от ловците си да пазят площадката над нас.
— Ей сега — каза комкаецът и разпери крила. — Но ще трябва да изпрати само един ловец. Аз ще отида да наблюдавам с него.
Люк отвори уста, за да възрази, но не каза нищо. Дете на ветровете бе подложено на постоянно заяждане и пренебрежение от страна на комджайците, откакто бяха стигнали пещерата в края на каньона. Стоенето на пост бе нещо полезно и немного опасно.
— Добре, Дете на ветровете. Благодаря ти.
— Няма нужда от благодарности — каза малкият комкаец. — Мога да направя това за джедай Скай Уокър — той наклони глава на една страна, за да погледне отново Мара. — И за любимата му другарка.
Дете на ветровете разпери криле и потъна в тъмнината на стълбището. Последните му думи прокънтяха резки в главата на Люк. Любимата му другарка… другарка… любимата… Той обърна очи към Мара. Познатите черти изглеждаха изострени от силния контраст между мрака и светлината от фенерчето. Любимата…
— Не — тихо прошепна той.
Харесваше Мара. Харесваше я много. На нея можеше да се разчита, беше умна и съобразителна, душевно и емоционално стабилна, с чувство за хумор и лека непочтителност, която приятно разнообразяваше автоматичното и повърхностно благоговение, с което твърде много хора се отнасяха към него. Прояви се като надежден съюзник в много трудни и опасни моменти. Остана с него, Хан и Лея, макар част от враждебно настроената към нея йерархия на Новата република да я бе обявила за ненадеждна. Но може би най-важното бе, че имаше заложба да овладее Силата и способност да споделя мислите и чувствата му, каквато дори близки двойки, като Хан и Лея, не притежаваха.
Но не я обичаше. Не можеше да поеме този риск. Винаги когато си бе позволявал лукса да обича жена, с нея се случваше нещо ужасно. Гаериел бе убита, Калиста загуби джедайските си способности и в крайна сметка го напусна. Списъкът беше дълъг. Ако теорията на Мара бе правилна, всички тези катастрофи се бяха случили, докато той бе под влиянието на досега си с Тъмната страна. Дали сега нещата щяха да бъдат различни? Можеха ли да бъдат различни?
Люк поклати глава. Не! Можеше да приложи цялата логика на вселената… можеше да докара хиляди доводи, за да обясни защо точно сега не можеше да си позволи подобни чувства. Не с Мара. Над всичко като страшен призрак витаеше видението, което му се бе явило преди по-малко от месец на Тиерфон. Бе видял Хан и Лея застрашени от многолюдна тълпа; Уедж, Коран и Червената ескадрила — в разгара на битка; себе си — на арките на Сейджанси, откъдето го отведоха при Талон Карде, за да научи за изчезването на Мара. Видял бе Мара сред остри скали да се носи по повърхността на воден басейн. Очите й бяха затворени, а ръцете и краката й — отпуснати като на мъртвец.
Той отново я погледна. Лека болка стегна сърцето му. Може би това бе нейната съдба. Може би това бе краят на живота й и той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Но докато това не се докажеше, щеше да направи всичко, да жертва собствения си живот, ако бе нужно, за да не допусне това да се случи. И ако част от жертвата се състоеше в това да я пази далеч от сянката на пагубната Тъмна страна, която бе лягала върху толкова други, с радост щеше да го направи. Но за момента най-важно бе Мара да се излекува. А за това не бе нужна жертва, а просто време и внимание.
— Лека нощ — отново каза Люк, знаейки, че тя не може да го чуе.
Импулсивно се наведе и леко я целуна по устните. След това се изтегна на студения камък до нея, облегна глава до нейната на сгънатото си яке и отпусна ръка през гърдите й, така че пръстите му да докосват раната на рамото й. След това изпадна в полутранс, за да засили лечебния процес, присегна се със Силата и се залови за работа.
ГЛАВА 18
След като ги търси известно време, накрая Уедж ги намери в едно открито кафене на половин пряка от приемната на космическо движение Древстран.
— О, я гледай! — с известен укор каза той и се отпусна на третия стол до масата.
— Защо, какво има? — попита Моранда, отпивайки от бледия синьо-зелен ликьор, който бе неин неизменен атрибут по кафенетата, откак я бяха срещнали. — Нали ти казах да провериш по улицата.
— Да, трябваше да се сетя къде е това по улицата — отвърна Уедж и смръщен погледна алкохола в чашата й. — Не си ли започнала малко раничко?
— А, това ли? — невинно попита старицата, вдигна чашата си и я завъртя наляво-надясно в ръката си на слънчевата светлина. — Толкова ли си безсърдечен, че да откажеш на старата жена едно от последните удоволствия в угасващия й живот?
— Това за „старата жена“ започва да се изтърква — Уедж прехвърли вниманието си към Коран и голямата чаша с благоуханна течност, която другият пилот държеше в шепите си. — А твоето какво е?
Командирът сви рамене:
— Правя й компания. Какво, издирването на пристигащия кораб не мина успешно ли?
— Изобщо не мина — ядно каза Уедж, загледан в чашата на Коран.
Идеята за едно питие съвсем не беше лоша. Но някак не вървеше да си поръча след фарисейската тирада, която бе дръпнал… До него нещо се раздвижи и нечия метална ръка постави голяма чаша на масата, като първо разля няколко капки по стария дразнещ ботански обичай.
— Какво е това? — попита той.
— Поръчахме ти, като те видяхме да се задаваш — каза старицата. — Помислихме, че след като си се разправял с ботанската бюрокрация, ще искаш нещо по-силно от горещ шоколад.
— Благодаря — каза Уедж, все още намръщен, и отпи.
— Е, какво стана? — попита Моранда. — Не ти ли позволиха да прегледаш дневника с пристигащите кораби?
— Първо ме накараха да извадя петнайсет вида разрешителни — отвърна Уедж. — Дивотия. При това двойна, като се има предвид, че всичко в тези дневници е обществено достояние. Ако поискам, мога да седна на летището и да записвам името на всеки пристигащ кораб.
— Изнервят се — тихо се обади Коран, въртейки чашата си.
— Притесняват се, че „Мъст“ може да застреля най-добрите им клиенти.
— Все едно. Няма смисъл да се бориш с бюрокрацията — каза Моранда. — Да обмислим нещата логично.
— Да чуем — подкани я Уедж.
— Добре — тя отпи от чашата си. — Мисля си, че и тримата сме убедени, че ако някой иска да саботира щитовете на Древстран, прякото нападение е изключено. Е, освен с преносимо протонно торпедо. Сградата е твърде добре охранявана.
— Значи ще трябва да разчитат на хитрина — каза Коран.
— Дотук всичко е очевидно.
— Не бързай — меко го посъветва старицата. — Можем също така да предположим, че няма да успеят да подкупят никого от техниците или другите служители, които работят там, за да им сътрудничат, но могат да поставят нещо на някого от тях.
— Бомба? — подозрително попита Уедж. — Съмнявам се. Районът е голям. Бомба, която може да нанесе в него сериозни поражения, лесно ще бъде засечена.
— Освен това, ако имат някакъв мозък, ботанците ще карат работниците да се преобличат, преди да влизат в района на генератора — добави Коран. — Така ще се предпазят и от всякакви шпионски устройства, които могат да бъдат закачени по тях или пъхнати в дрехите им.
— Значи работниците ги изключваме — каза Моранда. — А подземните тръбопроводи за вода и ток?
— За вода няма тръбопроводи — замислено отбеляза Уедж. — Водата и храната ги карат отвън, като минават тройна проверка за зарази — той погледна към Коран. — Но токът е друго.
— От тази трънка може да излезе заек — съгласи се Коран, барабанейки с пръсти по масата. — Всеки генератор има собствен вграден токогенератор. Но той е за резервно захранване, което значи, че основното идва отвън.
