лекота отсече няколко сантиметра от скалата.
— Дете на ветровете, влез в отвора — извика Люк, хвана с помощта на Силата дръжката на лазерния си меч и вдигна оръжието над ръба, който току-що бе направил. — Намери си място, където да се хванеш, и стой там.
— Ами ти, джедай Скай Уокър? — тревожно попита младият комкаец. Съскането на лазерните мечове заглуши плясъка на крилата му. — Ти как ще се предпазиш?
— Ще видиш — отвърна Люк. Наведе лъча на меча, така че да образува ъгъл спрямо скалата, отсече парче във формата на груб клин, като по този начин направи плитка хоризонтална ниша от вътрешната страна на свода. Шумът от приближаването на огнените трески все повече се засилваше. — Мара?
— Свърших — провикна се тя, опитвайки се да надвика шума. Синьо-бялото сияние зад него изчезна, когато тя деактивира лазерния си меч. — Имаме двайсетина секунди.
Скайуокър погледна назад към прохода и отново хвана с ръка меча. Началото на рояка бе едва на пет метра от тях. Целият проход бе абсолютно черен от насекомите.
— Готов съм — каза той, деактивира лазерния си меч и го окачи на колана. — На три?
— На три — потвърди Джейд.
Люк направи половин крачка назад и за миг гърбът му се опря в гърба на Мара. Двамата преценяваха разстоянието и всеки се присягаше със Силата.
— На три! — повтори майсторът джедай и се опита да забрави за шума, изпълнил целия проход. Малкият астромеханичен дроид простена от страх. — Едно, две, три.
Той скочи нагоре към нишата си, завъртя тяло във въздуха и със закъснение се помоли да не се е изхвърлил толкова високо, че да удари глава в извития камък над себе си. Докато се издигаше към центъра на свода, мярна силуета на Мара. С гръб към скалата тя започваше да се снишава към нишата си. Ръцете й бяха протегнати към него, дланите — обърнати напред, сякаш се опитваше да го отблъсне. Люк също вдигна ръце и обърна длани към нея. В това време краката им намериха твърдата опора на каменните ръбове, дланите им се срещнаха, пръстите им се преплетоха… Мара си пое дълбоко въздух, изпусна го с въздишка, която едва се чу от шума на рояка огнени трески, който вече се носеше под краката им.
— Ей! — извика тя. — Получи се.
Люк кимна и също си пое дъх. Стъпили здраво, хванали протегнатите си ръце за опора, те бяха като жива арка, вградена в каменната. И докато стояха така, щяха да са в безопасност над рояка насекоми. Но ако единият паднеше…
— Удобно е, нали? — каза Мара и се огледа. — И много символично. Великият могъщ майстор джедай, принуден да разчита на друг, за да оцелее.
— Моля ти се! — тихо каза Скайуокър. — Вече признах, че не мога да правя всичко.
— Все пак да разчиташ на другите е различно — възрази Мара. — Добре, няма повече. Май сме достатъчно високо.
Люк погледна надолу. Реката огнени трески, както вече бе забелязал, се разливаше нагоре по стената, тъй като твърде много насекоми трябваше да преминат през твърде тясно пространство. Тук, в свода, където пространството ставаше още по-тясно, някои от насекомите минаваха на сантиметри под краката им.
— Дали могат да пробият ботушите ни?
— Ако се качат достатъчно на брой, всичко могат да пробият — отвърна Мара. — Достатъчно е да ни забележи една буболечка, за да даде сигнал на целия рояк.
Джедаят кимна невесело.
— С други думи, ако някоя се залута насам, хващай я със Силата и бързо се отървавай от нея.
— Най добре да я захвърляме към противоположната стена — каза тя. — Интересно ми е какво правят тук. В цялата огромна пещера едва ли има достатъчно храна за толкова голям рояк.
— Може да е пряк път от една точка на повърхността до друга — предположи Люк. — В началото пресякохме подземна река… може да идват заради водата.
— Възможно е — съгласи се Мара и изви глава на една страна. — Иска ми се да бяхме взели раниците си… какво по дяволите…?
Скайуокър проследи погледа й и видя как Строящия с лозници се спуска над прелитащите огнени трески и отново се издига с няколко насекоми в уста.
— Той ги яде — каза Люк, без да вярва на очите си.
— Разбира се — отвърна Джейд. — Забрави ли Гълтача на огнени трески?
— Но тогава… — заекна майсторът джедай съвсем объркан.
— Наистина ли не са толкова опасни?
— Разбира се, че са опасни — тихо каза Мара. — Някога да си чувал за старейшина, който да си е избрал име, свързано с мир и покой? Това трябва да е комджайският еквивалент на „ритни ранкора“?
— Това пък какво е?
— Разговорен израз в двора на Палпатин — поясни тя. — Отнася се за глупав риск, който многократно надвишава стойността на целта.
Люк навлажни внезапно пресъхналите си устни и загледа как Строящия с лозници нагълта плячката си и се спусна за още. Защо поемаше такъв ужасен риск?
Наистина беше ужасен. Скайуокър усещаше опасността. Джедайските му сетива я улавяха така, сякаш заплахата бе насочена към него. Строящия с лозници едва ли беше толкова гладен.
— Май се перчи — промърмори Мара в отговор на незададения му въпрос.
— Пред кого? Пред нас ли?
— Едва ли — тя кимна към стената зад Люк. — Пред детето.
Люк обърна глава. Застанал несигурно на един камък до отвора, Дете на ветровете наблюдаваше като омагьосано как Строящия с лозници се спуска над рояка насекоми. Крилата му трептяха от вълнение, нерви или завист.
— О! — възкликна джедаят. — Да не би и той…?
— Не го смятам за толкова глупав — отвърна Мара. — Но пък комджайците го тормозят от началото на пътуването му. Така че не бих се изненадала.
— Дете на ветровете, да не си мръднало от мястото си! — извика Люк, влагайки в гласа си джедайска твърдост. — Недей да имитираш Строящия с лозници… — в този миг прокънтя оглушителен писък. — Какво! — сепна се той и целият потръпна.
— Строящия с лозници — обади се Мара. Пръстите й стиснаха по-здраво дланта на Люк, за да запазят равновесие.
Той погледна надолу… Полускрит от живата река, Строящия с лозници пляскаше безпомощно с крила. Десетина от огнените трески вече се бяха покатерили по тялото и главата му и безмилостно го хапеха и жилеха. Докато ужасеният вик на Дете на ветровете се сля с вика на Строящия с лозници, стотици нови насекоми изпълзяха върху комджаеца, притискайки го с тежестта си.
Нямаше време за губене. Люк се присегна със Силата, издърпа Строящия с лозници нагоре и го задържа във въздуха. След това с помощта на Силата започна да отръсква насекомите от него.
— Не се и опитвай — тихо каза Мара. — Не можеш нищо да направиш.
Скайуокър потисна инстинктивното си възражение. Той беше джедай. Трябваше да е в състояние да направи нещо. Но тя беше права. Не можеше да направи нищо. И когато вътрешният вик на Строящия с лозници заглъхна в мълчанието на вечността, Люк грижовно пусна тялото му.
— Внимавай с пръстите — тихо каза Джейд.
С усилие джедаят обърна очи към нея и погледна преплетените им пръсти. Неговите бяха побелели от стискане.
— Извинявай — прошепна той и отпусна хватката си.
— Няма нищо — отвърна тя. — Имаш добър захват. Мислех, че джедаите обръщат повече внимание на душевните аспекти на Силата, отколкото на физическата си форма.
Люк знаеше, че Мара се опитва да го разсее, да отклони мислите му от ужаса, на който току-що бе станал свидетел. Съчувствието й бе нещо ново за него. Но нито думите, нито съчувствието й можеха да успокоят угризенията и гнева, които се надигаха в гърдите му като пясъчна буря.
— Не е нищо — остро й отговори той. — Знаех, че е опасно… можех да го спра. Трябваше да го спра.
