Също както преди десет години на Уейланд Люк непрекъснато й даваше джедайски наставления. Но тя не отбелязваше особен напредък в овладяването на особената, основана на Силата връзка с ком джа и ком кае от първия път, когато бе доловила полугласовете им в пещерата. Това започваше да я дразни. Какво да направи, за да преодолее тази бариера, която я отделяше от пълната джедайска мощ? Мара нямаше отговор на този въпрос. Люк може би имаше, но й бе невъзможно да го попита. Поне нямаше да стане скоро. Тя възмутено пусна ръката му.
— Хайде! Ако ще го правим, да го правим.
— Добре — съгласи се джедаят. И да бе усетил внезапния спад в настроението й, Люк не каза нищо. Той се обърна към Режещия камъни: — Да вървим. И предупреди приятелите си отсега нататък да бъдат особено тихи.
Мара тръгна след Люк, механично слагайки крак пред крак. Цялото й внимание бе насочено към чуждото присъствие, което непрекъснато се засилваше. Не се приближаваше, но Мара от опит знаеше, че с чуждоземните съзнания е много лесно да се подведеш. Минаха още две площадки и две трети от следващата, както Режещия камъни бе обозначил мястото за наблюдение.
— Това е изход — тихо каза Мара и надникна в нишата, която се откриваше в стената на стълбището.
Беше широка около три метра и дълбока един и завършваше с нещо, което приличаше на врата. Направена бе от нещо като черен камък, в средата имаше заключващо колело и чифт дръжки. Над колелото през малка дупка се процеждаше тънък лъч червеникава светлина.
— Май се отваря навън.
— Да — съгласи се Люк и влезе в нишата, за да разгледа по-отблизо. — Хм, това колело… Защо ще заключват вратата от тази страна?
— Може да е било поставено за удобство на някой, който не иска да бъзе обезпокояван — предположи Мара и се присегна със Силата. Чуждоземното присъствие се долавяше все така неясно. — Ако искаш да опиташ, едва ли ще имаме по-добър момент.
— Да — Люк доближи лице до вратата и надзърна през шпионката. След това хвана колелото и го завъртя наляво.
Мара трепна, но не чу скърцане на ръждясал метал, както очакваше. От нишата се разнесе приглушено потъркване на полирани каменни части, които плавно се напасваха една друга. Люк спря да върти колелото и хвана двете дръжки.
— Започваме — тихо каза той и натисна.
Очевидно, който бе създал самосмазващия се механизъм на колелото, бе измайсторил и пантите. Единственият звук, който се чу, отново бе тихото триене на камък о камък. Вратата се отвори. С наострени сетива и бластер в ръка Мара мина през пролуката, преди вратата да бе завършила хода си.
Намираха се в края на доста широк коридор, двайсетина метра дълъг, който завършваше в открито, подобно на атриум пространство. В средата му се извисяваше широка колона, от която струеше червеникава светлина. От двете стени на коридора се виждаха пет врати, като до всяка стърчеше по един от стенните свещници, които бяха видели долу. Но тези излъчваха мека светлина, която допълваше идващата от колоната светлина. Подът и таванът бяха облицовани с плочки, подредени в сложни фигури, а стените изпъкваха с неукрасената сивота на метала, от който бяха изработени.
От входа зад Мара дойде тихо бипкане.
— Арту казва, че червената светлина е в същия спектър както слънчевата — каза Люк, застанал до нея. — Или сме близо до върха, или събират светлината.
— Според мен е второто — отвърна Мара. — Обстановката ме изненадва… в крепостта на Хиджарна нямаше друго освен черен камък. Искаш ли да поразгледаме?
— Разбира се — отговори Люк и се обърна към Режещия камъни: — Ако ти или някой от другите знае нещо за Високата кула, което не ни е казал, сега е моментът да го направи.
Комджайците зацвъртяха и изведнъж и осмината прелетяха покрай Мара по коридора. Когато стигнаха края му, се разделиха и изчезнаха в различни посоки.
— Каза, че не знаят — обясни Люк. — Но нямат търпение да научат.
— Само да не доведат обитателите на кулата — кратко отвърна тя, изключи фенерчето си и го пъхна в джоба. — Може би няма да е зле да оставиш дроида тук.
— Така и възнамерявам да направя — каза Скайуокър. — Арту, върни се в нишата, скрий се и затвори вратата. Дете на ветровете… остани с Арту.
Младият комкаец изрази очевидно несъгласие.
— Не сега — твърдо отвърна джедаят. — Може би по-късно, но сега не. Хайде, Мара!
Двамата тръгнаха по дългия коридор, съпроводени от недоволното цвъртене на Дете на ветровете зад гърба им.
— Прилича на жилищен отсек — каза Люк и кимна към вратите, край които минаваха.
— Да — съгласи се Джейд, загледана в широката колона, към която приближаваха. Имаше формата на вита стълба, само че вместо стъпала около нея се виеше рампа. А ръбът й… — Рампата движи ли се?
— Така изглежда — отвърна майсторът джедай и се взря. — Прилича на спираловиден ескалатор.
Стигнаха до края на коридора и Мара надникна зад ъгъла. Видя други коридори, досущ като този, в който се намираха. Бяха разположени като лъчи около атриума със спираловидния ескалатор.
— Да, жилищен отсек е — каза тя. — Чудя се къде ли е ескалаторът за надолу?
— Във вътрешната страна на колоната — отвърна Скайуокър и посочи съоръжението. — Виждаш ли? Вътрешната част се спуска.
— Виждам — кимна Мара. — Сигурно е трудничко да преминеш външния ескалатор, ако искаш да слезеш надолу.
— Ще имаме възможност да проверим — каза Люк, приближи се до Джейд и обви раменете й с ръка. Тя се намръщи и отвори уста да го попита какво прави…
— Никой — чу тя гласа на Спазващия думата си. Комджаецът излетя от един от коридорите. — Някои коридори завършват със стени, но повечето завършват с други такива кухини.
— Видяхте ли някой? — попита Мара.
— Никой — отвърна Спазващия думата си с известна досада, сякаш повтаряше отговора си.
— Благодаря — Люк наклони глава към Мара. — Накъде предлагаш да тръгнем? Нагоре или надолу?
— Нагоре — отвърна тя и леко се отдръпна. Винаги се смущаваше да гледа нечие лице от десетина сантиметра. — Командната зала и другите интересни неща на Хиджарна бяха на горните етажи.
— Тогава нагоре — каза той, свали ръка от раменете й и тръгна към ескалаторите. — Изглежда чисто — добави Люк, след като внимателно се взира нагоре. — Усещаш ли някаква опасност? — попита той.
— Същото е както през последните десетина минути — отвърна тя.
Люк махна на Спазващия думата си. — Хайде, комджайци… тръгваме!
И двамата с Мара залитнаха леко, когато стъпиха върху движещата се лента на външния ескалатор.
— Сега вече имам чувството, че се приближаваме към чуждоземните — каза майсторът джедай. Осемте комджайци прелетяха край тях към следващия етаж. — Щеше ми се да зная нещо повече за тях.
— Да, щеше да е добре да знаем колко близо са — съгласи се Мара.
Тя погледна нагоре към комджайците, които се разделиха и поеха в различни посоки. Не съвсем уверено разпозна единия като Летящия през шипове, който бъбрейки се мярна отново над главите им, когато с Люк стигнаха следващия етаж.
— Каза, че и горе не са видели никого — съобщи Люк. — Спазващия думата си е предложил…
Рязко пробудилото се чувство за опасност бе единственото предупреждение на Мара.
— Люк!
— Залегни! — извика той и активира лазерния си меч.
Мара вече бе клекнала на едно коляно и се завърташе с бластер в ръка, търсейки нападателя. Вниманието й бе привлечено от движение в края на един от коридорите… Тя насочи дулото на оръжието си натам… И изведнъж светът се превърна в ярка синя експлозия.
Мара инстинктивно се хвърли встрани и отвърна на огъня. Следващата синя експлозия премина в зелена, след като лазерният меч на Люк пресече пътя й и я изпрати обратно. Зеленият лъч на лазерен меч
