отблизо…
— Внимавай, трябва да има още три — предупреди го Люк.
Хан се огледа и съзря две животни, приклекнали за скок в листата.
— Няма да ни нападнат. Успяха ли да се промъкнат в кораба?
— Не стигнаха много навътре — отвърна Люк. — Как ги раздразнихте толкова?
— Не ние — Хан прибра бластера си. — Вие с Мара включихте въздушните шейни.
Чубака изръмжа, беше разпознал животните.
— Прав си, приятелю — кимна Хан. — Наистина там вече се сблъскахме с тях.
— Какво представляват? — попита Люк.
— Наричат се гарали — отвърна Мара, застанала на стълбичката. Все още държеше бластер. Наведе се и внимателно огледа труповете около Чубака. — Империята ги използва като кучета пазачи, обикновено около гранични гарнизони в планините, където не могат да се разположат постове от дроиди. Ултразвуковото излъчване на агравитаторите им напомня рева на животните, с които се хранят. Привлича ги като магнит.
— Значи затова са се струпали тук — кимна Люк, изключи лазерния меч, но го задържа в ръката си.
— Чуват корабни агравитатори от километри — каза Мара. Скочи на земята, коленичи до един от убитите гарали и зарови ръка в козината около врата му. — Ако имат предаватели, в планината Тантис вече знаят, че сме тук.
— Чудесно — измърмори Хан и се наведе над трупа в краката си. — Какво търсим, каишка ли?
— Да — отвърна Мара. — Провери и по краката.
След няколко напрегнати минути се разбра, че нито един от мъртвите хищници няма предавател.
— Може да са наследниците на групата, която императорът е довел да защитава планината — подхвърли Ландо.
— Или това да е родната им планета — каза Мара. — Така и не разбрах откъде произлизат.
— И в двата случая срещата вещае само неприятности — заключи Хан и изрита последния труп от стълбичката на „Сокол“ на земята. — След като не можем да използваме въздушните шейни, ще трябва да вървим пеша.
Зад него се чу електронно подсвирване.
— Извинете, сър — обади се Трипио. — Това и за мен, и за Арту ли се отнася?
— Да, освен ако не сте се научили да летите — изръмжа Хан.
— Ммм, сър, Арту не е екипиран за придвижване през гората — изтъкна Трипио. — След като няма да бъдат използвани въздушните шейни, сигурно може да се измисли нещо друго.
— И то е много просто: ще вървите като всички останали — отсече Хан. Изобщо не му се разправяше с дроида.
— Справихте се на Ендор, ще се оправите и тук.
— Но на Ендор разстоянието бе съвсем малко — напомни му тихо Люк. — От тук до планината са най- малко две седмици път.
— Не си прав — възрази Хан и набързо пресметна. Не беше много зле, но достатъчно. — Най-много осем-девет дни. И още няколко, ако попаднем на неприятности.
— А не може да не попаднем на неприятности — обади се кисело Мара, седна до стълбичката и сложи бластера в скута си. — Повярвайте ми.
— Значи според теб местните жители няма да са особено гостоприемни? — попита Ландо.
— Очаквам да ни посрещнат с опънати лъкове — отвърна Мара. — Тук живеят две различни народности — псадианците и менеришите. И двете не са се отличавали с особена любов към хората още преди императорът да се настани в планината Тантис.
— Е, поне няма да са на страната на Империята — каза Ландо.
— Това не е кой знае какво успокоение — изръмжа Мара. — Ако не са хората, ще ни забавят хищниците. Ще сме истински късметлии, ако стигнем за дванайсет-тринайсет дни вместо за осем.
Хан вдигна глава и внимателно се огледа. Нещо не беше наред…
— Значи ще се спрем на дванайсет — каза той. Трябваше веднага да се махнат от тук. — Да тръгваме. Ландо, Мара, вие разпределете багажа. Чуй, извади всички провизии от неприкосновения запас, за всеки случай ще ги вземем с нас. Люк, тръгни с дроидите и се опитайте да намерите пътека. Може би ще попаднете на някое сухо дере — близо сме до планината, така че не може да няма.
— Абсолютно сте прав, сър — обади се ентусиазирано Трипио и тръгна надолу по стълбичката. — Хайде, Арту!
Чу се приглушено мърморене и всички се заловиха за работа. Хан тръгна към стълбичката, но Люк сложи ръка на рамото му.
— Какво става? — попита той тихо.
Хан посочи с пръст гората:
— Помниш ли онези гарали, които ни наблюдаваха? Сега ги няма.
Люк погледна назад:
— Заедно ли тръгнаха?
— Не знам. Не съм видял кога са изчезнали.
Приятелят му стисна лазерния меч.
— Предполагаш, че са били имперски патрул?
— Или пък са забелязали група от онези животни, които Мара спомена. Усещаш ли нещо?
Люк си пое дълбоко дъх, задържа го за момент и бавно издиша.
— Наблизо няма никой — каза той. — Сигурно вече доста са се отдалечили. Мислиш ли, че трябва да прекъснем операцията?
Хан поклати глава:
— Ако го направим, ще изгубим най-добрата си възможност. Веднага щом разбере, че знаем къде са устройствата за клониране, Империята няма защо да се преструва, че това е един изостанал свят. Когато се върнем с флотата, тук вече ще ни чакат няколко звездни разрушителя.
Люк се намръщи.
— Прав си. Ако наистина са забелязали „Сокол“, колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре. Ще изпратиш ли координатите на Корускант, преди да тръгнем?
— Не знам — Хан погледна „Сокол“, опитвайки се да не мисли за възможността корабът отново да попадне в мръсните ръце на имперските войници. — Ако гаралите наистина са били патрул, няма да успеем да изпратим съобщението, без имперските войници да го засекат. Особено с тия проблеми на предавателя напоследък.
Люк също вдигна поглед.
— Доста е рисковано. Загазим ли, там няма да имат никаква представа, къде да изпратят флотата за подкрепа.
— А ако излъчим съобщението, със сигурност ще си имаме неприятности с имперските войници — изръмжа Хан. — Какво предлагаш?
— Може да остана няколко часа след вас — каза Люк. — Ако дотогава не се появи патрул, спокойно ще изпратя съобщението.
— В никакъв случай — поклати глава Хан. — Ще трябва да вървиш сам и шансовете да ни намериш са равни на нула.
— Готов съм да поема риска.
— А аз не — отсече Хан. — Освен това винаги когато те оставя сам, ме въвличаш в неприятности.
Люк се усмихна мрачно:
— Понякога наистина изглежда така.
— Не само изглежда, а си е така. Хайде, губим време. Изчезвай и се опитай да намериш пътека.
— Добре — въздъхна Люк. Гласът му не звучеше особено тревожно. Може би от самото начало знаеше, че идеята не е много добра. — Хайде Трипио, Арту. Да вървим.
Първият час беше най-труден. Едва различимата пътека, която Арту беше намерил, свърши в непроходим гъсталак от бодливи храсти след не повече от стотина метра и се принудиха да си проправят път
