в другата посока.
— Не, те очакват да излезем от там — отвърна Скайуокър. След това посочи нагоре към една от канарите, които се извисяваше пред тях. — Нашият път е натам.
Дроидът отново завъртя купола си и изсвири уплашено.
— Спокойно! Няма да ни се наложи да изминаваме целия път догоре — успокои го Люк. — Виждаш ли пукнатината на около две трети от височината? Ако съм разчел правилно въздушните снимки, този процеп ще ни отведе до проход към върха.
Малкият дроид избипка окаяно и отново завъртя купола си, за да погледне в двете посоки на каньона.
— Не, Арту, не можем да тръгнем натам — твърдо му каза Люк. — И нямаме време за спорове. Дори тези кораби да не могат да влязат тук, в крепостта може да имат по-малки. А и винаги могат да пристигнат пеша. Възнамеряваш ли да ги изчакаш?
Дроидът изпиука уплашено, завъртя се и започна решително да си пробива път покрай пресъхналото корито към основата на канарата. Скайуокър се усмихна и намести за последно раницата на раменете си. След това се присегна със Силата, за да вдигне Арту достатъчно високо над растителността, и сам пое към канарата.
Изкачването се оказа не толкова обезсърчаващо, колкото изглеждаше отначало. Стената си беше стръмна и все пак не вертикална, както му се бе сторила отдолу. Имаше достатъчно опори за ръцете и краката. Сякаш цялата повърхност на скалата бе осеяна с пукнатини и малки ниши, а и лианите и храстите също предлагаха надеждни захвати.
Главният проблем идваше от Арту, но и той скоро се превърна в един вид рутина. След като намереше място, на което да се захване сигурно, Люк изтегляше малкия дроид с помощта на Силата, пъхаше го в някоя ниша, достатъчно голяма, за да го побере, и го връзваше със синтетичното въже за близките храсти. След това се изкачваше до следващото подобно място и всичко се повтаряше. Арту, разбира се, не се интересуваше от нито една част от процедурата. Все пак по средата на изкачването поне престана да се оплаква.
Почти бяха стигнали процепа най-горе, когато Люк, протегнат към вързания по-нависоко Арту, чу слаб глас. Той застина, стиснал с една ръка възлестото стъбло на една лозница, и се заслуша. Не чу нищо освен далечното цвърчене на насекомите, което усещаше във въздуха от момента на кацането им. Люк изпълни усилващите сетивата джедайски техники и отново напрегна слух. Цвърченето се усили, ача гласът, който му се стори, че чува, не се обади повторно. Някъде над главата му се разнесе силно пищене: тихото изсвирване на Арту бе многократно усилено от джедайските техники.
— Сякаш чух нещо — тихо отвърна майсторът джедай. Собствените му думи изгърмяха в ушите му и той побърза да върне слуха си към нормално възприемане. — Беше като глас…
Стреснатото пиукане на малкия дроид прекъсна думите му.
— Какво има? — попита Люк и пак вдигна очи.
Арту гледаше право надолу. Скайуокър обърна глава и когато проследи погледа му, замръзна. На не повече от три метра от тях, кацнало на един от храстите с трънливи листа, с отпуснати до тялото криле ги наблюдаваше неголямо сиво-кафяво същество.
— Спокойно — изрече Люк към Арту.
Съществото бе дълго трийсетина сантиметра от главата до широките нокти, с които свършваха краката му. Кожата му изглеждаше гладка, трудно бе да се определи размерът на свитите му криле. Главата на съществото беше пропорционално малка и аеродинамична, с чифт тъмни очи, губещи се зад месести гънки. Под тях се намираха две хоризонтални цепки. Горната се отваряше и затваряше с ритъма на дишането, а долната бе свита до размера на тесен процеп. Чифт сегментирани крака с широки нокти стискаха клона, на който бе кацнало създанието. Очевидно бодлите изобщо не го притесняваха. Приличаше на нещо средно между минок и дебнещ мактиер и майсторът джедай се запита дали не беше роднина на някой от двата вида.
Арту отново изчурулика, но този път предупредително.
— Не мисля, че има намерение да ни навреди — успокои го Люк, като продължаваше да гледа съществото. — Не долавям никаква опасност от него. Освен това сме възедри за храна на толкова малко животно.
Стига да ловуваше само. Без да откъсва очи от съществото, Скайуокър се присегна със Силата в търсене на евентуално ято. В каньона явно имаше още доста такива създания, но пръснати надалеч…
Долната цепка на съществото се отвори, откри двойни редове остри зъбки и издаде пронизително цвъртене.
— Кой си ти?
Люк премига от изненада. Това беше същият глас, който му се бе счул, но този път достатъчно отчетлив, за да разбере думите. Да не би да идваха от…?
— Какво? — попита той.
Съществото отново изцвърча:
— Кой си ти?
Съществото говореше. Само че не в буквалния смисъл. Но тогава как Люк разбираше…? И изведнъж разбра.
— Аз съм Люк Скайуокър — отвърна той и се присегна със Силата към съществото. — Аз съм рицар джедай на Новата република. Ти кой си?
Съществото отново извъртя.
— Какво правиш тук, рицарю джедай Скай Уокър?
— Търся една приятелка — отвърна Люк. Предположението му беше правилно. Той не можеше да разбере отделните думи на съществото, но с помощта на Силата извличаше смисъла от съзнанието му. Това беше изключително рядък случай в практиката на майстора джедай и го навеждаше на мисълта, че съществата бяха поне маргинално чувствителни към Силата. — Кацнала е недалеч от тук преди около две седмици и е изчезнала. Знаеш ли къде е?
Съществото като че леко се уплаши. Трепна с криле и ги пререди на гърба си. След това отново изцвърча:
— Коя е приятелката ти?
— Казва се Мара Джейд — отвърна Люк.
— И тя ли е рицар джедай?
— В известна степен — застрахова се Скайуокър. Мара се бе отбивала от време на време в академията през последните осем години, но нито веднъж не бе останала достатъчно дълго, за да завърши обучението си. Всъщност Люк се питаше дали изобщо го бе започвала. — Знаеш ли къде е?
Крилата на съществото отново трепнаха.
— Нищо не знам.
— Наистина ли? — попита Скайуокър. Гласът му поохладня. В този случай не му беше нужна помощта на Силата. Толкова пъти беше виждал Джейна, Джейсън и Анакин да прилагат този номер, че безпогрешно можеше да разпознае дребната лъжа. — А ако ти кажа, че един джедай винаги може да познае, когато го лъжат?
Зад гърба му прозвуча силно и властно цвъртене.
— Остави момчето на мира!
Люк обърна глава. Сред храстите и камъните от другата страна на канарата бяха кацнали три други същества. И трите бяха два пъти по-едри от първото. Но и без това веднага личеше разликата между младите и възрастните.
— Извинете ме — каза Скайуокър. — Не съм възнамерявал да го плаша. Може би вие ще ми помогнете да намеря приятелката си.
Едното от съществата разпери криле и направи къс скок към един от по-близките до джедая храсти. То завъртя глава наляво-надясно, като че изучаваше натрапника поотделно с всяко око.
— Ти не си от другите. Кой си ти?
— Мисля, че знаете кой съм — отвърна Люк и подхвърли: — А защо не ми кажете вие кои сте?
Съществото сякаш се замисли.
