— Винаги ли се промъквате по този начин? — попита рязко.
Пришълецът наведе глава:
— Поднасям извиненията си, консорт на лейди Вейдър. Не исках да ви обидя.
— Те са чудесни ловци — подхвърли Люк.
— Да, чувал съм — кимна Хан и се обърна отново към Люк. Наистина беше смайващо, но не способността на пришълците да защитават Лея и близнаците го тревожеше. — Виж, Люк…
— Няма никаква опасност, Хан — прекъсна го спокойно Люк. — Повярвай ми. Лея вече им повери живота си веднъж.
— Вярно — въздъхна Хан. Опита се да прогони от съзнанието си мисълта за Лея и близнаците в ръцете на Империята… — На космодрума всичко ли мина добре?
— Нямаше проблеми — увери го Люк. — Уедж и неколцина от пилотите от Червения ескадрон ги придружиха до площадката за кацане, а Чуй ги чакаше долу. Никой не ни видя, когато влизахме в двореца.
— Надявам се, че отново си запечатал вратата. Ако вътре се промъкне още един имперски екип командоси, на Лея ще й се отвори доста работа.
— Затворихме я, но не сме я запечатили — поклати глава Люк. — Какмейм ще има грижата, след като излезем.
Хан го погледна изненадано, сърцето му трепна от ужасно подозрение:
— Да не искаш да кажеш, че ще тръгнем веднага?
— Сещаш ли се за по-добър момент? — отвърна Люк. — Ногрите са тук, „Сокол“ е зареден и готов за полет. И до сутринта никой няма да забележи, че Мара е изчезнала.
Хан погледна над рамото му и видя Лея да излиза от спалнята, последвана от двамата ногри. Трябваше да признае, че предложението на Люк бе разумно, макар че се надяваше да прекара още известно време с Лея. А през това време Империята щеше да продължи да произвежда клонинги…
— Добре — изръмжа той. — Както кажеш. Потегляме веднага.
— Знам какво ти е — каза съчувствено Люк. — И страшно съжалявам.
— Забрави. Какъв е планът?
— С Ландо ще се опитаме да измъкнем Мара — отвърна сериозно Люк. Явно Хан не беше настроен да му съчувстват. — Вие с Чуй пригответе „Сокол“ и минете да ни вземете. И да не забравите дроидите.
— Няма — кимна Хан и сви нацупено устни. Не стига, че трябваше да остави Лея и децата, за да се промъкне в поредната имперска крепост, но и се налагаше да изтърпи Трипио и остроумните му забележки. Положението ставаше от хубаво по-хубаво. — Взе ли сдържащия болт, който Чуй направи?
— В мен е — кимна Люк и потупа джоба си. — Знам къде трябва да го поставя.
— Внимавай да не пропуснеш момента — предупреди го Хан. — Ако раздразниш дроида пазач, после единствената възможност да го спреш е, като му счупиш главата.
— Така е — кимна Люк. — Ще се срещнем там, където скрихме кораба на ногрите, Чуй знае мястото — той се обърна и тръгна към вратата.
— Късмет — пожела му под нос Хан и се обърна… — А ти какво искаш? — попита ядосано той.
Ногрито до него сведе глава:
— Не исках да ви обидя, консорт на лейди Вейдър — отвърна той, извърна се и продължи огледа на стените.
Хан намръщено потърси с поглед Лея. Добре, щеше да замине още тази вечер, но нямаше да тръгне никъде, преди да си вземе сбогом със съпругата си. Насаме.
Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици към враговете си. Двамата се олюляха от контраудара. Мара ги гледаше с агонизираща надежда, че този път всичко ще приключи другояче. Но не. Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си…
Мара се събуди стресната и несъзнателно протегна ръка за бластера, забравила, че е без оръжие. Викът от съня прозвуча като писък на дроида пазач пред вратата на стаята. Но сигналът за тревога бе пресечен рязко…
Ключалката щракна. Търсещите ръце на Мара попаднаха на електронния бележник, от който беше чела, преди да заспи, вратата се отвори и тя го хвърли с всичка сила към тъмната фигура в рамката на вратата. Но импровизираното оръжие не стигна до целта си. Фигурата вдигна ръка и бележникът спря рязко във въздуха.
— Спокойно, Мара — прошепна мъжът и пристъпи в стаята. — Аз съм, Люк Скайуокър.
Мара изненадано се вторачи в тъмнината и се присегна мислено към натрапника. Наистина беше Скайуокър.
— Какво искаш? — попита тя рязко.
— Дошли сме да те измъкнем — отвърна Скайуокър, приближи се до бюрото и включи нощната лампа. — Хайде, обличай се.
— Така ли? — отвърна Мара и премига за момент, докато очите й свикнат със светлината. — Нещо против да ми кажеш къде отиваме?
Върху челото на Скайуокър се появи бръчка.
— На Затънтената земя — отвърна той. — Казала си на Лея, че можеш да я намериш.
Мара го изгледа подозрително:
— Наистина мога. А кога съм казвала, че ще водя някого там?
— Трябва да го направиш, Мара — рече Скайуокър. В гласа му се долавяше толкова дразнещата я идеалистична добросъвестност. Онази добросъвестност, която я беше спряла да убие Кбаот на Джомарк. — На прага сме на нова война на клонинги. Трябва да я спрем.
— Спрете я — отвърна тя. — Това не е моя война, Скайуокър.
Думите излязоха по-скоро автоматично и тя го знаеше. В мига, когато бе казала на Органа Соло за тайната съкровищница на императора, се беше обрекла на страната на Новата република и сега бе длъжна да прави всичко необходимо. Дори ако това означаваше лично да ги отведе на Затънтената земя.
Скайуокър сигурно също си даваше сметка за това с развитите си джедайски сетива. За щастие имаше благоразумието да не го каже на глас.
— Добре — изръмжа тя и свали крака от леглото. — Почакай ме отвън, ей сега ще дойда.
Докато се обличаше, обиколи наоколо с много по-слабите си способности в Силата и не се изненада, когато отвън видя Калризиан. Но пък наистина се изненада от състоянието на дроида пазач. Заради рязкото прекъсване на сигнала за тревога очакваше да намери дроида разпилян на парчета в антрето, а вместо това той седеше непокътнат до вратата и тихо пиукаше гневно или от недоволство.
— Сложихме му сдържащ болт — отговори на незададения й въпрос Скайуокър.
Тя се взря и забеляза плоското устройство, прикрепено в горната част на дроида.
— Мислех, че не може да се сложи сдържащ болт на дроид пазач.
— Не е лесно, но Хан и Чуй измислиха начин — каза Скайуокър и тримата тръгнаха по коридора към турболифта. — Те се надяват това да направи проникването в затвора по-малко подозрително.
— Проникването в затвора!
Мара погледна отстрани Скайуокър и изведнъж видя цялата история в нова светлина. Пред нея вървеше Люк Скайуокър, рицар джедай, герой от времето на бунта, стълб на закона и справедливостта, който се беше изправил срещу Новата република, от Мон Мотма до последния човек, за да я измъкне. Мара Джейд, контрабандистка, на която не дължеше нищо и която при това се бе заклела, че ще го убие. При това вярваше, че Мара ще му помогне.
— Интересен номер — измърмори тя и хвърли поглед към напречния коридор, който прекосиха. Не се виждаше никой. — Ще трябва да накарам Соло да ми го покаже.
Калризиан приземи плъзгача на някакъв стар частен космодрум. „Хилядолетен сокол“ вече беше там. Нетърпелив и нервен, Чубака ги очакваше пред отворения люк.
— Точно навреме — измърмори Соло, когато Мара и Скайуокър влязоха в пилотската кабина.
Едва седнаха, и той вдигна кораба. Беше не по-малко нервен от уукито.
— Е, Мара, накъде отиваме?
— Курс към Оброа скай — отвърна тя. — Тогава това беше последната ни спирка преди Затънтената земя. Ще трябва да установя по-нататъшния маршрут, докато стигнем там.
