— Слушам, сър! — отвърна Тшел и се втурна към предавателя.
— Не съм искал никаква охрана, върховен адмирал Траун — каза Кбаот, като изражението на лицето му се колебаеше между раздразнение и подозрителност. — Нито пък други пътници.
— От доста време планирам да изпратя генерал Ковел да поеме командването на гарнизона в планината Тантис — отвърна Траун. — Както и да допълня тамошните части. Струва ми се, това е една удобна възможност.
Кбаот погледна Пелаеон и отново се обърна към Траун.
— Добре тогава — каза накрая, очевидно се беше установил на раздразнението. — Но това ще бъде мой кораб, не на Ковел. Аз ще давам заповедите.
— Разбира се, майстор Кбаот — отвърна успокояващо Траун. — Точно така ще кажа и на генерала.
— Добре — устните на Кбаот се движеха колебливо зад дългата бяла брада и за миг на Пелаеон му се стори, че джедаят отново ще изгуби контрол над себе си. Той наклони леко глава на една страна и възвърна самообладанието си. — Добре — повтори той рязко. — Ще бъда в покоите си. Извикайте ме, когато приготвите кораба.
— Както желаете — кимна Траун.
Кбаот отново ги изгледа, обърна се и закрачи отсечено.
— Съобщете на генерал Ковел за промяната в плановете, капитане — заповяда Траун, изпращайки с поглед отдалечаващия се Кбаот. — В компютъра има готов списък с определените за матриците за клониране войници, помощниците на Ковел да уредят прехвърлянето им на борда на „Драклор“. И да пратят за охрана най-добрите части на генерала.
Пелаеон намръщено го изгледа. Хората на Ковел, както и самият генерал трябваше да потеглят в помощ на десантните части на Куат Кристак.
— Мислите ли, че планината Тантис е в опасност? — попита той.
— Не ми се вярва — отвърна Траун. — Въпреки това нищо чудно нашият прозорлив майстор джедай наистина да е засякъл нещо важно, макар че вероятно е някакво раздвижване сред местното население. Но най-добре е да не поемаме излишни рискове.
Пелаеон погледна през илюминатора към звездата на системата на Корускант.
— Възможно ли е да има нещо общо с бунтовниците?
— Съмнявам се — отвърна Траун. — Няма никакви признаци, че са научили за съществуването на Затънтената земя, да не говорим за планиране на някакво действие срещу нас. Ако това се случи, веднага ще разберем за намеренията им.
— Чрез източника Делта.
— И по обичайните канали на разузнаването — Траун се усмихна леко: — Все още ви смущава получаването на информация от източник, който не познавате, нали?
— Донейде, сър — призна Пелаеон.
— Гледайте на това като на каляване на вярата ви в мен. Някой ден ще прехвърля Делта под ваше командване. Но моментът все още не е дошъл.
— Слушам, сър — Пелаеон погледна към вратата, през която бе излязъл Кбаот.
Срещата с майстора джедай събуждаше неприятни спомени, отдавна погребани в паметта му. Нещо, свързано с Кбаот и Затънтената земя…
— Изглеждате разтревожен, капитане — отбеляза Траун.
Пелаеон поклати глава:
— Не ми харесва идеята да позволим на Кбаот да влезе в планината Тантис, адмирале. Не знам защо, просто не ми харесва.
Траун проследи погледа му.
— Не бих се тревожил толкова — каза той спокойно. — Всъщност това по-скоро е разрешение на проблема ни.
Капитанът го погледна смръщено:
— Не разбирам.
Върховният адмирал се усмихна отново:
— Всичко с времето си, капитане. Сега трябва да обърнем внимание на належащите въпроси. Готов ли е флагманският ми кораб?
Пелаеон отхвърли страховете. Предстоеше им нападение в сърцето на бунтовниците, не беше време да обръща внимание на неясни тревоги.
— „Химера“ очаква единствено заповедите ви, адмирале — отговори уставно той.
— Добре — Траун огледа мостика. — Проверете дали и останалата част от бойната група е готова, и съобщете, че ще изчакаме потеглянето на „Драклор“ — той погледна през илюминатора и меко добави: — И след това ще припомним на бунтовниците какво значи да воюваш.
ГЛАВА 14
Мара и Люк стояха смълчани, към тях се приближаваше сенчеста фигура с качулка, в ръката й блещукаше лазерен меч. Зад нея се извисяваше старец, в погледа му бляскаха налудничави пламъци, от ръцете му изскачаха светкавици. Неясната фигура спря и вдигна лазерния меч. Люк се отдръпна от Мара и извади меча си, съзнанието му беше пълно с ужас и страх…
Пискливият вой на сирените в коридора нахлу в апартамента и изтръгна Лея от обятията на съня. Кошмарът се разпадна, оставяйки в съзнанието й болезнено жива картина на надвиснала опасност.
В първия миг си помисли, че сирените вият заради Люк и Мара, след това — че втори имперски екип командоси е нахлул в двореца. Но когато се разсъни достатъчно, за да разпознае сигнала, разбра, че положението е още по-лошо.
Корускант беше нападнат.
В другия край на стаята близнаците се разплакаха.
— Уинтър! — извика Лея, сграбчи робата си и се отправи към близнаците с цялото спокойствие, което успя да събере.
Уинтър вече стоеше полуоблечена на прага на стаята.
— Това е сигнал за бойна тревога — надвика тя сирените.
— Знам — отвърна Лея и завърза колана на робата си. — Веднага трябва да отида в щаба.
— Разбрано — кимна помощничката й и напрегнато се взря в лицето й. — Как сте?
— Сънувах кошмар — отговори Лея и най-сетне намери ботушите си. Уинтър винаги забелязваше подобни неща, дори и в най-голямата бъркотия. — Люк и Мара се биеха с някой. И сякаш не вярваха, че ще го победят.
— Сигурна ли сте, че е било само сън?
Лея прехапа устни и намъкна и втория ботуш.
— Не знам — призна тя. Ако не беше сън, а джедайско прозрение… — Не, трябва да беше сън. Още в космоса Люк ще разбере, ако на Затънтената земя е Кбаот или някой друг обърнат в тъмната страна на Силата джедай. При такива обстоятелства няма да рискува да започнат операцията.
— Дано да е така — Уинтър не изглеждаше много убедена.
— Не се тревожи за тях — каза Лея. — Сигурно е само кошмар, предизвикан от воя на сирените — и подхранен от гузна съвест, добави тя наум, задето позволи на Хан и Люк да я предумат да им разреши да заминат за Затънтената земя. — Ще наглеждаш близнаците, нали?
— Ще ги държим под око — обеща Уинтър.
— Ние ли?
Лея изненадано се огледа и едва сега забеляза Мобвекар и още двама ногри, заели позиции в сенките около креватчето на децата. Не бяха там, когато тя си легна, значи са се промъкнали от всекидневната, след като замлъкнаха сирените. А тя не ги беше забелязала.
— Вървете спокойно, лейди Вейдър — обади се Мобвекар. — Наследниците ви ще бъдат защитени.
— Знам — отвърна сериозно Лея.
Взе предавателя от нощното шкафче, зачуди се дали да се обади да поиска подробна информация, но го пусна в джоба на робата си. Точно сега хората в щаба едва ли имаха време да обясняват на някой цивилен
