парира още една синя светкавица. Мара стреля два пъти, което й донесе удовлетворението да види как полускритият стрелец се прикри…
— Зад теб! — извика Люк.
Мара се хвърли по корем върху подвижната лента на ескалатора, като в същото време се извърна, за да посрещне нападението. Двама стрелци в бургундскочервени униформи спринтираха от края на един от коридорите към нещо, което приличаше на малко превозно средство. Тя стреля два пъти… и не улучи.
Единият от стрелците рязко спря, стиснал оръжието си с две ръце, и го вдигна към нея. Мара се прицели. Синята кожа на лицето и блестящите червени очи, които я гледаха безмилостно, се запечатаха в някаква част от съзнанието й…
— Внимавай!
Но предупреждението дойде твърде късно. Мара стреля и отново се завъртя, за да се обърне към новата опасност. Поредната синя светкавица полетя към нея… В дясното й рамо болезнено се забиха хиляди игли. Може и да изстена от болка, не чу собствения си глас, но видя, че Люк приклекна до нея на ескалатора. През заливащите я вълни на болката Мара смътно долови прилива на страх, който го обзе. Ръката му бързо опипа мястото на раната и тя усети как болката намаля, след като Силата премина към нея.
— Какво ще кажеш? — процеди Мара през зъби. — Достатъчно ли видяхме?
— Напълно — отвърна той. Лазерният му меч ядно просъска, парирайки няколко сини изстрела.
— Тогава…
Тя премига от изненада. Над нея се намираше краят на пода на единия от етажите на крепостта, но вместо да се приближава, се отдръпваше встрани и нагоре. Те се връщаха към етажа, от който бяха тръгнали.
— Как се прехвърлихме на ескалатора за надолу? — попита Мара.
— Ти се прехвърли на него, когато те улучиха — отвърна Люк и обхвана с ръка раменете й. — Не помниш ли?
Тя поклати глава. Движението предизвика нови приливи на болка в раменете й.
— Боен рефлекс. Чакай… бластерът ми!
— Тук е. Спазващия думата си го вдигна — успокои я Люк и деактивира лазерния си меч. След това се поизправи и Мара усети как също се издигна, уловена в тайнствената неосезаема хватка на Силата. — Хайде!
Етажът, от който бяха тръгнали, в момента минаваше покрай тях. Скайуокър се присегна със Силата, вдигна Мара, прескочи ескалатора за нагоре и се приземи на пода от другата му страна. След това, притиснал Мара в прегръдката си, той забърза по коридора към скритата врата.
— Мога да вървя — тихо каза тя и хвърли поглед над рамото му. Някои от комджайците ги следваха, преследвачи засега не се виждаха. — Не е нужно да ме носиш…
— Недей да спориш — отсече Люк. Съзнанието му преливаше от тревога. — Надявам се, че Арту не е заключил вратата… А!
Пред тях тежката вратата зееше, задържана от Дете на ветровете, което влагаше всичките си сили. Мара потисна болката си и се присегна към вратата със Силата, за да помогне, доколкото може, на малкия комкаец. Дроидът също се притече на помощ, изписка изненадано и се дръпна точно навреме, за да направи път на Люк и Мара, които бързо минаха през вратата, следвани от четирима комджайци.
— Заключете — чу Мара през съзнанието на Люк гласа на Спазващия думата си.
— А другите? — попита Люк. Двама от комджайците кацнаха на дръжките и задърпаха вратата.
— Те отидоха в друг проход — отвърна Спазващия думата си. — Ще се опитат да отвлекат заплашващите по-надалеч.
— Можем само да се надяваме да успеят — каза майсторът джедай. Вратата се затвори плътно. — Заключете… аз ще занеса Мара до долната площадка.
— Не… тръгни нагоре — каза Мара и извади фенерчето си с лявата ръка. — Ако намерят вратата, ще решат, че сме тръгнали надолу.
— Има логика — съгласи се Люк, обърна се и пое нагоре.
— Арту, погрижи се да заключат вратата и застани на пост — след минута бяха на горната площадка. — Ех, защо ни ги няма спалните чували! — каза Люк, внимателно положи Мара на студения камък и взе фенерчето от ръката й. — Как си?
— Все едно някой пече еуок на рамото ми — отвърна тя.
— Но сега не е толкова зле, колкото беше. Болкоуспокояваща техника ли ми прилагаш?
— Да — отвърна той, захапа фенерчето със зъби и съблече якето си. — Не е така ефикасна върху друг, както когато я прилагаш върху себе си — добави Люк и подпъхна якето си като възглавница под главата й.
— Знаех си, че има още нещо, заради което трябваше да остана в академията ти още малко — каза Джейд през зъби. Люк остави фенера на гърдите й и внимателно започна да отстранява изгорелите парченца плат от раната. — Сигурно не предлагаш съкратен курс.
— Обикновено преподавам този урок постепенно — той изкриви уста. — О!
Тя погледна към рамото си и побърза да отклони очи.
— Едно „О!“ няма да е достатъчно — каза Мара, почувства, че й се гади, и решително погледна отново. Изгарянето бе доста по-лошо, отколкото си мислеше. — Май комплектът за първа помощ е доста по-нужен от спалните чували.
— Не се предавай толкова бързо — укори я Люк. Пръстите му галеха кожата по врата и рамото й. Болката намаляваше с всяко движение. — Знам още това-онова.
— Приятно е — каза Мара и затвори очи.
— Ще те приспя в лечебен транс — обясни джедаят. Гласът му прозвуча някак отдалеч. — Може да не действа толкова бързо, но често е ефективен колкото топване във вана с бакта.
— Надявам се да е така — тихо отвърна Мара. Изведнъж се почувства много уморена. — Още един джедайски номер, на който трябва да ме научиш. Лека нощ, Люк. Не забравяй да ме събудиш, ако дойдат лошите.
— Лека нощ, Мара — тихо и съвсем излишно каза той… Тя вече спеше дълбоко.
— Ще умре ли? — обади се нечий тревожен глас до него.
Погълнат от раната на Джейд и лечебния транс, Люк не бе забелязал пристигането на Дете на ветровете. Що за майстор джедай!
— Не, ще се оправи — каза той. — Раната не е опасна, а и аз умея някои неща.
Дете на ветровете се промъкна боязливо и погледна към жената, която лежеше на пода до Люк.
— Вината моя ли е, джедай Скай Уокър? — най-сетне попита малкият комкаец. — Не отворих ли достатъчно бързо вратата?
— Достатъчно бързо я отвори! — увери го Люк. — Няма нищо общо с теб.
— Тогава ком джа са ви предали.
Майсторът джедай се намръщи. С постоянното дразнещо съперничество между двете етнически групи Скайуокър очакваше да улови в думите му нотка на порицание или поне високомерно превъзходство. Но в тях имаше само съжаление и тъга.
— Може би — отвърна той. — Но вината не е и тяхна. Заплашващите може да са ни усетили и да са ни устроили засада. И не забравяй, че пещерните обитатели, като комджайците, не виждат така добре в осветени помещения както аз и ти.
Дете на ветровете се замисли за известно време върху думите му.
— Ако заплашващите са поставили капан, може да влязат и тук да ви търсят.
— Може — съгласи се джедаят. — Ако, разбира се, знаят за това стълбище. Може и да не знаят… целият този прах показва, че не е било използвано от години.
— Може да знаят за него и да не го използват — уточни Дете на ветровете. — Вашият приятел машина и комджайците наблюдават и чакат долу. Не трябва ли някой да наблюдава и горе?
— Добра идея — съгласи се Скайуокър. — Иди кажи на Спазващия думата си, че искам да изпрати двама
