Изходящ полет

— Родителите ми ги следят — каза той и устните му се стегнаха. — Нашите родители, искам да кажа.

— Да — промълви тя. — Боя се, че не знам нищо за тях. Или за вас…

— Еми много ясно. Обаче аз знам всичко за теб. Всичко! От обучението ти като дете, през ученическия процес при джедай Хоръс Кбаот до първия ти лазерен меч и сега до издигането ти в рицарско звание.

— Впечатлена съм — каза Лорана и се опита да се усмихне колебливо.

— Не си прави труда — каза той, без да отговаря на усмивката й. — Знам всичко това само защото родителите ми имат познат, който работеше в Храма на джедаите. И всяко едно твое постижение те ми го набиваха в главата. Защото те обичаха — с тези думи той леко изсумтя. — Но, уви, ти няма как да знаеш това. Защото така и не си направи труда да се поинтересуваш.

Той откъсна очи от лицето й и като ги сведе надолу, шумно отпи от напитката си. Лорана го изгледа в продължение на един дълъг миг и премига от огорчението и стаения гняв, които се издигаха от брат й както изпаренията от халбата му. Какво бе сторила, за да предизвика толкова неприязнени чувства у него?

— На нас като ученици не ни беше позволено да знаем каквото и да е за семействата ни — наруши мълчанието тя. — Дори и сега, след като вече съм джедай, на подобно нещо все още се гледа с неодобрение.

— Да, бе — каза той, — точно така.

— А и си има основателни причини за това — продължи Лорана неотклонно. — В нашата Република има много светове, където семейните връзки и родословната позиция играят огромна роля в местната култура. А когато един джедай знае от коя фамилия произлиза, това може да повлияе върху безпристрастното отношение, с което разрешава споровете в съответния свят.

— Но не пречи самото семейство да се поинтересува от теб и да те намери, нали? — изстреля той в отговор. — Понеже моето направи точно това. Дори и след като твоите скъпоценни джедаи уредиха да ги уволнят, те все пак не се отказаха и продължиха някак си да намират информация за теб…

— Почакайте малко — прекъсна го Лорана. — Как така са били уволнени? Кой е уредил да ги уволняват?

— Вие, джедаите, да нямате проблеми със слуха? — раздразни се той. — Нали вече ти казах. Един от вашите възвишени и могъщи джедаи. Майка и татко бяха цивилни работници в Храма. Занимаваха се с поддръжка и ремонт на електрооборудването в общите помещения. И си бяха наистина добри специалисти. Само че, когато теб те взеха в Храма, се наложи да ги уволнят от там. Твоите джедаи явно не искаха да им позволят да работят в същата сграда, където се намираш ти.

Лорана усети как стомахът я присвива. Не бе чувала нищо за този конкретен инцидент, макар че знаеше за други подобни развития. Сега обаче очевидно нямаше никаква полза да се опитва да се впуска в обяснения за необходимостта от изолационната политика на Храма.

— Успяха ли да си намерят друга работа?

— Не, всички вкъщи умирахме от глад — натърти той. — Естествено, че си намериха работа. Значително по-нископлатена, разбира се. Но за всичко това се наложи да си опаковаме багажа и да се преместим на друго място. Понеже на никого не му бе минало през акъла да ни уведоми, че вече не можем да живеем в Храма, след като ти ще бъдеш обучавана там. Но това няма значение.

— А какво има значение тогава?

В продължение на един дълъг миг той продължи да се взира в нея, а бурята в него не спираше да бушува като ледовит океански прибой.

— Вие, джедаите, си мислите, че сте съвършени — каза най-накрая. — Въобразявате си, че знаете какво е добро и зло, какво е правилно и неправилно. И се опитвате да го налагате на всички във всичко. Колко много се заблуждавате!

Лорана почувства буца в гърлото си.

— Какво се е случило с теб, Дийн? — запита тя нежно.

— А, значи сега си говорим на „ти“ и на малко име, така ли? — каза той презрително. — Сега вече искаш да си придадеш вид на моя любяща сестра, така ли? Да не си мислиш, че можеш просто ей така да махнеш с ръчичка или с вълшебната си лазерна пръчица, и всичко ще се компенсира изведнъж?

— Какво трябва да се компенсира? — настоя Лорана. — Моля те, кажи ми. Искам да знам.

— Мислех, че джедаите знаете всичко.

Лорана въздъхна.

— Не, разбира се, че не знаем всичко.

— Е, точно това нямаше никога да го чуеш от родителите ни — процеди през зъби той. — За тях ти вечно беше съвършената сестра, с която всички останали трябваше да се сравняваме. „Лорана би направила това така…“, „Лорана би направила онова онака…“, „Лорана би казала това…“, „Лорана би казала онова…“ Все едно живеем в подножието на някакво малко божество. И всичко бе толкова съвършено абсурдно! Защото те нямаше как да имат каквато и да е представа, какво точно би могла да направиш или да кажеш ти в дадена ситуация. Защото, когато те пратиха там, ти дори не можеше и да ходиш!

С тези думи погледът му охладня още малко.

— Но, разбира се, теб те нямаше наблизо, за да те посочат. И тъкмо затова тактиката им действаше толкова безотказно. Теб те нямаше вкъщи, за да видят как допускаш грешки или как изпускаш нервите си, или как разливаш храна на пода. Буквално можеха да си направят някъде вкъщи един малък олтар на теб, без да им се налага изобщо да излизат от къщи, да не би случайно да се спука сапуненият мехур, който бяха изградили около теб.

Той вдигна за малко халбата си, но после я остави обратно на масата, без да отпие.

— Обаче аз знам — изръмжа след това той, — защото те наблюдавам. Ти не си съвършена. Дори не се доближаваш до някакво съвършенство.

Лорана мислено се върна към изтощителните години на обучението си и непрестанните критики на Кбаот отново зазвучаха в главата й.

— Наистина — промълви тихо тя. — Далеч съм от съвършенството.

— А и освен това не си особено наблюдателна — продължи той и протегна ръка към нея. — Дай да го видя това твое прословуто оръжие.

— Меча ми ли? — смръщи се тя и като го откачи от колана си, го постави на масата.

— Да, именно него — каза той и протегна ръка да го докосне. — Това е аметист, нали?

— Да — тя съсредоточи вниманието си върху копчето за задействане на меча. — Беше ми подарък от някакви хора, на които учителят Кбаот е помогнал на средните нива на Корускант.

Джинзлър поклати глава отрицателно.

— Не, той беше подарък от родителите ти. Те познаваха онези хора и ги помолиха да ти го подарят вместо тях — при тези думи устата му се изкриви. — А ти дори това не успя да отгатнеш, нали?

— Естествено, че не — отвърна Лорана. Сега вече нейното чувство за вина се смесваше с гнева и огорчението на този човек и заплашваше да се превърне в неин собствен гняв. — Откъде съм можела да го разбера?

— Ами нали си джедай — изстреля отговора си Джинзлър. — Нали от теб се очаква да знаеш всичко. Обзалагам се, че твоят учител Кбаот много добре е знаел откъде идва аметистът.

Лорана внимателно си пое дъх.

— Какво искаш от мен, Дийн?

— Ей, не аз, а ти дойде тук да ме търсиш — възрази той. — Кажи ми какво искаш ти.

В продължение на един кратък момент тя се вгледа в очите му. Наистина, какво искаше тя от него?

— Искам да приемеш нещата такива, каквито са — отговори най-после тя. — Миналото е минало. Никой от нас не може да го промени.

— Искаш от мен да не променям миналото? — каза той хапливо. — Е, добре. Това мога да го направя.

— Искам също така да приемеш, че независимо какво изпитваш към твоите родители… ъ-ъ, към нашите родители… твоята лична стойност като човешко същество не зависи по никакъв начин от тяхното мнение или оценки — продължи тя, пренебрегвайки язвителната му забележка.