Само че този път се занимава предимно с пиратство и поробване, а не с контрабанда и хакерство. Колкото по-див е районът… Само с едно мога да си го обясня — да ме пипне лично.
За миг думите му увиснаха във въздуха като смъртна присъда.
— Не смятам, че е задължително — наруши тишината Шада, подтикната от смътното желание да обори мнението му. — Не е ли възможно да е събрал средства, за да построи собствена малка империя в затънтеното си кьоше? Или да превземе Ексокрон и дори тъй наречената република Катол?
— Той е тук от почти двайсет години, Шада — напомни й Карде. — Ако е искал да си изгради империя, нима нямаше да го направи досега?
— А нямаше ли да е същото, ако е искал да те спипа? — възрази му тя.
— Може да е опитал.
— И се е отказал след първите три години?
— И на мен не ми звучи логично — съгласи се Карде. — Но познавах Кардас. Не е човек, който би скръстил ръце. Беше безмилостен, непреклонен и пресметлив, не прощаваше нищо, което бе извършено срещу него, и не допускаше някой или нещо да застане на пътя му. Живееше заради предизвикателствата. Колкото по-големи, толкова по-добре. Знае, че съм тук и го търся. Онзи дребосък… Енту Ний. Той е доказателството.
Шада усети тръпки по гърба си. „Волният Карде“, който досега й изглеждаше толкова сигурен и надежден, изведнъж й се стори малък и уязвим.
— И ето че ние се навираме право в устата му.
— Поне ти няма защо да се страхуваш — увери я той. — По никакъв начин не си свързана с мен или с организацията ми — Карде се поколеба. — Всъщност затова се съгласих да дойдеш.
Шада го погледна, изведнъж осъзнала положението. Внезапното прозрение й подейства като студен душ.
— Очакваш да те убие, нали? — прошепна тя. — И мислиш…?
— Ти не си свързана с мен, Шада — тихо повтори контрабандистът. — За разлика от всички останали на борда. Готов бях да дойда сам, но нямаше да мога да стигна до Ексокрон с нещо по-малко и по-слабо въоръжено от „Волният Карде“. Кардас е отмъстителен човек. И също като Бомбаса обича да се смята за цивилизован. Разбира се, надявам се да го убедя да не ме убива, а още повече се надявам да не направи нищо на екипажа ми, но ако твърдо е решил да уреди старите си сметки… надявам се поне да го убедя да те пусне да се върнеш в Новата република с копие от документа за унищожението на Каамас.
— Карде, в това няма здрав разум… — поклати глава Шада.
— Тъй или иначе, това е историята — прекъсна я той, стана и върна стола на първоначалното му място. — Да, трябва да кажа също, че огромната информационна библиотека, която Кардас създаде през годините, изчезна заедно с него. Затова решихме, че може да има копие от документа. Бягай сега във ваната с бакта. Ще се видим след малко — той кимна и излезе…
— Карде, в това няма здрав разум — тихо повтори Шада в празната стая.
По-късно, докато се полюшваше във ваната с бакта, в съзнанието й се появи и друго. Карде бе заявил, че се надява Кардас да й позволи да се върне. Но не го гарантираше.
ГЛАВА 15
Режещия камъни изрече нещо с дразнещия комджайски полуглас и избърза да кацне по обичая си на един счупен сталактит.
— Ура! — възкликна Люк. — Изглежда, пристигнахме.
Мара вдигна лъча на фенерчето си и огледа стените на прохода, не смеейки да повярва, че изнурителното им четиридневно пътуване е приключило. Средата, в която обичаше да действа, бяха градовете, космическите кораби и откритите пространства. Завирането в тъмни мочурливи тунели с капеща кална вода и усоен въздух категорично не бе по вкуса й. Но го преживя, при това не изпитваше повече от два пъти на ден желание да убие някой от комджайците. И астромеханичният дроид не създаде много главоболия, а Скайуокър се оказа неочаквано приятна компания. Така или иначе, бяха пристигнали. Е, предстоеше им да се изправят пред Високата кула и всичките й неизвестни опасности. Но това не я смущаваше. Опасността също бе част от средата й на действие. Изглежда, и на Люк.
— Ето го — каза Люк, когато фенерчето му освети стената на няколко метра пред тях. — Сводът.
— Свод ли? — намръщи се Мара и обърна лъча на своето фенерче в посоката, която сочеше майсторът джедай.
Кой ще строи свод в пещерите? Но онова, което фенерчето й освети, наистина напомняше свод. Относително вертикалните му колони създаваха в пещерния проход стеснение с ширина около два метра, а почти кръглият таван, издигнат на три метра над главите им, приличаше на арка. Но при по-внимателно вглеждане се виждаше, че е естествено образувание, създадено от ерозията на скалата или от отдавна пресъхнал поток.
— Образно казано — отвърна Люк. — Не ти ли напомня за Хилард на Миркр?
— Имаш предвид огромното гъбообразно нещо, което положи толкова усилия да събориш върху нас ли? — рязко попита Мара. — Онова, до което три дни си бяхме пробивали път през гората, а пък при него ни чакаха половината щурмоваци на Империята.
— Да, за него говоря — отвърна Скайуокър. Мара долови в гласа му недвусмисленото забавление. — Пропусна да кажеш, че точно там даваше мило и драго да ме убиеш.
— Бях по-млада — кратко отвърна тя. — И сега накъде?
— Натам — отвърна Люк и посочи с лъча на фенерчето стената под тавана. Показа се малък отвор, който по всяка вероятност водеше дълбоко в скалата.
— Видях — каза Мара. Отвътре сякаш не полъхваше никакъв въздух, което означаваше, че някъде има преграда. — Изглежда спретнато.
— Няма да е за дълго — увери я Люк, подаде й фенерчето си и активира лазерния си меч. — Дръпнете се… може да отхвръкнат камъни — той замахна с лъча към скалата, за да разсече камъните…
Сред зеленото зарево лъчът бързо погасна. Арту изпищя, а Мара долови изненадата на Люк. Той се препъна, но успя да запази равновесие.
— Какво стана? — попита Мара.
— Не знам — отвърна той. Майсторът джедай държеше оръжието пред очите си и изненадано оглеждаше края му. — Мислех, че съм го заключил… ще опитам пак.
Той натисна копчето и лъчът се активира с обичайното свистене. Люк се взря в него за миг, зае стабилна бойна позиция и отново замахна към скалата. И отново лъчът направи само плитка драскотина в камъка, преди да угасне. Един от комджайците изпърха с крила и каза нещо.
— Да — отвърна Люк.
Мара долови, че се опитва да си спомни нещо.
— Какво „да“? — попита тя.
— В скалата сигурно има кортосна руда — отвърна той и насочи лъча на фенерчето си към скалата, която засия в безброй искри.
— Не съм чувала за такава руда — поклати глава Мара.
— Рядко се среща — каза Люк. — Знам само, че деактивира лазерните мечове. Веднъж с Коран се натъкнахме на използващи Силата с ризници от кортосни влакна. Голяма изненада беше.
— Не се съмнявам — отвърна Мара и изведнъж си спомни нещо. — Значи такива плочи е имал Палпатин между двойните стени на резиденцията си!
Люк вдигна вежда.
— Имал е кортосни плочи в резиденцията си?
— Да, и в стените на някои кабинети и на тронните зали — добави Мара. — Никога не съм знаела как се казва материалът. От обясненията му помня, че ако лазерният меч е с двоична верига в системата за активация, при контакт със скалата започва обратно захранване, което преминава през механизма за част от секундата и деактивира оръжието. Така ще бъде забавен всеки джедай.
— Част от Ръката на императора — промърмори Люк. — Знаеш ли някакъв начин да се разсече?
— Разбира се, знам стотици — отвърна тя и изсипа съдържанието на раницата си на земята. — Като
