изключим въздействието й върху лазерните мечове, рудата е твърде слаба и трошлива. С нея не може да се строи. От един добър бластерен заряд ще се разхвърчи на парчета. Почакай — тя извади една от гранатите, които Карде бе изпратил, и освети с фенерчето си цифрата, показваща мощността й. — Тази ще свърши работа.
Някой от комджайците каза нещо.
— Спазващия думата си смята, че не е добре да се взривява граната — преведе Люк. — Не сме далеч от Високата кула и звукът се разпространява доста далеч под земята.
— Вярно — съгласи се Мара, остави гранатата и се загледа в мястото, където Люк се опита да разсече скалата. — Но пък така ще напредваме с по няколко сантиметра на замах. Ти реши: допълнителен шум или допълнително забавяне?
Майсторът джедай замислено прокара длан по скалата. Мара усети съсредоточеността му, когато се присегна напред със Силата.
— Да опитаме пак с лазерните мечове — предложи той. — Поне в продължение на два часа.
— Добре — съгласи се Мара. — Винаги можем да използваме гранати, ако решим, че прекалено много се бавим — тя освети скалата с фенерчето си. — Значи освен пещерни зали с хищници сега имаме и скала, която деактивира лазерни мечове. Колко удобно за някого.
— Може да е случайност — каза Люк не особено убедено.
— Няма какво повече да чакаме — и изведнъж се намръщи:
— А дали няма да се повредят лазерните мечове?
— Едва ли — сви рамене Мара, — но не мога да твърдя със сигурност. Е, вярвам, че ще успеем да усетим опасността, преди да е станало късно.
— Така е — съгласи се джедаят и погледна към астромеханичния си дроид. — Арту, включи всичките си сензори и следи за състоянието на лазерните мечове. Кажи ни, ако започнат да прегряват или стане нещо друго.
Дроидът изпиука и протегна напред малката си сензорна конзола.
— Хайде да опитаме под ъгъл един спрямо друг — каза Мара, прекоси прохода и закрепи фенерчето си в една цепнатина в скалата, откъдето светлината му осветяваше мястото. — Така лъчовете ни няма да се засичат, а и обикновено долният слой поддава по-бързо.
— Добре — Люк погледна към тримата комджайци, които се бяха скупчили един до друг на тавана. — Режещ камъни, защо не се върнеш при Гълтача на огнени трески? Кажи му, че сме почти готови за съгледвачите, които обеща да изпрати във Високата кула с нас.
Комджаецът каза нещо.
— Не, но скоро ще бъдем — отвърна Люк. — И не е лошо да вземеш някой със себе си.
Седнал на един скален блок под свода, Дете на ветровете разпери крила и каза нещо разпалено.
— Не, не ти — твърдо отвърна Скайуокър на младия комкаец. — Спазващия думата си ще тръгне с него.
В последвалия коментар се долавяше известна докаченост. Режещия камъни и Спазващия думата си се изгубиха в мрака към входа на пещерата. Детето на ветровете извика нещо след тях и се отпусна обиден на камъка.
— Явно пропуснах разпалена размяна на реплики — каза Мара, откачи лазерния меч от колана си и зае позиция вляво от разреза, който Люк бе направил.
— Горе-долу — отвърна той, активира собствения си меч и застана отдясно. — Готова ли си?
Мара активира оръжието си.
— Да.
Работеха от почти цял час и бяха очертали контура на отвора, когато Арту изведнъж избипка.
— Чакай, Мара — каза Скайуокър, деактивира лазерния си меч и за миг се замисли какво не е наред. Изцяло съсредоточен върху оръжието, не усети никаква неприятност. Той погледна към малкия дроид… И в следващия миг отвори широко очи. Сензорната конзола сочеше не към лазерните мечове, а към прохода.
— Мара — повика я Люк, прехвърли оръжието в лявата си ръка и вдигна фенерчето, за да освети прохода. Зад него Мара деактивира меча си.
Във внезапно настъпилата тишина се чу шум. Шумолящ звук, сякаш хиляди далечни гърлени гласове си шепнеха без думи. Несъзнателен ропот, който прокънтя в съзнанието му, когато се присегна към него със Силата. Приближаваше се.
— Не ми харесва този звук — промърмори Мара и се приближи до него.
— И на мен — отвърна Люк и засили докрай светлината на фенерчето си.
След това разходи лъча по всички ъгли на прохода. Не се виждаше нищо, но с толкова много завои на тунела това не означаваше нищо. Скайуокър изпълни джедайските си техники за усилване на сетивата…
— Огнени трески! — възкликна Строящия с лозници, висящ от тавана точно над Люк. — Идват!
— Какво? — попита Джейд.
— Каза, че идват огнени трески — отвърна Люк.
— Виж ти! — възкликна Мара. — Името на договарящия им беше… Гълтача на огнени трески.
— Да — потвърди джедаят и погледна нагоре към комджаеца. Дори от пърхането на крилата му се долавяше очакване. — Мислех, че огнените трески са някакво растение. Строящ с лозници, какви са тези трески?
— Те са дребосъци, но опасни — отвърна комджаецът. — Изяждат и унищожават всичко, което срещнат по пътя си, убиват.
— Каза, че са малки, но опасни — предаде Люк на Мара и отново обходи с лъча на фенерчето си тунела.
— От шума излиза, че насам идват безброй такива същества — мрачно заключи Джейд. — Имам лошото усещане, че ни предстои среща с нов вид роверини.
Люк потръпна. Бе видял предостатъчно от тези отвратителни хищни насекоми по време на годишното им преселение в давириенските джунгли. Роверините летяха на рояци от стотици хиляди, понякога дори милиони, и оглозгваха докрай всичко по пътя си. Изяждаха не само растителността. От животните, които пропуснеха да се махнат от пътя им навреме, оставаха само бели кости.
— Строящ с лозници, колко бързо се движат? — попита джедаят.
— Много бързо — отвърна Мара, преди комджаецът да отговори. — Ето ги!
Люк стаи дъх. В най-отдалечената точка, до която стигаше светлината от фенерчето, се подаде челото на пулсираща черна маса. Покриваше целия под и се издигаше на около метър по стените. Черната маса се разля пред очите на Скайуокър като зловеща течност, потъна в една лека вдлъбнатина в пода и бързо се прехвърли над ръба й. Права беше Мара. Приближаваха много бързо.
— След минута ще са тук — каза тя. — Ако имаш скрити козове, сега е моментът да ги изиграеш.
Майсторът джедай прехапа устна. Мислите му препускаха бясно. Със Силата можеше да създаде щит около себе си, но нямаше да успее да го поддържа дълго срещу толкова много отделни противници. Освен това не бе сигурно, че ще е в състояние да включи и Мара зад щита, а тя очевидно не владееше техниката, за да го направи сама. Да използва Силата, за да отклонява всяка от огнените трески от пътя им, докато минаваха покрай тях, също щеше да е непосилна задача дори ако Мара му помагаше.
А ако тези насекоми бяха подобни на онези от давириенските джунгли, достатъчно щеше да е едно от тях да забие отровното си жило, за да загубят контрол над себе си. И всички останали щяха начаса да разберат къде е храната. Не, единствената им надежда бе да се скрият. Някъде нататък в прохода или…
— Сводът — изведнъж каза Джейд. — Трябва да стъпим на нещо на около два метра от земята…
— Да — съгласи се Люк и активира лазерния си меч.
След това излезе извън прохода и премери разстоянието на око. Щяха да успеят, стига да им стигнеше времето, за да се подготвят.
— Арту, затвори всичките си отвори — провикна се той и насочи върха на ослепителния зелен лъч хоризонтално от вътрешната страна на колоната на свода, на половин метър над главата си.
Ако жилата на кортосната руда стигаше толкова високо… За щастие не стигаше. Лъчът на меча му с
