съобщения дори ако сме сигурни, че ще използват отново същата ретранслационна станция.
— Е, вече поне знаем със сигурност, че някой работи тук — подхвърли старицата. — И това е нещо.
— Не е много — възрази Коран.
— Хрумна ми — повиши глас Уедж — за една възможност, която още не сме обмисляли. „Мъст“ не е местна групировка и значи хората й е трябвало да си намерят подходящо място в града, за да се установят. Въпросът е къде?
Моранда щракна с пръсти:
— Търговия. Сигурно е магазин.
— Права е — съгласи се Коран, забравяйки изведнъж за засегнатата си професионална гордост. — Апартамент няма да свърши работа. Рисковано е много хора да идват и да си отиват по всяко време… Но с един магазин винаги могат да минат за доставчици или за чистачи.
— А ако работиш за някого, нямаш необходимата дискретност — добави старата жена. — Трябва да е скоро отворен магазин, възможно най-близо до сградата на генератора.
— Точно така — каза Уедж. — И тъй като така или иначе не можем да видим строителните планове на сградата…
— Какво чакаме! — възкликна Коран, отблъсна се от стената и тръгна към изходния люк. — В Древстран все трябва да има списък на новооткритите магазини. Да го намерим!
ГЛАВА 19
— Не — каза капитан Ардиф и бодна с вилицата в чинията си. — Не го вярвам!
— А новините? — попита полковник Бас. — Изтеглихме пет новинарски съобщения, въпреки че сме забити чак тук. Ако това е номер, е дяволски добър. Простете за израза, сър — със закъснение добави той и с известно смущение погледна към върховния командващ.
— Няма нищо, полковник — отвърна Пелаеон и потисна усмивката си.
Бас се бе издигнал във военната йерархия от обикновен пилот изтребител до командир на едно от авиокрилата на „Химера“ и въпреки че много се стараеше да говори като по-възпитаните офицери, цветистият език на младостта му от време на време избиваше в подобни изрази. На адмирала това му допадаше. Не самите ругатни, разбира се — в начина, по който се изразяваше полковникът, съзираше израз на честност и откритост. Противно на някои, с които Пелаеон бе имал работа, Бас рядко, ако не и никога, не се бе опитвал да скрие мислите или чувствата си зад изискани приказки.
— Това са слухове, полковник… — каза Ардиф и поклати глава. — Приемете фактите: Траун е мъртъв. Адмирал Пелаеон видя смъртта му с очите си. Ако това е номер…
Върховният командващ сведе очи към чинията си и набучи с вилицата си късче бруалки, изключвайки съзнанието си. Откак лейтенант Маврон се върна и разказа историята за предполагаемото завръщане на Траун в системата Кроктар, из коридорите и каютите на имперския флагман се водеше един и същ безкраен спор, с едни и същи доводи и контрадоводи. Всички, от Ардиф до последния човек на борда, имаха собствено мнение по въпроса. Никой не успяваше да наложи становището си и екипажът бе напрегнат като ранен троубоу.
Но поне чакането скоро щеше да свърши. Пелаеон бе дал на генерал Бел Иблис месец и половина, за да направи плановете си, а „Химера“ се намираше на Песитин от две седмици. По някаква причина Бел Иблис не идваше. Беше време да се прибират. Да се върнат при Империята и Бастион. И да научат какво точно е правил моф Дизра. След като станеше от масата, адмиралът щеше да заповяда да започне подготовката за тръгването им. Ако Бел Иблис не пристигнеше до един час след издаването на заповедта…
— Адмирал Пелаеон, капитан Ардиф, говори мостикът — разнесе се гласът на майор Тшел от вградения в масата високоговорител. — Моля, представете се.
Ардиф първи натисна копчето.
— Говори капитанът — каза той. — Адмиралът е при мен. Какво има?
— В системата току-що навлезе кораб, сър — отвърна Тшел с напрегнат глас.
Ардиф бързо погледна към Пелаеон.
— Повторно нападение на пирати ли?
— Едва ли, сър — каза майорът. — Зсега на екраните излиза един-единствен кораб YT-1300, товарен, минимално въоръжен. Предават молба да се качат на борда и да говорят с адмирала.
Пелаеон си пое дълбоко дъх.
— В съобщението споменава ли се от кого е? — попита той.
— Да, сър — отвърна Тшел. — Казва се, че е от висшия съветник на Новата република Лея Органа Соло.
Ескортът от четири имперски изтребителя се скри заедно с „Хилядолетен сокол“ от лъчите на далечното слънце на Песитин и всички потънаха в сянката на хангара на звездния разрушител.
— Сега сме в техни ръце — тихо каза Елегос от креслото до Лея.
— Да — съгласи се тя. С отпуснати върху щурвала на кораба ръце гледаше как прехващащият лъч на „Химера“ спокойно ги притегля към имперския флагман. — Наистина сме в техни ръце.
— Това не ви ли тревожи? — попита каамасецът. — Какво мислите?
Лея сви рамене.
— До известна степен ме тревожи, разбира се — отвърна му тя. — Рисковете са нещо, което всяко разумно същество се старае да избягва. Но не всички рискове са опасни. В края на краищата този е оправдан — тя се извърна усмихната. — Е, ако Трипио бе тук, сигурно сега щеше да каже: „Обречени сме.“
Елегос се разсмя.
— Много добре — каза той. — Досега не ви познавах, съветник, с изключение на онова, което бях чел или чул за вас. Това пътуване, макар и кратко, бе извънредно поучително. Каквото и да стане оттук насетне, ще се смятам за щастлив, че съм прекарал тези няколко дни с вас.
Лея си пое дълбоко дъх. Сами за себе си тези думи можеха да се тълкуват по много злокобен начин. Но изречени със спокойната каамаска топлина, бяха лишени от заплаха и страх. Долавяха се кураж, надежда и решимост, които думите и присъствието на Елегос извличаха от нея.
„Какъв срам — помисли си тя с тъга, — че ненаситният за власт император Палпатин желаеше унищожението на такива опасни хора.“
В края на рампата на „Хилядолетен сокол“ ги чакаше самотна фигура. Лея и тримата й спътници тръгнаха към посрещача си — белокос мъж със среден ръст и лице, прорязано от възрастта, но с уставно изпънат гръб на професионален военен. Носеше имперска униформа, а на гърдите му се виждаше отличителният знак на флотски адмирал.
— Съветник Органа Соло — поклони се той леко, докато тя приближаваше към него. — Адмирал Пелаеон. Добре дошли на борда на „Химера“.
— Благодаря ви, адмирале — отвърна Лея и също се поклони. — Мина много време.
Той сбърчи чело.
— Май ме сварвате неподготвен — каза върховният командващ. — Не знаех, че сме се срещали.
— Не беше официална среща — отвърна тя. — Но си спомням, че когато бях на десет години, на годишното алдеранско събиране в кралския павилион баща ми ви посочи като един от най-обещаващите флотски офицери.
— Добре си спомням онези дни — тихо каза Пелаеон, — колкото и да не ми се иска в известен смисъл — адмиралът отмести очи към Елегос, който стоеше вляво от Лея. — Може би ще ме представите на останалите членове на делегацията си?
— Разбира се — отвърна тя, премълчавайки неофициалния статут на групата. — Това е Елегос Акла, доверител на останките на народа на Каамас.
Върховният командващ се усмихна и отново се поклони.
— Доверителю Акла.
