— Вече съм го направил.
„Сокол“ се спускаше през горните слоеве на атмосферата, компютърът беше определил предполагаемото местоположение на планината Тантис.
— Е, ако питаш мен, сега не е време да рискуваш — каза Хан и набързо огледа картата на радарите. Най-добре беше още сега да завият на юг — така гората щеше да ги прикрива при спускането към повърхността и при кацането.
— Някакви предложения, как да решим проблема? — попита Люк.
— Едно-единствено — отвърна Хан и промени посоката към далечната планина. — Да я оставим в „Сокол“, когато кацнем.
— Жива ли?
Хан си помисли, че в други периоди от живота му този въпрос нямаше да изглежда толкова абсурден.
— Разбира се, че жива — отвърна той сковано. — Има много начини да я накараме да седи мирно.
— Наистина ли мислиш, че тя ще се съгласи да остане на кораба?
— Не е казано, че трябва да я питаме.
Люк поклати глава:
— Не можем да го направим, Хан. Тя трябва да премине през това.
— През кое? — изръмжа приятелят му. — Унищожаването на фабриката за клониране или убийството ти?
— Не знам — отвърна тихо Люк. — Може би и през двете.
Още преди да се присъедини към Бунтовническия съюз, Хан не обичаше много горите. Но това не означаваше, че ги мрази. Обикновеният контрабандист не се замисляше много за тях. През по-голямата част от времето само товариш и разтоварваш из схлупени мрачни космодруми, като на Мос Ейсли на Абрегадо, а в малкото случаи, когато срещата е в гората, оставяш клиента да разглежда дърветата, докато ти внимателно го държиш под око. Така у Хан се бе породило смътното усещане, че всяка гора е като всички останали.
Обвързването със съюза промени представите му. На Ендор, Корстрис, Федж и на още десетина планети беше научил от личен опит, че всяка гора е различна, със свои растения, животни и какви ли не главоболия за случайния посетител. Още един предмет, по който съюзът му беше дал повече уроци, отколкото беше искал да получи.
Гората на Затънтената земя изцяло се вместваше в общия модел. Първият проблем бе как да прокарат „Сокол“ през клоните на дърветата, без да оставят след себе си дупка, която патрулиращ имперски изтребител би пропуснал само ако пилотът е заспал в креслото. Наложи се да намери някаква пролука — в случая едно паднало дърво — и след това буквално да обърне кораба на една страна. Заради гравитационното поле на планетата това се оказа много по-сложно, отколкото при някой астероид. Едва след това видя втория слой растителност и просто отнесе върховете на по-ниските дървета, преди да стабилизира „Сокол“ и да го спусне на повърхността, мачкайки доста храсти.
— Добро приземяване — подхвърли сухо Ландо, разтри рамото си там, където го беше притиснал коланът, а Хан изключи агравитаторите.
— Поне чинията на радарите си е на мястото — отвърна рязко той.
Ландо потрепери:
— Никога няма да го забравиш, нали?
Хан сви рамене и включи уредите за проверка на формите на живот наоколо. Време беше да разберат какво ги очакваше отвън.
— Ти обеща, че няма да получи и драскотина — напомни той.
— Добре — измърмори Ландо. — Следващия път ще счупя енергийните генератори, а ти ще вкараш кораба в „Звездата на смъртта“.
Изобщо не беше смешно. Ако Империята наистина си беше възвърнала достатъчно от старите ресурси, Траун като нищо можеше да се опита да построи още едно от проклетите неща.
— Ние сме готови — подаде главата си през вратата Люк. — Какво е положението?
— Не е много зле — отвърна Хан и прегледа данните на екрана. — Отвън има някаква група животни, но се държат на разстояние.
— Колко са големи? — попита Ландо и се надвеси над рамото му, за да погледне екрана.
— И колко са на брой? — добави Люк.
— Петнайсетина — отвърна Хан. — Ако се наложи, лесно ще се справим с тях. Да излезем да видим.
Мара и Чубака ги чакаха при люка заедно с Арту и Трипио, който за разнообразие бе решил да мълчи.
— С Чуй излизаме първи — каза Хан и извади бластера си. — Вие наблюдавайте оттук.
Натисна бутона, люкът се отвори, стълбичката се спусна и се опря в нападалите листа с приглушен шум. Хан тръгна пръв, като се опитваше да гледа във всички посоки наведнъж.
Забеляза първото животно още преди да стигне до последното стъпало — сиво, с малки бели петънца по гърба, дълго близо два метра от носа до опашката. Лежеше до ствола на едно дърво и внимателно следеше движението му с малките си очички. По зъбите и ноктите му недвусмислено личеше, че е хищник. Чубака изръмжа тихо.
— Да, забелязах го — прошепна Хан. — Наблизо има още четиринайсет.
Уукито изръмжа отново и вдигна ръка.
— Прав си — съгласи се замислено Хан, без да изпуска от поглед хищника. — Наистина ми изглежда познато. Нещо като онзи пантак на Мантеса, а?
Чубака помисли и изръмжа отрицателно.
— Е, после ще се сетим — реши Хан. — Люк?
— Тук съм.
— С Мара започнете да разтоварвате екипировката — заповяда Хан, като не изпускаше от очи хищника. Звукът от разговора сякаш не му правеше никакво впечатление. — Първо извадете въздушните шейни — Ландо, ти ще ни прикриваш. Бъди нащрек.
— Разбрано — извика Ландо.
От кораба се разнесоха неясни щраквания и тракания. Люк и Мара изваждаха от гнездата им първите две въздушни шейни. След няколко секунди се чу тихо бръмчене от включените агравитатори. Изведнъж долови шум от смачкани листа и клонки и хищникът скочи.
— Чуй! — успя да извика Хан, преди животното да се стовари върху него.
Стреля, улучи звяра право в гърдите и се хвърли на земята, а трупът падна до главата му. Чубака нададе бойния вик на уукитата, завъртя лъка си във всички посоки, стреляйки непрекъснато, тъй като от дърветата излизаха все повече животни. Някой извика откъм люка, проблесна втори изстрел на бластер.
С периферното си зрение Хан зърна как към него се стрелват остри нокти, но не можеше да направи нищо, за да ги избегне.
Вдигна ръка пред лицето и изви глава назад. Хищникът се стовари върху него и го повали на земята. Усещаше натиска върху себе си, ноктите раздраха връхната му дреха, прониза го остра болка…
Изведнъж натискът престана. Хан свали ръката си, животното беше застанало пред стълбичката и се готвешд да скочи в „Сокол“. Той се извърна и стреля, но в този момент друг изстрел от вътрешността на кораба уцели хищника.
Чубака изръмжа предупредително. Хан нямаше време да се изправи, извъртя се рязко настрани и видя още няколко животни, които се носеха към него. Повали едното с няколко бързи изстрела и тъкмо се опитваше да извърти бластера, за да вземе на мушка второто, когато пред лицето му се появиха крака в черни ботуши. Ослепителен зелен лъч улучи животните и те се строполиха на земята.
Хан се обърна по корем, изправи се с мъка и се огледа. Приведен пред него стоеше Люк, стиснал лазерния меч. От другата страна на стълбичката се бе изправил Чубака. В краката му се въргаляха три трупа.
Той обърна глава към безжизнените животни около себе си. Сега, когато можеше да ги разгледа
