през буйната растителност. Натъкнаха се на гнездо от шестокраки, дълги половин метра създания, които ги нападаха, хапеха и драскаха с нокти. За щастие ноктите и зъбите им бяха предназначени за доста по-малки жертви и ако не се брояха чудесните отпечатъци от челюсти по левия крак на Трипио, никой не пострада. Трипио хленчеше повече, отколкото инцидентът и повредата по крака му предполагаха, и вероятно именно звукът привлече някакво животно с кафява глава, което се нахвърли отгоре им няколко минути по-късно. Хан веднага стреля, но не улучи и се наложи Люк да използва лазерния си меч, за да го свали от ръката на Трипио. След тази случка дроидът изглеждаше още по-склонен да продължи с оплакванията, но Хан го заплаши, че ще го изключи и ще го остави на лешоядите. За щастие най-сетне попаднаха на сухото дере, каквото се надяваха да намерят. Без по-нататъшни нападения развиха много по-висока скорост и когато слънцето се скри и под дърветата започна да се смрачава, бяха изминали около десет километра.
— Събужда толкова чудесни спомени, нали? — подхвърли подигравателно Мара, свали раницата си и я остави до едно малко храстче в края на дерето.
— Да, съвсем като на Миркр — съгласи се Люк и отряза с лазерния меч поредния трънлив храст. — Знаеш ли, така и не разбрах какво се случи, след като заминахме.
— Точно каквото очакваше — отвърна Мара. — Изнесохме се няколко минути преди канонерките на Траун да нахлуят в базата. И след това замалко не ни хванаха, защото Карде настояваше да останем да погледаме.
— Затова ли ни помагаш сега? Защото Траун е обявил награда за главата на Карде?
— Нека да си изясним нещата още сега, Скайуокър — изръмжа тя. — Аз работя за Карде, а той вече каза, че ние няма да вземаме страна във войната. Единствената причина да съм тук е, че знам какво е било по време на Войните на клонингите и не искам да виждам как група клонинги с безизразни лица отново се опитват да управляват галактиката. А ти си тук само защото аз не мога сама да разруша устройствата за клониране.
— Разбирам — кимна Люк, отряза още един бодлив храст и прибра лазерния меч. Присегна се със Силата, повдигна двата храста от земята и ги пренесе в дъното на дерето.
— Е, едва ли ще спрат някой, който е твърдо решен да стигне до нас — реши той, оглеждайки преценяващо импровизираната ограда. — Но поне ще го забави малко.
— И какво от това? — измърмори Мара, извади пакет с храна и разкъса опаковката. — Да се надяваме, че Затънтената земя не е едно от благословените места, където големите хищници се появяват само нощем.
— За щастие сензорите на Арту ще ги открият, преди да дойдат твърде близо — отвърна Люк.
Извади отново лазерния меч и за всеки случай отряза още два трънливи храста. Понечи да го прибере, но усети леката промяна в излъчването на Мара. Обърна се към нея. Тя беше впила поглед в лазерния меч, пакетът с храната висеше забравен в ръката й, на лицето й се беше изписало напрежение.
— Мара? Добре ли си?
Тя виновно отклони поглед настрани.
— Разбира се — прошепна тя. — Нищо ми няма.
Изгледа го кръвнишки и яростно задъвка.
— Както кажеш — Люк прибра лазерния меч и със Силата премести новите храсти върху останалите. Огледа ги и реши, че преградата още не е достатъчно голяма. Може би, ако добавеше някоя от лианите, които висяха от дърветата…
— Скайуокър!
Той се обърна:
— Да?
Мара го гледаше напрегнато:
— Трябва да те питам нещо. Никой друг не знае истината. Как загина императорът?
Люк я изгледа изучаващо. Въпреки сумрака виждаше болката в очите й, горчивите спомени за богатия живот и блестящото бъдеще, отнети й при Ендор. Но заедно с болката се четеше и силна решителност. Мара наистина искаше да научи истината независимо колко мъка щеше да й причини.
— Императорът се опита да ме обърне в тъмната страна на Силата — заразказва той. Отдавнашните спомени предизвикваха болка и у него. Едва не бе загинал тогава на Ендор. — Малко оставаше да успее. Искаше да го нападна, но в последния момент вместо него да ударя Вейдър. Предполагам, мислел е, че ако убия Вейдър в гнева си, ще може да докосне съзнанието ми с тъмната страна.
— И затова двамата се нахвърлихте върху императора — обвини го тя. В погледа й изведнъж блесна гняв. — Нападнахте го двамата…
— Чакай малко — прекъсна я Люк. — Дори не съм го докоснал. Спрях още след първата крачка.
— Какво говориш?! Видях те. Двамата се нахвърлихте срещу него с лазерните си мечове. Видях те…
Люк я гледаше изненадано, изведнъж осъзнавайки истината. Мара Джейд, Ръката на императора, можеше да чува гласа му от всяко кътче в галактиката. Тя беше поддържала контакт с господаря си в момента на смъртта му и беше видяла всичко.
Само че не бе видяла правилно.
— Аз не го нападнах, Мара — каза той. — Императорът замалко не ме уби, но Вейдър го сграбчи и го хвърли в отвора на шахтата. Не можех да направя нищо, дори и да исках. Лежах на пода парализиран от светкавиците, с които той ме удари.
— Какво искаш да кажеш с това „дори да исках“? — изсумтя презрително Мара. — Нали затова отиде на борда на „Звездата на смъртта“?
Люк поклати глава.
— Не, отидох, за да се опитам да върна Вейдър от тъмната страна на Силата.
Мара се извърна. Люк усещаше вихъра от объркани чувства в нея.
— Защо да ти вярвам? — попита тя накрая.
— Защо да те лъжа? Ако не бях там, Вейдър едва ли щеше да се хвърли отгоре му. В този смисъл съм отговорен за смъртта на императора.
— Точно така, виновен си — съгласи се отривисто Мара. Но преди да го каже, се долови секунда колебание. — И аз няма да го забравя.
Люк кимна мълчаливо, чакаше я да продължи. Но тя също мълчеше и след малко той отново се обърна към бодливите храсти.
— На твое място бих внимавала повече с тези неща — подхвърли Мара зад него, гласът й отново беше студен и овладян. — Не искаш да сме като хванати в капан, ако нещо голямо прескочи храстите, нали?
— Права си — кимна Люк, схващайки двоякия смисъл на думите й. Предстоеше им работа и докато не я свършеха, тя имаше нужда от него жив.
И след това тя трябваше да посрещне съдбата, която й беше приготвена. Или да си избере нова съдба. Той прибра лазерния меч и мина покрай нея към останалите, които бързо организираха лагера. Време беше да провери дроидите.
ГЛАВА 17
Вратата на залата на Общото събрание се отвори и в големия коридор се изля поток създания и дроиди, които разговаряха оживено в обичайния спектър от различни езици. Лея погледна Уинтър и кимна. Представлението започваше.
— Какви са последните новини? — попита тя, докато навлизаха в тълпата.
— Пристигна интересен доклад от Пантоломин — отвърна Уинтър, оглеждайки нехайно тълпата. — Някакъв ловец на глави твърди, че е проникнал в имперската корабостроителница на Орд Траси, и предлага да ни продаде информация за новата им програма за производство на кораби.
— Не ми се занимава повече с ловци на глави — отсече Лея, опитвайки се да отклони поглед от тълпата. Уинтър наблюдаваше внимателно и с перфектната си памет щеше да запомни всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят разговора им. — Значи полковник Дерлин смята, че можем да му имаме доверие?
— Още не е сигурен. Контрабандистът е изпратил безплатна мостра — информация, че там има три звездни разрушителя, които ще бъдат напълно готови до един месец. Полковник Дерлин каза, че в момента
