— Сигурно е бил прав — съгласи се Мара. — Не всички тъмни джедай са плод на лошо обучение. Някои от тях се поддават на Тъмната страна по своя воля.
— Немного приятна перспектива — сдържано каза Люк. Мислите му се върнаха към Йовинската академия, към успехите и провалите му като учител. — Особено, като се има предвид, че започнах да преподавам под влияние на Тъмната страна.
— Да, и аз го забелязах — отвърна Джейд. — Сигурно това е една от причините, поради които не се справи много добре с първия си випуск.
— Затова ли не остана? — намръщи се Люк.
— Затова и заради промените, които забелязах у теб — отговори тя. — Сякаш не те интересуваха никакви предупреждения за онова, което правеше, и реших, че когато всичко рухне, няма да има никаква полза нито за теб, нито за мен, ако и аз се окажа сред руините — Мара сви рамене. — Коран беше там и беше като кон с капаци.
— Но и той не остана дълго — тихо каза Люк.
— Да, разбрах, че си е тръгнал. Жалко.
Известно време никой не каза нищо. Люк погледна надолу, за да види дали реката от огнени трески вече се изтича. Вглеждането в себе си бе и объркващо, и болезнено. Освен това ги чакаше работа. Но черната река под тях все още изпълваше всички завои и неравности на прохода, докъдето стигаше погледът.
— Ами ти? — попита той. — Ти си била Ръката на императора. Защо твоят живот е останал необсебен от Тъмната страна?
— Защо да е останал? — сви тя рамене. — Със сигурност беше обсебен, откак Палпатин ме взе от дома ми, до момента, когато се освободих от последната заповед, набита от него в съзнанието ми — погледът й се премрежи, сякаш се взираше в някакво тайно кътче вътре себе си. — Все пак е странно. Палпатин никога не направи опит да ме привлече към Тъмната страна, както бе привлякъл Вейдър и се опита да привлече теб. Всъщност не мисля, че изобщо някога съм била към Тъмната страна.
— Но ти изпълняваше задачите на императора — възрази Скайуокър. — Щом той е бил към Тъмната страна, не следва ли, че и ти си била?
— Не зная — поклати глава Мара. — Не, не съм била — погледът й отново се избистри и Люк усети как невидимата бариера на самозащитата отново се вдигна, сякаш тя осъзна, че тайните й усещания са станали твърде видни. — Ти си майсторът джедай. Ти ми кажи.
— Ще помисля — обеща той.
Да, бариерата отново бе вдигната. Но не така високо, както някога.
— А пък аз да те попитам дали тези поддържащи техники, на които ме научи, могат да се прилагат не само върху лазерни мечове, но и върху мускули?
Люк се съсредоточи върху ръцете й. Едва сега забеляза, че те леко трепереха от умора.
— Разбира се, че могат — отвърна той. — Но за мускулите има по-добра техника. Ще ти я покажа…
Още цял час се точи роякът огнени трески. След него останаха Арту и металните предмети от раниците им. От самите раници нямаше и помен. Показаха се и останките на Строящия с лозници. Мара погледна към разхвърляните кости, след това решително отмести поглед. Комджаецът сам бе виновен за гибелта си. Тя бе направила всичко, което бе по силите й, за да удържи Люк да не поеме вината върху себе си. Но това не означаваше, че случилото се й харесваше или че много държеше да види резултата от него.
— Добре, че храната е в метални кутии — отбеляза тя, докато разтриваше пръсти и побутваше с върха на ботуша си останките от екипировката им. — Но за бутилките с вода срещата с огнените трески завърши по-зле.
— Тук има предостатъчно вода — припомни й Люк. Изправен до стената на свода, гледаше нагоре към малкия комкаец. — Просто няма да можем да носим допълнителни количества. Можеш да слезеш, Дете на ветровете. Свърши вече.
Комкаецът не помръдна. Чу се само шепотът му.
— Разбрах — меко каза майсторът джедай. — Но трябва да слезеш. Не искаме да те ударим с лазерните си мечове.
Накрая с явно нежелание Дете на ветровете разтвори криле, спусна се надолу и непохватно кацна върху купола на дроида.
— Сега какво ще правим? — попита Мара. — Продължаваме със сеченето ли?
Люк сви рамене:
— Стената няма да падне сама. Освен ако не настояваш да рискуваме с гранатите.
Мара надзърна в прохода. Не се виждаше нищо, но след преминаването на рояка огнени трески тя се чувстваше по-неспокойно.
— Да продължим засега с лазерните мечове — предложи тя. — Ако Режещия камъни се върне с подкрепление, преди да сме свършили, ще му мислим.
— Добре — съгласи се Люк, откачи лазерния меч от колана си и го активира. — Арту, оглеждай се.
Малкият дроид нервно потвърди и едва не събори Дете на ветровете, когато отново извади сензорната си конзола.
— Започваме — каза Скайуокър и зае позиция.
— Да — потвърди Мара и активира своя меч.
Люк замахна и веднага лъчът на оръжието му угасна. Лъчът на Мара също…
Тя осъзна, че се бе случило най-лошото. Бяха провели неизбежния разговор, от който Мара се бе опасявала от мига на пристигането на Люк. Той бе приел нещата по-добре, отколкото бе очаквала. Въпросът беше какво щеше да прави с новото си познание. Дали щеше да го вземе присърце и да се посвети на онова, за което вече знаеше, че е правилно, или мощта и бързите решения в крайна сметка щяха да го примамят да се върне към лесния път. Към тъмния път. Трябваше да почака, за да разбере.
ГЛАВА 16
Зад гърба му се чу тихото съскане на отваряща се врата. Хан обърна глава и видя Ландо, който прекрачи в мостика на „Дамата на късмета“.
— Готово — съобщи новодошлият с напрегнат и очевидно яден глас. — Всичко е в предстартов режим — двигатели, сензори, компютърна система… — той прекоси мостика и тежко се отпусна в пилотското кресло до Хан. — И съвсем официално искам да заявя, че това никак не ми харесва.
— И на мен — призна Соло. — Но така трябва.
— Понеже имперският пилот клонинг го е казал! — изсумтя Ландо. — Знаеш ли, Хан, правил съм доста откачени неща в живота си, но това бие всичките.
Хан се намръщи, загледан в звездите отвън. Някъде там, на един микрохиперпространствен скок, се намираше имперската свързочна база Убикторат с цялата й отбранителна и огнева мощ. А те бяха доста дълбоко в отбранителния й периметър, разположени като мързелив горнт с изключени системи, за да не бъдат засечени от някой автоматичен търсач, който случайно можеше да се навърта из района. Очакваха имперският клонинг Кариб Девист да се върне, за да им съобщи къде в смалената територия на Империята се намира столицата й Бастион.
— Лея каза, че можем да му имаме доверие.
— Каза, че е искрен и че не възнамерява да те предаде — мрачно го поправи Калризиан. — Не каза, че е изпечен лъжец, способен да върши работа. Особено ако трябва да се лъже пред някой подозрителен агент на Убикторат.
— Май не харесваш клонингите — изгледа го под вежди Хан.
— Не, не ги харесвам — изсумтя отново Ландо. — Палпатин може и да не беше прав, като твърдеше, че чуждоземните са по-долу от човешката раса, но клонингите определено са по-нисши от нея.
За момент в мостика се възцари тишина. Хан погледа още известно време звездите, галейки с върха на пръстите си дръжката на бластера. Опитваше се да не се поддаде на нервността на приятеля си. Все пак Лея бе дала съгласието си за участието на съпруга й в това пътуване до сърцето на Империята, а тя беше джедай. Щеше да види, да долови или да се досети, ако нещо лошо можеше да се случи. Нали така?
— Разкажи ми за барон Фел — изведнъж каза Ландо. — Имам предвид истинския. Какъв е бил?
