Той изсумтя.
— Съжалявам, ама нали вече ти обещах да не променям миналото — каза той. — Нещо друго?
Лорана го погледна право в очите.
— Искам да престанеш да мразиш — каза тя тихо. — Да престанеш да мразиш самия себе си… и да престанеш да мразиш мен.
Тя забеляза как няколко мускула потрепериха за миг на врата му.
— Аз не мразя — каза той с твърд глас. — Омразата е емоция, а джедаите не изпитват емоции. Нали така беше?
— Ти не си джедай.
— Аа, и точно в това е истинската трагедия, нали? — каза той горчиво. — Ето това искаха майка и татко толкова много. Да си имат джедай. А пък аз не съм джедай, нали! Но това мен не ме притеснява. Въпреки всичко аз мога да я играя тази игра. „Няма емоция, има мир. Джедаите не властват над другите, а им служат за доброто на галактиката. Джедаят цени живота във всичките му форми“. Ето, виждаш ли?
Внезапно Лорана реши, че вече й стига толкова.
— Съжалявам, Дийн — тя се изправи. — Съжалявам за болката ти, която не мога да изцеля. Съжалявам за личните ти загуби, които няма начин да ти възстановя — с тези думи тя се насили да го погледне право в очите. — И съжалявам, като виждам как си на път да пропилееш целия си живот. А това е решение, което можеш да вземеш единствено ти.
— Очарователно! — каза той. — Единственото нещо, по което никой не може да се конкурира с джедаите, е в произнасянето на големи речи. Особено при раздяла — с тези думи той повдигна вежди. — А това си беше прощална реч, нали?
Лорана се огледа из столовата, сякаш едва сега си припомняше къде се намира. „Изходящ полет“…
— Аз още не съм взела решение…
Джинзлър отново повдигна вежди:
— Да не би да имаш право на собствено мнение? Мислех, че Съветът на джедаите взема всички решения вместо теб.
— Надявам се, че ще намериш своя път, Дийн — Лорана вдигна лазерния си меч и отново го постави на колана си. — Надявам се, че ще намериш своето изцеление.
— Е, имаш си цели няколко години да се притесняваш по този повод — каза той. — Хайде, и се прибирай бързо. Имаме още много да си приказваме, сестро — като каза това, Джинзлър вдигна халбата си и отново се завъртя на мястото, обръщайки гръб към нея.
Лорана погледа известно време тила му, усещайки горчивия вкус на поражението в устата си.
— Ще се видим пак… братко…
Джинзлър не отговори нищо. Лорана премига, за да скрие сълзите си, и избяга от столовата.
Дълго след това се скита безцелно из лабиринта от коридори, като механично се разминаваше със забързаните техници и дроиди, и се мъчеше да преодолее болката, която помрачаваше погледа и съзнанието й. Накрая, когато очите й се проясниха, със смътно усещане за изненада откри, че някак си се бе върнала в комбинирания оперативен център на крайцера.
Кбаот и капитан Пакмиллу все още бяха тук, погълнати от дискусия върху една от навигационните конзоли.
— Аа, джедай Джинзлър — каза високо Кбаот, когато я забеляза, и я подкани с длан да се присъедини към тях. — Надявам се, че каютата ти е задоволителна.
— Всъщност още не съм я видяла — призна Лорана.
— Но в крайна сметка ще дойдете с нас, нали? — запита капитан Пакмиллу с дрезгавия си глас. — Доколкото разбрах, по този въпрос съществува известно объркване.
— Няма никакво объркване — настоя Кбаот. — Джедай Джинзлър определено идва с нас.
Огромните очи на Пакмиллу останаха впити в нея.
— Джедай Джинзлър? — подкани я той.
Лорана си пое въздух дълбоко. Пред очите й все още витаеше образът на брат й. Образът, който от този ден щеше завинаги да остане неизменна частица в покрайнините на нейния живот.
— Учителят е прав — най-после отговори на капитана. — За мен ще бъде чест да пътувам заедно с вас на борда на „Изходящ полет“.
И колкото по-скоро тръгнем, добави на себе си мислено, толкова по-добре.
13.
— …И това вече е окончателният списък на екипажа и пътниците — приключи отчета си капитан Пакмиллу.
— Благодаря ви — отговори му Кинман Дориана, като прие последния информационен чип и пъхна целия пакет в джоба си. — Да разбирам ли, че не се нуждаете от нищо повече?
— Поне не и от нещо, за което с моите петдесетина хиляди спътници да не сме се сетили досега — каза Пакмиллу с типичния за монкалмарианците сух хумор. — Според мен „Изходящ полет“ е напълно готов за експедицията си.
— Прекрасно — каза Дориана. — Върховният канцлер Палпатин ще е неописуемо доволен да научи това.
— Нямаше да успеем да се справим без неговата подкрепа — допълни Пакмиллу със сериозен глас. — Моля ви, предайте му още един, последен път нашата признателност за всички усилия, които положи по проекта ни.
— Определено ще го направя — обеща Дориана. И със сигурност щеше да е за последен път. — Значи това е всичко. Ще се видим след… колко? След пет години? След десет?
— Независимо колко ще отнеме — каза Пакмиллу и огледа гордо мостика на своя крайцер К–1, — със сигурност обаче ще се върнем.
— Тогава ще очаквам с нетърпение завръщането ви — каза Дориана с цялата фалшива искреност, която можеше да си придаде в този миг. — А междувременно ви пожелавам безопасно пътуване. И не забравяйте, че ако все пак се сетите за още нещо, от което имате нужда, кабинетът на върховния канцлер си остава винаги на ваше разположение. Все още имате цели три седмици, преди да напуснете територията на Републиката. А това време е предостатъчно, за да отправите искане за каквито и да е резервни запаси. Те ще бъдат събрани и доставени в необходимите срокове.
— Ще запомня обещанието ви — каза Пакмиллу и леко наведе глава. — Може ли да ви изпратя обратно до вашия транспорт?
— Не е необходимо — увери го Дориана. — Предполагам, че си имате на главата стотици други ангажименти, които изискват вниманието ви, преди да напуснете Яга Минор. Спокоен полет и нека Силата да бъде с вас.
— При положение че имаме деветнайсет джедаи на борда, със сигурност ще бъде така — увери го Пакмиллу. — По-скоро деветнайсет и половина.
— Определено — съгласи се Дориана. На лицето му се запази учтивата усмивка, въпреки че вътрешно той се навъси. „Деветнайсет джедаи? Че и половина?“ — До скоро виждане, капитан Пакмиллу.
Той изчака, докато пилотът изведе совалката му от предната хангарна платформа на крайцер К–1 и я насочи към външните покрайнини на атмосферата на Яга Минор, преди най-после да извади чипа на Пакмиллу с имената на пътниците и да го пъхне в информационния си бележник. По негова информация окончателният брой на джедаите в „Изходящ полет“ беше седемнайсет, а не деветнайсет. Да не би по някаква причина да бе настъпила внезапна промяна в плановете? И какво въобще представляваше този „половин джедай“? Докато размишляваше над този въпрос, в ума му неволно се появи споменът за зловещия начин, по който бе убит Дарт Мол…
Дориана извика в бележника си списъка с имената на джедаите и започна да ги преглежда едно по едно. Всички му бяха познати. Много от тях можеха да създават огромни проблеми и затова той много изкусно бе подхлъзнал Хоръс Кбаот да ги покани на борда на своята велика експедиция. Първото ново име в списъка — на Лорана Джинзлър — всъщност не бе чак толкова голяма изненада. Дориана винаги бе смятал за възможно доскорошният ученик на Кбаот да реши да се замотае още малко около бившия си наставник.
