Историята не спира своя ход, капитане. Тези, които не могат да вървят в крачка с нея, изостават и се превръщат в обикновени наблюдатели — той отново погледна към вратата, през която беше излязъл Кбаот. — А онези, които се изправят срещу нас — добави меко той, — ще загинат.
ГЛАВА 13
Десетимата пристигнаха на Корускант през нощта преоблечени като явайци, промъкнаха се през тайния вход, който службите за сигурност бяха запечатали, а сега Люк много внимателно отвори. Незабелязаното проникване в кулата не представляваше проблем — все още никой не бе успял да изучи лабиринта от тайни проходи на императора.
Влязоха мълчаливо в апартамента след Люк и Хан за първи път се озова лице в лице с телохранителите, които съпругата му беше избрала да защитават нея и децата й от Империята. Група ногри.
— Поздравяваме те, лейди Вейдър — измяука тържествено първият от сивокожите пришълци, коленичи на пода и разпери встрани ръце. Останалите го последваха. Хан беше готов да се закълне, че в тясното антре на апартамента няма да има място да коленичат всички. Но те се справиха някак и това ясно говореше за подвижността им. — Аз съм Какмейм, воин от клана Айкмир — продължи ногрито с лице към пода. — Командир на почетната стража на малараши. Отсега нататък ще ви служим вярно и ще ви защитаваме с цената на живота си.
— Изправете се — заповяда Лея царствено. Хан погледна крадешком към нея, лицето и позата й бяха тържествени като гласа й. Такова отношение обикновено автоматично задействаше присъщото му неподчинение, но на Лея й отиваше. — Като малараши ви приемам на служба.
Ногрите се изправиха също толкова безшумно, колкото се бяха проснали на пода.
— Заместникът ми Мобвекар от клана Хакхар — кимна към сънародника си вдясно Какмейм. — Той ще води втората стража.
— Съпругът ми Хан Соло — Лея посочи Хан.
Какмейм се обърна към него и Хан едва се сдържа да не сграбчи бластера.
— Поздравяваме те — измяука тържествено пришълецът.
— Ногрите почитат принц-консорта на лейди Вейдър.
Принц-консорт ли!? Хан погледна изненадан Лея. Тя запази сериозното си изражение, но той видя как ъгълчетата на устните й се разтягат в насмешлива усмивка.
— Благодаря — изръмжа Хан. — Радвам се, че се запознахме.
— Здравей, Кабарак — протегна ръка към друг ногри Лея.
— Чудесно е, че се виждаме отново. Надявам се, че майката на рода е в добро здраве?
— Много е добре, господарке — отвърна ногрито, пристъпи напред и пое ръката й. — Изпраща поздравите си и подновена клетва за вярност.
Вратата зад ногрите се отвори и влезе Чубака.
— Някакви проблеми? — попита Хан, доволен, че е намерил повод да прекъсне размяната на любезности.
Чубака изръмжа отрицателно и набързо огледа пришълците. Забеляза Кабарак, приближи се и изръмжа за поздрав. Кабарак му отговори.
— Кой друг ще бъде под нашата защита, лейди Вейдър?
— попита Какмейм.
— Помощничката ми Уинтър и близнаците — отвърна Лея. — Елате, ще ви разведа навсякъде.
Тя тръгна към спалнята, последвана от Какмейм и Мобвекар. Останалите ногри се пръснаха в апартамента и се заеха внимателно да разглеждат стените и прозорците. Чубака и Кабарак тръгнаха към стаята на Уинтър, говорейки си тихо.
— Все още не си готов да ги приемеш, нали? — попита Люк.
— Не — призна Хан, наблюдавайки Чубака и Кабарак. — Но май нямам избор.
Усети как Люк свива рамене.
— Двамата с Чуй можете да останете — предложи той. — С Ландо и Мара сами ще отидем на Затънтената земя.
— А защо не вземете ногрите? — предложи сухо Хан. — Там поне няма защо да се тревожите някой да не ги забележи.
— И тук никой няма да ни види — измяука сериозен глас до лакътя му.
Хан подскочи, сграбчи бластера и се извърна. До него стоеше един ногри. А само допреди миг бе готов да се закълне, че наоколо няма нито един от ниските пришълци.
