по време на убедителната му реч непосредствено след предотвратения удар на ракетата.
И каква изобщо бе връзката на Кбаот с цялото това нападение? Този въпрос засега оставаше без отговор.
— Тогава двете страни наистина имаха нужда някои да им каже какво да направят — реши да вметне Анакин. — А и от нас се очаква да имаме проникновение и мъдрост, с каквито останалите същества не разполагат.
— Понякога мъдростта се състои в това да застанеш отстрани и да не предприемаш нищо — каза Оби Уан и почувства как думите на учителя Уинду отново прозвучаха в съзнанието му. Въпреки това, ако все пак Съветът бе решил да порицае учителя Кбаот заради неговите действия, Уинду не му бе споменал нищо за това. — В противен случай хората може никога да не се научат как сами да разрешават проблемите си.
— А подобна мъдрост произтича единствено от близкото познаване на Силата — каза Кбаот и тонът му подсказа, че за него тази дискусия вече бе приключила, — както ще се уверите сам, млади Скайуокър — с тези думи той посочи напред и продължи: — Така. А сега, ето тук долу сме поставили контролния център на въоръжението и на защитните полета…
Хоръс Кбаот и останалите изчезнаха през вратата на конферентната зала. Лорана ги изгледа как излизат, и после въздъхна от умора и неудовлетвореност.
Защо въобще учителят Манинг я бе повикал тук? Защото се предполагаше, че познава джедай Кбаот по-добре от всеки друг на борда? Дори и така тя едва ли беше успяла да помогне кой знае колко по време на дискусията. Дали тогава не се очакваше от нея да се присъедини към протеста на останалите срещу неговия план за обучение на бъдещи джедаи? Е, в това също не се бе представила особено добре.
— Той винаги ли е толкова безцеремонен?
Лорана се извърна назад. Двамата дуряни се бяха отдалечили и си говореха нещо тихо, но учителят Манинг все още стоеше до нея и я наблюдаваше замислено.
— На мен не ми се стори кой знае колко безцеремонен — каза тя, несъзнателно притичвайки се в защита на своя наставник.
— Вероятно това си е част от характера му — предположи Манинг. Ала на лицето му бе изписано състрадателно изражение. Сигурно вече бе виждал как и други джедаи се притичват на помощ на Кбаот поради същите причини, каквито и да бяха те. — Кажете ми, какво е вашето мнение по тази негова схема?
— Искате да кажете за идеята да се обучават по-големи деца ли? — запита тя и веднага сви рамене безпомощно. — Не знам. За мен всичко това е доста ново.
— Не е ли разговарял с вас по този въпрос?
— Не — призна тя. — Поне не с мен.
— Ъ-хъм — Манинг прехапа устни. — Определено идеята е интригуваща. А и той е прав. В миналото наистина има изключения, повечето от които са се оказвали сполучливи.
— Като Анакин?
— Може би — каза предпазливо Манинг. — Макар че, докато достигне до рицарско звание, един ученик може да се изправи пред опасността да се провали. Разбира се, аз не очаквам подобно нещо от Скайуокър.
— Прав сте — съгласи се Лорана. — Ако ме извините сега, учителю Манинг, ще трябва да намеря няколко членове на екипажа, които да ми помогнат в подготовката на новия тренировъчен център.
— Естествено — кимна Манинг. — По-късно ще говорим.
Той пристъпи към двамата дуряни и се включи в разговора им. Трима джедаи, увлечени в някакъв свой частен разговор. А Лорана беше сама встрани от тях. Сякаш все още беше ученик. Но нали самата тя бе казала, че се налага да тръгва. Сигурно в поведението им нямаше никакви задни мисли. Лорана си пое дълбоко дъх, опита се да прогони подобни мисли от съзнанието си и се запъти към задната врата по пътеката между столовете.
И тъкмо когато се канеше да прекрачи през прага, един мъж се появи отнякъде и застана на пътя й.
— Моля за извинение, джедай — каза той нерешително. — Една думичка, ако може?
— Разбира се — Лорана се вгледа в него. Беше типичен член на екипажа, младолик, със светли очи и къса тъмна коса. На якичката му имаше петно от нещо мазно. Вероятно Манинг го бе повикал тук директно от работното му място. Зад гърба му стоеше млада жена, която държеше спящо бебе в едната си ръка. До нея стоеше момче на около пет-шест години. Тя бе поставила свободната си ръка на рамото му. — С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Дилиан Пресор — каза мъжът и посочи с ръка към останалите зад него: — Синът ми Жорад има въпрос към вас.
— Добре… — каза Лорана, като пристъпи към момчето. Направи й впечатление, че когато се приближи към тях, жената сякаш стисна сина си за рамото. — Здравей, Жорад — каза тя и приклекна на коляно пред него.
Той се взря в нея неуверено, а изражението му издаваше смесица от несигурност и страхопочитание.
— Вие… наистина ли сте джедай? — запита той.
— Да, — увери го Лорана. — Аз съм джедай Джинзлър. Можеш ли да повториш това?
Момчето прехапа устни неуверено.
— Джедай Джиссър?
— Джинзлър — поправи го тя. — Джин-злър.
— Джедай Джиссър — опита отново момчето.
— Или пък може да пробваме с джедай Лорана — предложи тя. — Искаш да ме попиташ нещо ли?
Момчето хвърли неуверен поглед към майка си. След това събра сили и отново погледна Лорана в очите.
— Учителят Манинг каза, че джедаи може да станат само хората, които той е повикал — каза детето. — Исках да знам дали и аз ще може да стана джедай.
Лорана вдигна очи към майката и забеляза обтегнатите черти на лицето й.
— Боя се, че това не е тема, по която който и да е от нас би могъл да направи каквото и да е — каза тя. — Ако по рождение не си получил чувствителност към Силата, ние няма да можем да те обучим, за да станеш джедай. Съжалявам.
— Ами ако се подобря? — продължи да настоява Жорад. — Той каза, че останалите от нас са доста близо. Пък и мина много време, откогато ни правеха тестове за последно. Може и да съм се подобрил…
— Възможно е — каза Лорана. На теория, разбира се, това бе невъзможно. Чувствителността към Силата можеше да се подхранва, но не и да се създава.
От друга страна, Кбаот наистина беше споменал, че именно тези семейства имат някаква ниска, но не и пренебрежима чувствителност. Поне на теория беше съвсем възможно тестовете на момчето да са били неточни.
— Ето какво ще ти предложа — каза тя. — Обещавам ти, че ще поговоря с джедай Джъстин Манинг да ти направи нови тестове, става ли? И ако си се подобрил, ще видим какво можем да направим, за да те включим в програмата.
Очите на Жорад светнаха:
— Добре. Кога може да го направите?
— Ще поговоря с учителя Манинг — повтори тя, питайки се дали вече не му бе дала по-голямо обещание, отколкото можеше да изпълни. — А той ще се уговори с баща ти.
— Жорад? — подкани го майката му.
— Благодаря ви! — прилежно произнесе то.
— Няма за какво — каза Лорана, като се изправи и погледна бебето в ръцете на майката. — А това сестра ти ли е?
