— Да се надяваме — тихо отвърна Налгол и се обърна отново към чернотата отвън.
След толкова много чакане, ако не получеше възможност да изтреби тези почитащи чуждоземните бунтовници, щеше много да се ядоса. Наистина много.
Дразнещо веселият звънец на търговския център за екзотични животни наруши тишината в магазина. Навет се подаде от вратата на склада и видя Клиф да затваря предната врата след себе си.
— Виждам, че бизнесът се разраства — каза новодошлият и огледа магазина, в който нямаше нито един клиент. След това мина покрай клетките с животните и отиде до щанда.
— Точно както го обичам — отвърна Навет, облегна се на щанда и махна на Клиф да мине от другата страна. — Изпрати ли съобщенията?
— Да — Клиф се отпусна в един от столовете отзад. — Е, едва ли ще ги зарадват.
— Не само тях — сви рамене Навет. — И за нас е свързано с неудобства. Ще трябва да отложим датата на раждането на трите маукрени. Не можем да направим кой знае какво. Това, че техниците остават по шест дни затворени в сградата на генератора, е идея на ботанците, не наша.
— Така е — унило се съгласи Клиф. — Не можем да вкараме бомбичката си преди влизането на следващата смяна.
— Не се притеснявай — успокои го Навет. — Прикритието ни е много сигурно. На Хорвик и Пенсин няма да им навреди да мият чинии още малко за Хо Дин. Можем да изчакаме още шест дни.
— Може би — мрачно отвърна Клиф. — Познай кого видях в комуникационния център, докато проверявах за съобщения.
— Нали не са били нашите двама военни от Новата република? — присви очи Навет.
— Самите те от плът и кръв — кимна Клиф. — И не бяха сами. С тях беше и една старица с наметало с качулка, която се оправяше по-добре от тях.
Навет потърка бузата си.
— Дали не е върнала тя портфейлите им, след като ботанските джебчии ги задигнаха?
— Да, портфейлите им бяха с тях — отвърна Клиф. — Сигурно е била тя.
— Хм. Военни на Новата република и джебчийка. Интересно. Изпращаха или получаваха съобщение?
— Нито едно от двете — отвърна Клиф. — Теглеха списък с всички съобщения, изпратени през последните пет дни.
— Интересно — каза Навет, барабанейки с пръсти по щанда. — Какво следва от това?
— Че са ни подушили — тихо отговори Клиф. — Или поне знаят, че има някой — той вдигна вежда. — И подозират, че е тук заради генератора на древстранския щит. В противен случай нямаше да се мотаят толкова около него.
— Какво ще препоръчаш да направим?
— Да ги ликвидираме — невъзмутимо отвърна Клиф. — Довечера.
Навет вдигна очи и се загледа през витрината в стотиците пешеходци и десетките превозни средства, които минаваха забързано. Древстран бе невероятно натоварен град, а присъствието на десетките бойни кораби в космоса над него правеше атмосферата още по-нажежена. Хора и чуждоземци бързаха насам- натам…
— Не — бавно каза той. — Не са ни надушили. Подозират, че нещо се готви, но не са сигурни. Най-добре за момента е да се стаим и да не им позволяваме да ни разкрият.
Клиф се намръщи, но кимна с неохота.
— Не съм въодушевен, но ти си шефът. Може да търсят „Мъст“ и тогава няма да им хрумне да търсят такава голяма групировка в толкова малък магазин за домашни любимци.
— Прав си — съгласи се Навет. — Дори можем да замислим един малък бунт в тяхна чест, ако дойдат много наблизо. Искаш ли да се изявиш в още едно представление?
Клиф сви рамене.
— С два бунта на Ботауи може да проиграем късмета си — каза той. — Но един мога да организирам, ако се наложи.
В другия край на стаята едно от животните изцвъртя два пъти и замлъкна. „Сигурно една от бременните маукрени, реши Навет, е проплакала насън.“ Нямаше да е зле да започне с инжекциите, ако не искаше навсякъде да плъзнат малки гущерчета шест дни преди да са му станали нужни.
— Няма да е зле да научим кой е противникът ни — добави той.
— Можем да разберем — каза Клиф и извади електронния си бележник. — Проследих ги до кораба им: „Сидон MRX-BR“ клас „Омиротворител“.
Навет свъси вежди. Омиротворителите бяха разузнавателните кораби на Империята, способни да откриват нови светове, и ако се наложеше, да пренесат до тях смъртоносни бомби. Новата република реши, че употребата им поставя на изпитание деликатната чувствителност на наплашените примати от другите раси, и я преустанови. За пореден път Навет се уверяваше колко се бяха влошили нещата от Ендор насам.
— Имаш ли име?
— И регистрация — отвърна Клиф и му подаде електронния бележник. — За съжаление е кораб на жена, но можем да ги проследим чрез нея.
— Отлично — каза Навет и взе електронния бележник от ръката на другия мъж. — „Бързи пръсти“, а? Името е като за джебчия — той върна електронния бележник. — Тук трябва да има бюро за обслужване на корабите. Намери го и виж какво можеш да изтеглиш.
— Аха — възкликна Моранда от малката ниша, в която се намираше корабният й компютър. — Виж ти, виж ти!…
Седнал в креслото до нишата, Уедж се откъсна от скулптурата пред него. Чудеше се как Моранда се бе сдобила с нещо толкова ценно.
— Намери ли нещо? — попита той.
— Може би — отвърна Коран. Скръстил ръце на гърдите си, облегнат на стената до нишата, командирът от Червената ескадрила търпеливо наблюдаваше работата на Моранда в продължение на два часа. — Три съобщения. И трите кодирани и кратки. И трите изпратени през последните пет дни — той погледна към приятеля си. — Последното тази сутрин.
— В колко часа? — Уедж стана и отиде при тях.
— Десетина минути преди ние да се появим — отвърна старицата, загледана в екрана. — Май не трябваше да се бавим с питиетата. Много лошо.
Антилис направи физиономия. „Много лошо“ бе слабо казано. С джедайските способности на Коран можеха да идентифицират изпращача и да го проследят, ако бяха отишли навреме.
— Къде е изпратено съобщението?
— Сектор Ейсломи — отговори старицата. — По-точно, до ретранслационната станция на Холонет „Ейсломи III“.
Уедж потисна въздишката си.
— С други думи, задънена улица.
— Така изглежда.
— След като са изпратили три съобщения, може да изпратят и други — отбеляза Коран. Гласът му беше спокоен, в него ни най-малко не личаха безсилието и разочарованието, което Уедж бе сигурен, че изпитва като него. — Ако стане най-лошото, можем поне да обградим мястото.
— Загуба на време — каза старата жена. — Имат ли толкова мозък в главите си, ще забележат засадата и със затворени очи.
— Зависи как е направена — твърдо възрази Коран. — И кой я прави.
— Какво? Ти ли? — възкликна Моранда и го изгледа от глава до пети. — Да, бе. Ще си като щурмовак сред еуоци.
— Мислех, че ще съм като ууки на семейна сбирка на ногри.
— Не, не… достатъчно си многостранен, за да се въплътиш и в двете.
— О, благодаря — отвърна Хорн. — Много ти благодаря.
— Престанете и двамата — смъмри ги Уедж. — Коран е прав, Моранда… той е изключително добър в засадите. Но и Моранда е права, Коран. Нямаме нито време, нито хора, за да проследим всички изходящи
