— Да виждате тук армейската емблема на Новата република?
— Виждате ли диамалския сенатор? — попита генералът. — С монкаламарианците са съюзници по ботанския въпрос, а знаете колко силно монкаламарианците ненавиждат контрабандистите. Ако избухне война, едно от първите неща, които по всяка вероятност ще направят, е да разгромят контрабандистките групировки, които докопат. Ако не за друго, то за да възпрепятстват потенциалните каперски тръстове, които противниковата страна би могла да използва — той вдигна вежди. — На кое ли място в списъка им ще бъдете, след като притежавате звезден разрушител?
Бустър направи гримаса.
— Някъде сред първите?
— Аз поне бих ви сложил там — отвърна Бел Иблис. — Така че във ваш интерес е да ми помогнете.
Контрабандистът трябваше да признае, че генералът има право. Бустър долови безмълвния укор в очите на Миракс, която го погледна, припомняйки му за прибързания коментар преди пет минути за това, че нямало какво да направи. И се досети за разлика от дъщеря си, на която все още не й бе хрумнало, че ако Бел Иблис тръгнеше за Ята Минор, съпругът на Миракс, Коран, и останалите от Червената ескадрила сигурно също щяха да потеглят с него.
И все пак да искат от него да рискува любимата си „Странстваща авантюра“, бе прекалено. Да, тя се разпадаше. Половината й системи или бяха под въпрос, или изобщо не работеха, а стойността на експлоатацията й би накарала и имперски барон да пребледнее, но си беше негова. Само негова…
Търговецът отпусна ръце, намести се по-удобно в стола и изгледа замислено генерала.
— За съжаление, дори и да се съглася, няма да успеете да избягате с нея — натърти той. — Само да включите сензорите, и сляп ще разбере, че „Странстваща авантюра“ вече не отговаря на имперските стандарти. Ще ви трябват турболазери, подмяна на прехващащия лъч, ремонт на щитовете, смяна на цели системи… каквото и да добавите, все ще е вярно.
Погледът на Бел Иблис стана по-твърд.
— Разбрах — сухо отвърна генералът. — Ейрън Кракен ме предупреди за вас.
— Радвам се, че ме помни — сви рамене контрабандистът.
— От вас зависи, генерале. Ще ви дам кораба, но в замяна трябва да го поправите. Независимо от изхода на набега ви целият ремонт и всички вложени части остават за ваша сметка, след като свършите.
— Това много ще се хареса на монкаламарианците.
— Ако избухне война, монкаламарианците ще са последното, за което ще се притеснявам — откровено каза Бустър.
— Всеки малоумен пират и контрабандистка групировка ще поиска да сложи ръка на „Странстваща авантюра“. Това е моето предложение. Приемате или отказвате.
— Приемам — отговори генералът и стана от стола си. — Къде е корабът?
— Паркиран е във външната система на Мрист — отвърна търговецът на информация, който също стана, опитвайки се да не покаже изненадата си. Според всепризнатия му разнороден опит с чиновници от Новата република обикновено им бяха нужни повече предумване и доста повече уговаряне, преди да се предадат. Военните се славеха като още по-упорити. — Къде го искате?
— Ще ви кажа, щом се качим на борда — отговори Бел Иблис.
Бустър се свъси.
— Ще дойдете с нас?
— Заедно с двеста души от екипажа ми — отвърна генералът. — Ще ви помогнем в управлението на кораба, докато наберем подходящ екипаж на сборния пункт.
— Аз имам подходящ екипаж — отвърна търговецът. Трябваше да се сети, че Бел Иблис няма да се предаде толкова лесно.
— За поддръжката на подвижен контрабандистки склад може би — каза Бел Иблис. — Но не за пленяването на имперски боен кораб. Ще кача на борда пълен комплект схеми, преди да тръгнем към сборния пункт.
Бустър се изпъна.
— Да изясним едно нещо, генерале — твърдо каза той.
„Странстваща авантюра“ е мой кораб. Ако не я управлявам аз, никъде няма да ходи.
Бел Иблис го изненада още веднъж.
— Разбира се — спокойно отвърна той. — Другояче не бих приел. Совалката ни чака. Тръгваме веднага.
— Както кажете — отвърна контрабандистът, борейки се с лошото си предчувствие, че Бел Иблис всъщност изобщо не се бе предал.
— Миракс, ти също можеш да вземеш совалката и да си отидеш у дома.
Бел Иблис се прокашля.
— Какво? — подозрително попита Бустър.
— И Миракс ще трябва да дойде с нас — извинително каза генералът. — Жизненоважно е да гарантираме абсолютна сигурност, а това означава, че не можем да оставим никого, който е осведомен за операцията, да се разхожда свободно.
Търговецът на информация отново се изпъна.
— Ако смятате, че ще разреша дъщеря ми да дойде на набег срещу базата Убикторат…
— О, не, не! Съвсем не! — побърза да го увери Бел Иблис. — Тя и синът й ще останат на сборния пункт с резервния екипаж.
Още веднъж Бустър изпита неясното чувство, че губи почва под краката си.
— Така може — промърмори той. — Е, да тръгваме. Щом сте решили да влезете с маршова стъпка в имперска база, не е лошо да побързаме.
— Да — съгласи се генералът — Още веднъж ви благодаря за помощта. Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред.
— Не се и съмнявам — отвърна старият контрабандист и хвана дъщеря си за ръката.
ГЛАВА 17
След решително замахване с лазерния меч последният каменен къс се откърти от канарата и падна с глух звук на скалистия под.
— Готово — каза Люк и надникна в дупката. — Какво ще кажеш?
Мара светна с фенерчето.
— Ще е тясно за дроида — каза тя. — Но според мен ще успеем.
Люк погледна през рамо към осмината комджайци, увиснали от тавана на прохода. Разбира се, че ще успеят. Но сега, след като Режещия камъни и Спазващия думата си се върнаха с ловците на ком джа, които Гълтача на огнени трески бе обещал да изпрати, беше по-важно да тръгнат, преди престижът им да пострада в очите на водачите им. Казано другояче, преди комджайците да загубят дотолкова доверие в майстор Уокър на Скай, че да решат да си спестят пътуването. Те се въздържаха от коментари за жестоката смърт на Строящия с лозници, но очевидно избягваха мястото, където бе загинал приятелят им. Иначе те изобщо не промениха поведението си спрямо Дете на ветровете. Ако не тръгнеха незабавно, много вероятно бе да си имат познатите им вече неприятности.
— Ще успеем — потвърди майсторът джедай и окачи лазерния меч на колана си.
Люк отиде при малкото останало от раницата му след преминаването на огнените трески. С изключение на металните кутии с храна, резервните пълнители за бластери, фенерчето и синтетичното въже май друго нямаше. Спалните чували, палатката, комплектът за първа помощ и дори детонаторните кожуси на гранатите бяха раздробени на ситни късчета.
— Да вземем каквото можем.
— И аз това правя — отвърна Джейд. Тя бе отворила една от кутиите с храна и разпределяше съдържанието й по джобовете си. — Първата мисъл на войника е за храната.
— Вярно — съгласи се Люк и също започна да пълни джобовете си. Клатушкайки се по неравната камениста повърхност, малкият астромеханичен дроид се доближи до него и с радостно пиукане отвори
