тайното отделение в купола си. — Ще сложа въжето в Арту — провикна се Люк към Мара и напъха въжето вътре. — Да знаеш, ако ти потрябва.
— Добре — отвърна тя. — Готова съм.
— Аз също — каза джедаят и се взря в тъмнината. — В същия ред ли да останем?
— Ти напред, а аз след теб с багажа, така ли? — попита Джейд и кимна към дроида.
Лицето на Люк пламна.
— Не… аз…
— Знам — прекъсна го Мара и му се усмихна кисело. — Но ти си джедаят и ако отпред се появи нещо, ти ще се справиш с него. Затова след теб!
Люк погледна към комджайците.
— Така да бъде — той прехвърли фенерчето в другата ръка, откачи лазерния меч от колана си и се обърна към Спазващия думата си: — Готови сме.
— След мен — каза комджаецът, пусна се от тавана и изпляска с крила в тъмнината.
Бързо стана ясно, че пътят им вървеше не през тунел, а през тясна V-образна цепнатина в скалата. След първите три крачки Люк се видя принуден да закачи лазерния меч обратно на колана си и да втъкне фенерчето в туниката си, за да освободи ръцете си и да може да се придвижва напред. Зад гърба си чуваше непрестанното нервно пиукане на Арту и металното блъскане в стените, когато от време не време Джейд изпускаше малкия дроид. И всеки път, когато това станеше, Люк преодоляваше желанието си да й предложи помощта си. Ако Мара имаше нужда от нея, щеше да му каже. Може би. За щастие процепът свърши след три метра. Показа се жълтеникава стена, препречила пътя им.
— Влиза се от тук — каза Режещия камъни, кацнал в малка цепнатина в жълтеникавата стена близо до горния й край. — Зад тази стена е Високата кула.
— С други думи, пристигнахме — обяви Мара. — Тази стена явно не е естествено образувание.
— Да — отвърна Люк, зае стабилна позиция пред стената и откачи лазерния си меч. — Дръпнете се назад.
Стената не беше дебела, за щастие не бе иззидана и от кортосна руда. След три бързи разреза с лазерния меч входът им бе отворен.
Готов да нанесе удар, стиснал меча си в ръце и наострил докрай джедайските си сетива, Люк прекрачи през отвора. Озова се в покрита с прах тъмна зала с висок таван. Беше толкова просторна, че лъчът на фенерчето не стигаше до другия край. Закрепени на две различни височини по стените, се мярнаха украсени с орнаменти свещници, които очевидно някога бяха придържали факли или някакви подобни светила. Над тях стената бе изронена на доста места. Освен свещниците в залата нямаше друга украса или мебели.
— Не прилича на Хиджарна — тихо каза Мара зад Люк. Тя обходи стените със собственото си фенерче.
— Моля? — попита той.
— На планетата Хиджарна има една порутена крепост — обясни тя. — Карде понякога си прави в нея срещите.
— Да, спомена за нещо такова, когато се срещнахме на Сейджанси — припомни си Люк. — Каза, че ако тази крепост е като онази, сигурно ще бъде в състояние да отблъсне всяко нападение.
— Дори и на Новата република — мрачно допълни Джейд. — Крепостта на Хиджарна е от някакъв извънредно твърд черен камък, който можеше да отблъсне масиран турболазерен огън — тя махна с лъча на фенерчето си. — Когато за пръв път видях тази крепост от входа на пещерата, ми напомни за нея. Но материалът е друг.
Арту изсвири. Малкият дроид бе протегнал сензорната си конзола и я въртеше напред-назад, сякаш търсеше нещо.
— Не е задължително да означава нещо — поясни Люк и клекна пред дроида, за да види екрана на прикрепения електронен бележник, който служеше при превода на по-сложните изречения. — Може да са построени от различни представители на един и същ народ.
— Може. Какво казва?
— Казва, че от начина, по който са прикрепени свещниците към стената, не смята, че са били част от първоначалното й обзавеждане — отговори Люк. Той се изправи и посочи към потъналата в мрак част от залата. — Каза освен това, че някъде там има много силен работещ източник на енергия.
— Така ли! — с интерес възкликна Мара и направи крачка натам, прорязвайки мрака с лъча на фенерчето си. — Да видим!
— Не! — извика Спазващия думата си над главата на Люк.
— Почакай — задържа Люк Мара и вдигна очи. Спазващия думата си бе кацнал на един от стенните свещници. Крилете му трепереха от вълнение. — Какво има? — попита джедаят.
— На този път лежи смърт — отвърна комджаецът. — И други са търсили натам. Никой не се върна.
— Казва, че там има опасност — преведе Люк на Мара. — Подробностите са неизвестни.
— Освен че има нещо гибелно за комджайци — каза тя. — От друга страна, единственият изход от тази зала трябва да е в тази посока.
— Не, има друг изход — обади се Режещия камъни, кацнал на друг свещник. — Елате — той разпери криле към стената вляво от тях и кацна върху една от цепнатините под тавана. — Тук — каза той — Оттук се минава за тайния проход.
— Така ли? — възкликна Люк и присви очи. Досега комджайците не бяха споменавали за таен проход. — И той извежда до Високата кула?
— Хайде — отвърна Режещия камъни. — Ще видите.
— Таен проход, а? — тихо каза Джейд, докато прекосяваха залата. Арту вървеше зад тях. — Не съм чувала за такова нещо.
— Аз също — отвърна Люк. — Може да е пропуск от тяхна страна.
— Или неприятен, но удобно забравен факт — мрачно допълни Мара.
Малкият дроид изпиука въпросително.
— Неприятен, защото тайните проходи обикновено са с тайни изходи — през рамо отвърна тя на Арту. — И ако комджайците не са ги намерили, едва ли знаят за Високата кула кой знае колко повече от нас.
— Какво ще кажеш? — попита Люк Режещия камъни. — Минавали ли сте там?
— Минавали сме през тайния проход — гласеше докаченият отговор на комджаеца. — Има места, от които можем да виждаме заплашващите и да чуваме какво си говорят.
— Предполагам — каза Джейд, — че никога не са влизали във Високата кула, но са сигурни, че ще се оправят, ако ги пуснем вътре.
— В общи линии, е така — потвърди Люк. — Очевидно никой от тях не е бил вътре.
— Някои от комкащите са влизали — обади се Дете на ветровете. — Познавам такива.
— Били са вътре? Кои? Кога? — намръщи се Люк.
— Приятели от други гнезда са влизали отгоре — поясни Дете на ветровете. — Но винаги бързо са ги пропъждали и не са видели много.
— Е, и това е повече, отколкото са постигнали комджайците — каза Люк и отново погледна към Режещия камъни. Комджаецът запази мълчание, но Люк знаеше, че никак не е доволен от тези разкрития. — Ти самият бил ли си вътре, Дете на ветровете?
— Не. Само приятели от най-близкото дотук гнездо.
— За какво говорите? — попита Мара.
— Дете на ветровете казва, че някои от по-младите комкайци са успели да проникнат в по-горните етажи на Високата кула — отговори Скайуокър. — Ти имаш ли връзка с тях, Дете на ветровете? Баща ти каза, че въпросите извън вашето гнездо не ви засягат.
— Не засягат възрастните комкащи — отвърна Дете на ветровете. — Но всички деца могат да летят, където си поискат.
— О!
Значи възрастните бяха обвързани с територията, но децата можеха да общуват свободно, пренебрегвайки границите. И между другото играеха ролята на вестоносци и събираха информация. Това не биваше да се забравя, ако Новата република решеше да влезе във връзка с тях.