— Откъде имате тази информация? — попита Моранда. — Не от ботанската пропаганда, надявам се.
— Не, изтеглихме я от военните файлове на Новата република — отвърна Уедж. — За съжаление не съдържаха кой знае какви подробности.
— Типична параноична ботанска потайност — изсумтя старицата. — Сигурно нямате представа, откъде точно минават тръбопроводите.
— Никаква — отвърна Антилис.
— Тогава това е втората ни задача — каза Моранда. — Да се сдобием с всички схеми на сградата.
— Нали не смяташ, че ботанците ще ни ги дадат? — вдигна вежди Коран.
— Разбира се, че не — изсумтя старата жена. — Тъкмо затова е втора задача. Не е много удобно да разглеждаме строителните чертежи посред бял ден.
Двамата пилоти се спогледаха.
— Сградата е отворена само през деня — предпазливо отбеляза Антилис.
— Съвършено вярно — съгласи се Моранда и се усмихна насърчително. — Бързо стопляте.
Уедж отново погледна към приятеля си. Коран се намръщи и сви рамене.
— Имаме заповеди — напомни той. — И те не се отнасят само до това да опазим ботанците, нали помниш?
— Да — неохотно отвърна Уедж. Край с тънкостите на командването. Моранда имаше право. За съжаление. — Щом това е втората ни задача, коя е първата?
— Мислех си, че е да сложим ръка на дневниците с изходящите съобщения от последните няколко дни — отвърна старицата. — Ако „Мъст“ замисля нещо, тукашното й звено трябва да докладва от време на време.
Долната челюст на Уедж увисна няколко милиметра.
— Искаш да провериш трафика на съобщенията? Имаш ли представа, за какъв обем информация става дума?
— Тъкмо затова никой няма да се притеснява — весело отвърна старата жена. — Ще решат, че няма да се намери ненормалник, който да се рови из трафика на съобщенията.
— Присъстващите очевидно се изключват.
— Разбира се — Моранда вдигна ръка. — Един момент. Не е толкова страшно, колкото си мислите. Можем да изключим всички съобщения от големи и сериозни компании. Дори и някоя от тях да е замесена, никой няма да изпрати съобщение, на което да стои името й. Можем да не се занимаваме и с всички некодирани съобщения над, да речем, петдесет думи. Не остава кой знае колко.
— Защо над петдесет думи? — попита Уедж.
— Колкото по-кратко е съобщението, толкова по-трудно е да се декодира — обясни Коран. В думите му нямаше много увереност. — Това е едно от нещата, които научих в охраната. Но пък защо да гледаме съобщенията, ако не можем да ги разчетем?
— За да разберем къде са изпратени, разбира се — отвърна старицата, изпразвайки чашата си. — Момчетата на Ботауи могат да са предпазливи колкото си искат, но ако в другия край стои някой мърльо, ще ги засечем. Трябва ни само евентуална система и веднага се обаждам на хората на Карде, за да ги пипнат.
— Работата все още ми се струва безумна — каза Уедж и погледна към Коран. — Ти какво ще кажеш?
— Не по-малко безумно е да търсим строителните планове на сградата на генератора след работно време — отбеляза той.
— Благодаря, че ми напомни — въздъхна Антилис. — Да опитаме тогава. Надявам се компютърът на совалката ни да може да се справи.
— На моя кораб може — увери го Моранда и стана от стола си. — Хайде на работа.
— Капитане.
Налгол извърна поглед от еднообразната тъмнина, обгръщаща имперския звезден разрушител „Тираничен“.
— Да?
— Съобщение от разузнавателния отряд — докладва шефът на разузнаването Оисан, уставно застана мирно и подаде електронния бележник на капитана. — Едва ли ще ви зарадва.
— Така ли? — промърмори Налгол и настоятелно изгледа офицера, докато поемаше електронния бележник.
Сред пълната слепота на „Тираничен“ несъмнено бе приятно да получи този кратък рапорт от имперския разузнавателен ударен отряд на Ботауи. Но, от друга страна, всяко тайно съобщение, колкото и невинно да бе адресирано до невзрачния ретранслационен пост, можеше да даде на врага нишка, за която да се хване. А ако на това отгоре потенциално опасното съобщение съдържаше и лоши новини… Както винаги съобщението беше кратко.
„Десет дни до постигане на температура на кипене. Ще актуализираме разписанието.“
— Десет дни? — Налгол вдигна очи и погледна Оисан. — Какви са тия глупости! В рапорта отпреди два дни се говореше за шест!
— Не зная, сър — отвърна шефът на разузнаването. — Всички съобщения са по необходимост кратки…
— Така е — прекъсна го капитанът на „Тираничен“ и отново погледна намръщен електронния бележник. Още десет дни в тази тъмница. Само това му липсваше на екипажа! — Дано да информират Бастион по- подробно, отколкото нас.
— Сигурно е така, сър — отвърна Оисан. — Парадоксалното е, че може би е по-безопасно да се изпрати по-дълго съобщение по гражданската честота, отколкото кратко до нас.
— Доста добре съм запознат с комуникационната теория, благодаря — студено отвърна Налгол.
„Един предпазлив човек — мрачно си помисли той — щеше да намери начин да се оттегли бързо след предаването на подобно съобщение.“ Или Оисан не беше толкова предпазлив, колкото Налгол смяташе досега, или бе претръпнал достатъчно, за да търси повод за кавга с капитана си. Или пък бавенето бе един вид лична оценка на душевното състояние на капитана. Колкото и да не му се искаше да признае, факт бе, че изолацията и бездействието започваха да опъват и неговите нерви.
— Просто се притеснявах дали забавянето няма да наруши главния план на Бастион — добави той, налагайки спокойствие в тона си. — Иска ми се да знаех как са успели да загубят шест дни от двумесечен срок.
Оисан сви рамене.
— Без да знаем с каква точно задача са изпратени там, не бих си позволил дори да гадая — отвърна той. — При това положение ни остава да се осланяме на преценката им — офицерът вдигна вежда. — И на гения на върховния адмирал Траун, разбира се.
— Разбира се — полугласно се съгласи Налгол. — Въпросът е дали въоръжените до зъби ненормалници, струпани около Ботауи, ще издържат още десет дни, без да загърмят. Колко станаха бойните кораби?
— Последният рапорт е във файла, сър — кимна Оисан към електронния бележник. — Мисля, че последно са сто и дванайсет.
— Сто и дванайсет!? — повтори капитанът и се намръщи, докато повикваше файла. — Ето го: сто и дванайсет. Не може да бъде — каза той.
— Може — увери го шефът на разузнаването. — Трийсет и един нови бойни кораба са пристигнали през последните десет часа.
Налгол прегледа списъка. Четиринайсет проботански диамалски дфариански кораба и седемнайсет антиботански ишорски кораба.
— Невероятно — каза той и поклати глава. — Тези чуждоземци нямат ли какво друго да правят?
Оисан изсумтя под нос.
— Според рапортите, които подават разузнавателните кораби, причината да не сме затрупани с три пъти повече кораби е, че по-голямата част от Новата република има какво друго да прави — каза той. — Не се притеснявайте. Разчитам на дипломатическия корпус на Новата република. Уверен съм, че ще успеят да задържат нещата, докато се приготвим за действие.
